Под „вечни сгради“ обикновено разбираме стари, съхранени от поколенията заради великолепието им здания. Натоварваме ги с пожелателен смисъл – следва да ги пазим. Истината обаче е, че вечните сгради са съвсем други. В много случаи са грозни, тривиални, без да ни хрумва, че са вечни. Смея да твърдя – дори на създателите им.
Става дума за най-обикновените жилищни блокове. Тухлени, панелни, с по-леки конструкции, с по-тежки, с девет входа в София или деветдесет етажа в Шанхай… – всички те са вечен продукт на материалната култура. Как така вечни, бихте опонирали? Нали каквото е построено, може да се събори? Имат и срок на годност? Ами така – въпреки срока, невъзможно е да бъдат съборени. Представяте ли си как в името на каквато и да е цел 500 души от блок, 50 000 от квартал, 500 000 от град или 5 милиона от мегаполис се изваждат от тях? Как точно ще стане? Къде ще бъдат преместени хората, за колко дълго, кой ще плати новия дом? И как тъй милиони собственици ще се съгласят друг да се разпорежда с имотите им? Дори да пренебрегнем ценностната, юридическата и останалите „тежести“ на всяко жилище и да разсъждаваме единствено технически, ще видим, че не може толкова много хора да бъдат местени – нито за определен период, нито за поредица периоди, нито в отделна държава или като планетарно явление. Ако се появи подобен случай, ще е инцидентно. Затова, като изключим война или природни катаклизми, което пак не е общият случай, многолюдните жилищни блокове са вечни. Само нова форма или място на човешко съществуване (например да не се нуждаем от покрив или да се заселим на Марс) може да промени положението.
Всичко това е нова цивилизационна ситуация, приблизително от средата на XX век. Дотогава не е имало проблем друга сграда да се появи вместо къщата, колибата или коптора. Дворци са били разрушавани, за да си направят завоевателите свои. Вече е различно. Бизнес или обществени сгради може да се разрушат. Може рафинерия, акваленд, Айфеловата кула, ако на някой му скимне. Но наличните многолюдни жилищни сгради са незаобиколими – прогресът следва да се приобщи към тях.
Цялото това положение може да се възприема и като най-нормално. Така се е развил светът – такива са нещата. Аз лично обаче настръхвам боязливо пред „вечности“, създадени от човека. Понякога ми е и забавно. Имам предвид случаите, когато започне обществено вайкане за запазването на някоя прелестна архитектурна старина. Хората с право искат да я съхранят. Но не си дават сметка, че независимо от желанията им, ще се съхранят безброй други, които не носят красота, а просто полезност – собствените им жилища.
И тия вечни „паметници“ се увеличават. Дали заради нарастване на населението, урбанизация или забогатяване, те никъде не намаляват.
Вероятно никога нямаше да напиша този текст, ако сегашното земетресение в Турция не получи провокативна творческа интерпретация. „Дори няма нужда да се изпращат танкове“, написа „Шарли Ебдо“ към рисунка с намачканите сгради. Нямам идея какво са искали да кажат авторите. Но собствената ми интерпретация е: прогресът винаги си има цена; и без война тя може да бъде платена. Да живееш в хигиената на града, а не в калта на село, с по-малко ръчен труд и физически изпитания, насред развлечения, поминък, болници, училища… определено си е цивилизационно достижение. Прогрес. Но цената е да бъдем натъпкани гъсто вертикално. Едно от най-съкровените неща – домът, личната територия!, дели съществуването си с абсурди като „общи етажни части“. При природен катаклизъм цената става непосилна.
А как се управлява нещо, което никога не бива да изчезва – ето още един интересен въпрос. Как му се въздейства политически, законодателно… Възможностите са минимални. Създадено да му служи, жилището някак се превръща в господар на човека.
С всичко това не казвам, че прогресът носи нещастия. Обратното е. Но казвам, че хубавото си има и цена. Прекалено много хора, със стремителен взор в бъдещето, постоянно искат да се развиваме напред и все напред, с крачки, подскоци, спринтове… Без да си дават сметка за цената, която никога не обсъждаме.
Диян Божидаров е журналист във вестник „Сега”. Автор е на множество политически статии и социални репортажи. Носител е на четири награди за честна и обективна журналистика. Има публикации във в. „Култура“ и сп. „Тема“.
Снимката на главната страница е на автора
