0
707

Взаимозаменяемости

Дали голгота е мирисал
и като кръст е неподкупен?
Дали не е в известен смисъл
по краищата си пречупен?

Ал. Бурмов, „Водевил”

Обогати ли предизборната сцена внезапната кандидатура на Орешарски? Според мен по-скоро я опорочи. Или по-точно – доопорочи я. Защото порочна сцената си беше така или иначе. Още със старта си цялата предизборна кампания се превърна в една неуморна игра на парламентарните ни и извънпарламентарни партии и групировки на криеница с избирателя. Обстоятелството пък, че най-голямата ни политическата сила и до днес не е посочила кандидата си за високия пост, в моите очи е истински национален позор. Партията или знае кой ще е той, но го крие от обществеността, което би било израз на недоверие към гражданството и на противообществено поведение, или не го знае. Което пък от своя страна говори или за недостиг на достойни, подобаващи кандидати, или за скрити вътрешнопартийни противоречия, или за дезориентираност. А може би шикалкавенията на ГЕРБ са продукт от съчетанието на всички фактори. Така или иначе бедата е налице и тази беда нараства с всеки изминат ден, който ни приближава до изборната дата.

Думата ми сега е обаче за кандидатурата на Орешарски. Успокояващото е, че тъй като никога не ме е очаровал, за разлика от ГЕРБ, той не може и да ме разочарова. И все пак наглостта, с която тръгва към най-високия държавен пост, е впечатляваща. И понеже отправените обвинения са сериозни и тежки, чувствам се морално длъжен да ги мотивирам по-обстойно. Най-убедителна подкрепа на резервите ми към личността на претендента предоставя неговата политическа биография през последния четвърт век. Това е биография на политически въжеиграч – на места непохватен и тромав, не винаги умел и ловък, но винаги безскрупулен. Преди да залитне към лагера на неокомунистите, Орешарски бе антикомунист от първата фаланга. За да не опетни покрай собственото си име и името на СДС, заради задкулисния му опит да влезе в съзаклятие с престъпни олигарси, моята добра приятелка Надежда Нейнски (тогава Михайлова) изрита Орешарски от партията – при това срещу волята на несменяемия гуру на сините Иван Костов. Обстоятелство, което прави непримиримостта на днешния ни посланик в Анкара морално още по-стойностна. Обстоятелството пък, че веднага след това Орешарски потърси свой нов политически дом в противниковите редици, говори, че негов единствен политически принцип е политическата безпринципност. Обстоятелството пък, че БСП го прие с отворени обятия, сочи, че и за хората, които я оглавяват, не моралните фактори са водещи. Едно до друго и едно след друго трите обстоятелства водят последователно към един ясен извод, изпълвайки приказката за краставите магарета през баирите и за тенджерата, която, като се търкулнала, си намерила похлупака, с актуално политическо съдържание. Откровено казано, след многото тактически пируети мнението ми и за сините се срина впоследствие. Въпреки това фактът, че СДС прогони двуличник като Орешарски, а БСП го приюти, говори на недвусмислен език. Вярно е, че и кариерата на Костов премина през подобни долнопробни хватки, но той вече не ръководеше СДС формално, а Надежда Михайлова не му позволи да я ръководи, както копнееше, неформално.

Думата ми сега обаче е за Орешарски, който в качеството си на министър-председател се оказа така безмерно повратлив, че реши да стане слуга на двама господари – към господството на БСП бе добавено и това на ДПС. Многократно поставяният тогава въпрос кой предложи Пеевски, не е коректен – пред очите на цяла България от трибуната на Народното събрание го предложи лично Орешарски. Същественият въпрос е кой стои зад това предложение, сиреч преди Орешарски да поднесе Пеевски като скъпоценен дар на майка България, кой го е поднесъл на Орешарски. И това стана още начаса ясно като ден, но чрез яснотата не на премиера ни, а на гражданската ситуация, нагнетена от последвалите продължителни и многохилядни демонстрации в центъра на столицата. Доколкото бях цяло едно лято най-редовен участник в протестите и доколкото участвах в тях с душа и сърце, аз мога да гледам на нещата само с очите на демонстранта, който бях и който съм си и до днес. Ако не постигнаха исканата оставка на скалъпеното коалиционно правителството, пламналите вълнения изкараха премиера от парадния и го натикаха в задния вход, а и това не е малко. По всички ведомства, които като министър-председател посещаваше, Орешарски бе посрещан, придружаван и изпращан от гневни демонстрации – обстоятелство, което го застави дългосрочно да ползва само задните входове. Запитан как се чувства като премиер, прогонен от столичната общественост от парадните в задните входове, Орешарски отговори със свойственото му безочие: „Че какво им е лошото на задните входове?” Нищо, нищо лошо няма в тях – винаги съм вярвал повече на неофициалните, отколкото на официалните фактори. Ето защо считам задните входове за по-искрени и по-достоверни от парадните, само че те не са предназначени за премиери – по-скоро за демонстранти като мен са. Пък и едно е, ако задният вход е твой свободен съзнателен избор, а съвсем друго, когато е избор на твоите политически противници, натикали те със силата на гнева си в него. Натикахме го там и там го заточихме, защото считахме, че там му беше мястото. В „Киропедия” Ксенофонт пише, че „не е достоен да заповядва онзи, който не превъзхожда онези, на които заповядва”. Древногръцкият писател, историк и политик има предвид преди всичко моралните превъзходства, а ние, демонстриращите, не се чувствахме превъзхождани от онези държавни люде, срещу които протестирахме – най-малко морално превъзхождани се чувствахме.

Лично аз предпочитам кандидатурата на Митьо Пищова пред тази на Орешарски. Простащината на Пищова е изписана на челото му, примитивизмът му е забележим още от гарата, неговата байганьовщина е откровена и простодушна – той не играе роли, няма защо и да играе. Пищова си е себесъщ и еднозначен като пищов и не се крие зад салонни етикети – който си го хареса, да си го избира. При всички случаи сделката, в която гласоподавателят ще вложи гласа си, ще бъде честна. Докато Орешарски е рафиниран, той знае отлично къде да гризне и къде да близне, маската, която е надянал от десетилетия, така неделимо се е сраснала с него, че дръзне ли да я свали, като в разказ на Платонов (когото между другото, пък и не съвсем между другото, сам Йосиф Висарионович окачестви публично като негодник) под нея ще се появи не лице, а безличие. Нищо, нищичко няма под маската – за разлика от Пищова, Орешарски е не характер и не субстанция, а ситуация. А аз предпочитам, хиляди пъти предпочитам лошия, злия характер дори пред безхарактерността. В „Дневник”-а си братя Гонкур пишат, че ако държавниците вършеха в личния си живот такива простъпки, каквито вършат в политиката, биха ги изпратили в затвора. По тази схема Пищова със сигурност не би попаднал зад решетките, докато за Орешарски не съм съвсем сигурен. Той е толкова много опция и толкова малко личност, че е много вероятно и настоящата му кандидатура да е не негово решение (решението предполага наличие на личност), а нечия поръчка – я партийна, я олигархична. Впрочем на родна земя едното не изключва, а включва другото. А най-достоверно въплъщава тази пагубна за нацията ни симбиоза образът на Орешарски. Нищо чудно зад кандидатурата му да стои ДПС, което ще рече, че стои олигархичният капитал. Но нищо чудно също зад тази кандидатура да стои олигархичният капитал, което ще рече, че стои ДПС. Тази взаимозаменяемост, тази безмерна конвертируемост на политическите структури и капиталовложенията съдържа в най-чиста форма тресавището, в което тъне родната политическа действителност. От веки веков до веки веков.

 

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияТрети „български“ сезон на Метрополитън опера
Следваща статияТопъл чай