1
603

Вечният и неизбежен конфликт

markov 4

„Малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. Това е войната между огъня и водата. Когато партията тържествува – няма изкуство. Когато изкуството тържествува – няма партия.“ Есето е излъчено по радио Дойче веле през 70-те години на миналия век.

Дали някога сте се попитали каква би била картината на европейската културна история, ако Октомврийската революция бе станала един век по-рано и бе успяла в цяла Европа, ако Ленин, Сталин и техните наследници биха могли да упражнят диктаторската си власт върху изкуството и литературата през цялото това време и сторят спрямо интелигенцията всичко това, което те сториха по-късно в Русия?

Без никакво съмнение ние днес нямаше да имаме нито Достоевски, нито Толстой, нито дори Гогол, да не говорим за Мусоргски, Чайковски, Рахманинов, Шагал, Есенин — в Русия; нямаше да имаме Ницше и Вагнер, нито Ван Гог, Сезан, Пикасо, Бенедето Кроче, Д’Анунцио — не е възможно да се изброят имената на ония, които ние нямаше да имаме. Целият великолепен венец от брилянтите на европейската култура нямаше да съществува и Европа щеше да бъде същата културна пустиня, каквато представлява Съветският съюз от петдесет години насам. Щяха да просъществуват няколко писатели, композитори и художници, тласнати от партията в дълбок компромисен провинциализъм и никога неизявили действителните си творчески възможности. Плюс една огромна посредственост — сиво море или сив океан, която набедени дейци на изкуството и културата щяха да изфабрикуват с техните мънички мозъчета и още по-мънички сърца.

Зная, че е малко произволно да се правят подобни исторически допущания. Но въпросът се налага естествено. И изисква достоверния си отговор. И той не може, подчертавам, не може да бъде друг, като се има предвид културната история на Съветския съюз и цялата разрушителна, убийствена дейност на партията и партийната идеология. Как другояче ще си обясните, че цветущият XIX век и многообещаващото начало на двадесетия век в Русия бяха последвани от половин век нищо или почти нищо. Кажете ми името на един-единствен съветски художник, който би могъл да застане наред с Шагал, Кандински или Малевич? Или можете да сравните Шолохов с Толстой?

Нещо повече, онова, което все пак бе създадено главно в музиката от композитори като Прокофиев, и в киното от хора като Айзенщайн, беше в явно противоречие с партийните канони и бе сторено всичко, за да не се повторят подобни прецеденти. Нека само припомня родения като по чудо великолепен филм на Тарковски „Андрей Рубльов“, който вече седем години от създаването му не е показан в Съветския съюз.

Наивници в, общо взето, тънещия в щастливо невежество Запад смятат, че просто талантите по руската земя са се свършили. Други пък мислят, че там има някаква временна аномалия, но че с годините нещата ще се оправят. Обясненията, които дават оптимистите в Москва или София, са, че това е преходният период, който изисквал подобни жертвоприношения.

И само малцина разбират пълната, абсолютната несъвместимост между партия и изкуство, партия и култура. Това е войната между огъня и водата. Когато партията тържествува – няма изкуство. Когато изкуството тържествува – няма партия.

Но трябва да си призная, че първото откровение за тази страшна истина дойде от партийна страна, що се отнася до моето собствено просветление. Един покоен член на Политбюро държеше много животът и приключенията му да останат записани в литературата. Впрочем това е една от задачите на т.нар. социалистическа литература. Пред очите ми е първият ми разговор с него в просторния му кабинет в сградата на Централния комитет на партията в София. Този човек се ползваше с репутацията на искрен гражданин, което в случая ще рече, че той вярваше във всичко, което казваше, и казваше всичко, в което вярваше. Иначе той не би формулирал партийната линия с такава яснота. На моята забележка, че изкуството линее у нас, той темпераментно избухна и каза думите, които аз запомних добре и многократно цитирах по-късно.

„Слушай — каза той, — на нас не ни трябва Атина, а Спарта! Какво е Атина? Разврат на духа! Чрез тях човек се обособява като индивидуалност, става малък център на света! Партията няма нужда от индивиди! На нас ни трябва единна маса, на нас ни трябват войници!…“

И така нататък. Това беше дълга тирада, която трябваше ми подчертае безспорното величие на Термопилите пред цялата атинска култура. Това беше откритото противопоставяне на отделното човешко чувство за изкуството и красотата срещу лозунга „За родину, за Сталину!“. Противопоставяне на свещената интимност на човешкия интелект и на човешката душа — на животинския рев и шум на партийния площад.

Тогава си помислих колко огромно е значението на изкуството в този вечен конфликт между човешка личност и организация, маса или стадо. Че организацията, масата или стадото съществуват само за да отрекат човешката личност, за да я обезличат. Прастаро правило е, че обществото не търпи изключения. Но ако това е казано за относително свободното общество, какво да кажем за тоталитарното, диктаторското, тираничното общество? Нима то може да понесе върху сивия си фон (или черния) цветовете на ярките човешки личности?

Не зная доколко изкуството възпитава благородни качества у човека, но безспорно то върши огромна работа в развитието и оформянето на човешката индивидуалност. А да притежаваш индивидуалност в света на партийната маса, е равно на престъпление. Говорим за индивидуалността, която се изразява не в любовни подвизи или пиянско надпреварване, а за правото да бъдеш себе си и да изразиш себе си.

Така че самото съществуване на комунистическата партия, или на коя да е друга партия от подобен род, и едновременното съществуване на индивидуалната личност предпоставят неизбежния конфликт между Атина и Спарта. И в действителност цялата партийна линия, цялата партийна идеология водят до отричането на всяка самостоятелна мисловна проява на отделната личност, на всяко изповядване на различни от партийните химни възгледи, на всеки интелектуален опит човек да разграничи себе си от партията.

Затова комунистическата партия в Съветския съюз, България и всякъде другаде има един потенциален враг — интелигенцията. Интелигенцията, която иска да знае повече, отколкото е позволено, да казва повече, отколкото е казано, да поставя под съмнение съмнителното и да си спестява унижението да се прави на по-тъпа, отколкото е. Интелигенцията, чиято скрита мисловна дейност не може да бъде леко вместена в железните рамки на разни идеологически принципи, и интелигенцията, която има силата да вярва в донкихотовското си призвание — да спасява красотата!

Как виждате Достоевски и Сталин заедно? Или Фурцева (1) и Мусоргски? Избирам руски примери, защото те са по-ясни и по-популярни. Българските за съжаление не ни предлагат по-добро сравнение от това между Пенчо Славейков и Венелин Коцев (2).

Интелигенцията не обича да марширува в крак. Интелигенцията не е много склонна да си отваря устата, за да блее пред някой вожд. Интелигенцията знае силата на скептичната усмивка, която може да вбеси цял генерален щаб. Интелигенцията чувствува върху себе си множеството млади погледи на млади хора, които искат да могат и да знаят повече.

Комунистическата партия отрече тази интелигенция, независимо дали тя беше лява или дясна, покорна или непокорна. Но тъй като все пак още не сме в епохата на инкубаторното производство на партийни членове, то съществата в партийните и безпартийните редици по силата на историческото наследство изпитват нуждата да се обърнат към мястото, откъдето векове е струяла светлината на интелигенцията. Хоризонта, над който са стоели звездите на големите представители на тази интелигенция. Партийният облак не би могъл да стои вечно и да поддържа илюзията, че зад него няма нищо. И ето го решението. Ако един живот може да бъде заместен от псевдоживот, ако една свобода може да бъде заместена от псевдосвобода, то защо една интелигенция да не бъде заместена от псевдоинтелигенция? Облакът се отдръпва и любопитните очи виждат, че на мястото на Булгаков е застанал Кочетов, на мястото на Айзенщайн — Герасимов. Или в България: на мястото на Елин Пелин — Стоян Даскалов, на мястото на Майстора — Илия Петров, и т.н.

Разрешението е просто соломоновско. Защото псевдоинтелигенцията не само запълва необходимостта от интелигенция, но и предотвратява появата на истинска интелигенция. Нормално псевдоинтелигенцията представлява дълбоко неинтелектуална група от хора, в огромния си процент напълно бездарни, но верни на партията, които са назначени да бъдат писатели, художници, актьори, така както можеха да бъдат назначени за търговци, дипломати или военни командири. Цялата тази псевдоинтелигенция произвежда в огромни количества псевдоизкуство и псевдокултура. И тъй като партийните рамки са много тесни и всеки знае много добре наизуст партийното „Отче наш“, всички „творби“ на тези писатели, художници, артисти и прочие си приличат като две капки вода. В тях не се отразява никаква индивидуалност, в тях няма никакъв личен живот, в тях няма никакво лично отношение към проблеми, те са повтарянето на едни и същи думи, звуци и багри, образуващи сивия океан на безсмислицата. Някои от назначените до такава степен се вживяват в ролите, дадени им от партията, че наистина се смятат съответно за писатели, художници или музиканти. Те си вярват в това, те говорят за това и се кичат с купища титли — народни, заслужили, полузаслужили и така нататък. Те имат своите клубове, почивни домове, секретарки и всичко необходимо, за да произвеждат колкото се може повече комбинации от определения брой думи, цветове и звуци, предоставени им за ползване. И така партията може да спи спокойно, погребала завинаги ония със скептичните усмивки; ония, които биха казали, че глупостта е глупост; ония, които биха се засрамили да имат разкошни лимузини, когато хората ходят пеша, или да плюскат редки яденета, когато хората пристягат поясите си; ония, които не биха се поклонили на партийни парвенюта по приемите, нито биха размахали шапки по манифестациите.

Но тук е грешката, произтичаща от недостатъчното образование на партийните идеолози. Въпреки гениално скроената фалшификация, въпреки привидния успех всеки малко по-умен знае, че това не може да трае дълго, защото от памтивека съществува един естествен човешки процес на развитие, чиято посока е от маймуните към цивилизацията, а не обратно, и който естествен процес на развитие не може да бъде спрян, нито ограничен, нито затворен — дори ако цяла една огромна държава бъде откъсната от света с похлупак. И ако цветята на действителната интелигенция са били безпощадно изтръгвани от Сталиновата нива, за да се улесни животът на бурените, то почвата е запазвала нещичко от тях, ако не семена, то спомени за семена, и те са били достатъчни, за да дадат началото на нови цветя. И ние виждаме днес, че на мястото на многобройната унищожена истинска интелигенция в Русия се появява отново многобройна истинска интелигенция: Сахаров, Солженицин, Амалрик, Медведевци, Буковски… Това са само малкото имена, които ние знаем.

Защото, ако псевдоинтелигенцията е необходимост на партията за нейната реакционна политика, то истинската интелигенция е необходимост на живота.

Пиша тия редове под силното впечатление на гражданската смелост и човешко достойнство, изразени от академик Андрей Сахаров, който се явява абсолютен приемник на най-красивото, достойното и възвишеното в голямата руска интелигенция на миналото. И същевременно чета списъка на имената на всевъзможни звани и незвани псевдоинтелигенти, които бързат да изпълнят задачката си. Между тях човек вижда имената на хора, които венцехвалеха най-големите престъпления на Сталин и Берия, но за съжаление вижда и имената на хора, които нямат гражданския кураж да кажат това, което в действителност мислят. И си спомням как един талантлив български композитор се измъкна от подобно положение, заявявайки: „Правя го, за да ме оставят на мира да работя. В края на краищата само работите ми, а не думите ми имат значение!“

Не зная как точно ще свърши животът на Андрей Сахаров, както не зная какво ще стане със Солженицин. Мисля, че е малко трудно те да бъдат изпратени в лудници за политически недоволници. Мисля също, че партията и хората, които я ръководят, са дотолкова вън от нормалното човешко разбиране, те не биха чули и звук от предложенията на Сахаров за възстановяването на гражданските свободи в Съветския съюз. Може би ще опитат по някакъв добре измислен начин да ги ликвидират, като ги изтръгнат от осветената сцена и ги тласнат някъде в забвение.

Но има нещо, което партийните ръководители са твърде слаби да сторят. А именно: да унищожат самия исторически факт на появяването на Сахаров и Солженицин. Факт, чиято трагична красота още веднъж и още по-силно повтаря вечната истина, че животът не може да бъде подменен с псевдоживот и че партийните петолъчки не са звезди.

 

(1) Екатерина Фурцева (1910-1974) е висш съветски партиен функционер, член на президиума на ЦК на КПСС, министър на културата на СССР от 1960 до 1974 г. Бел. ред.
(2) Венелин Коцев (1926-2002) – секретар на ЦК на БКП от 1966 до 1972 г., заместник-председател на Министерския съвет от 1972 до 1974 г. Бел. ред.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияУспял
Следваща статияТанхойзер: певецът на любовта

1 коментар

  1. Малко знаят, че близо на 80 години българския дисидент скулпторът Любомир Далчев, чийто скулптори много виждат всеки ден, показа истината за казаното от Георги Марков: „Когато партията тържествува – няма изкуство“. Малко знаят, че това стана точно по времето около смъртта на Георги Марков, когато Далчеви бяха прокудени лично от Мирчо Спасов. Малко знаят, че за Далчев и жена му бяха направени опити да бъдат отвлечени от Австрия, и два опита в САЩ когато след среща с български „духовници“ Далчев загуби съзнание и стоя шест дни в болницата без да открият някаква обикновена болест или причина. Малко знаят, че братът на Далчев и братът на Далчева починаха месеци след като те не се върнаха в страната. Дали са естествено или изкуствено починали няма документи, и досието за Далчеви го „няма“. И малко знаят, че следващия месец се навършват 12 години от кончината му в Гарден Гроув – Калифорния. Няма кой да го чества в България.