0
6020

Виелица

„Виелицата лудуваше из планината – веднъж ще завие като ранена вълчица, после ще изпищи като жена, ще подхване тънка, жалостива песен и ще се загуби в надгробни ридания някъде далеко, далеко.“ Разказът „Виелица“ е публикуван във в. „Вечерни новини“ през 1957 г.

Той пристигна на обекта една зимна вечер през декември. Беше излязла буря, виелицата лудуваше из планината, а ние, секачите, седяхме край огъня в бараката, слушахме дългата ѝ песен и тихо си приказвахме. Страшно пееше тая виелица – веднъж ще завие като ранена вълчица, после ще изпищи като жена, ще подхване тънка, жалостива песен и ще се загуби в надгробни ридания някъде далеко, далеко. Сетне пак ще се върне и ще изпълни въздуха със зловещи звуци, а душите ни – с трепет и страх.
Голямата петромаксова лампа хвърляше ослепителна светлина, а бай Георги Петроханеца беше захванал дълга история за някаква жена. Ние го слушахме, но така – всеки слушаше чуждото, а мислеше за своето.
Неочаквано вратата тресна, отвори се и вътре надникна едра глава, завита в голям овчи калпак с наушници. Непознатият прекрачи прага. Ахнахме. Това не беше човек като човек, а някакъв исполин, който изведнъж изпълни тясното пространство на бараката.
– Здравейте! Добър ви вечер! – приветливо и малко стеснително рече новодошлият.
– Здравей! Добре дошъл! – размърдаха се всички. Петроханеца изскочи под самата лампа, огледа с хитрите си очи госта и рече не без възхищение – Ей, българино, юнак майка те е раждала тебе, ей!
Засмяхме се, а гостът хем се смути, хем му стана драго.
– Нали тука е трета бригада с даскал Първан? – попита той.
– Хей го даскала! – посочи Петроханеца към ъгъла, където обикновено седеше нашият бригадир даскал Първан.
Викаха му „даскала“, защото преди много години беше учителствал из планинските краища и селяните така си го знаеха. Тоя бивш учител беше страстен ловец, майстор-секач и златен човек. Обичахме го за хубавите му приказки, за човещината му и за голямата му прилежност. А пък как хубаво умееше да пише писма! Повечето от нас, макар и да бяха все грамотни мъже, ходеха при него да им пише писмата със своя калиграфски почерк.
– Ха! Ти ли си бил, бе Стефане! – извика даскалът, познал в исполина своя някогашен ученик.
Стефан дойде до него, лицето му просия и той рече зарадван:
– Пак се намерихме заедно, даскале! – и му подаде огромната си ръка.
– Ами ти защо в това никакво време си тръгнал?
– Ба! Какво му е на времето? Фъртуна като фъртуна!
– Вълци има! – рече му някой.
– Мен звярът не ме плаши! – размаха ръце Стефан и никой не се усъмни в думите му – Току аз не мога да чакам!
– Защо бе, Стефане? Да не си загазил нещо?
– То не е до загазване, току ще се женя! – свенливо рече той.
– Ако и това не е загазване, здраве му кажи! – извика му друг, но Стефан не се докачи.
– Реших – продължи той. – И затова съм дошъл тук! Пари трябва да спечеля! От мен в загуба няма да сте!
Приехме го. Харесаха ни откритите му, кротки очи, добродушният, незлоблив израз на лицето му и неизмеримата му сила.
Стефан се падна да спи до мене. Понеже не носеше никакви завивки освен кожуха си, предложих му да разделим моите одеяла.
– Слушай, Гочо – рече той – остави тази работа! Аз и в сняг спя!
Обърна се на другата страна и веднага заспа дълбоко. Погледнах го. На мъждукащата светлина на лампата лицето му безгрижно се усмихваше, чертите му изразяваха нескрита радост, доволство и любов…
Зимата току-що беше започнала. Отгоре, от мъглявия балкан, се спусна сняг и засипа всичко. Само мъничките коминчета на бараките, пробили снежната риза, надничаха към небето и разливаха в синкавия полумрак тънки струи дим.
Щом виелицата спря, ние изскочихме навън, два дни правихме път и на третия ден пак се вмъкнахме в гората. Пред нас вървеше Стефан. Той размахваше брадвата така бързо и силно, че въздухът свистеше, треските отхвръкваха надалеко, старите буки стенеха и безсилни се сгромолясваха в снега. Беше ни драго да го гледаме как работи. Мнозина казваха:
– Ех, защо нямам и аз тази сила!
За една седмица изпълнихме месечния план. Стефан не се спираше, не почиваше. Когато го питаха защо толкова бърза, отговаряше:
– Ще се женя!
– А каква е момата? Хубава ли е? – питаха го хората, но Стефан се срамеше да им каже.
Една вечер, когато само двамата седяхме до печката, той неочаквано ми рече:
– На! Виж я мойта Яна! – и ми тикна в ръката голяма снимка.
Видях закачливо усмихнато девойче с плитки, дълги чак до колената и дебели колкото китката на ръката ѝ. Лицето ѝ беше детски нежно, хубаво.
– Бива я! – рекох аз.
Той се зарадва, но не каза нищо. Чак когато си лягахме, заговори. Разказа ми кога за първи път я видял, каква била тя, къде се срещнали. До миналата година той даже не я забелязвал, такава мъничка, като мушица била, и когато го срещнела, му се смеела: „Хей, бат Стефане, какъвто си голям, дрехи не могат да ти ушият!“
А това лято станали годеници. Той се радвал, лудеел, на ръце я носел и планината бил готов да преобърне заради нея. Заради нея Стефан дошъл при нас в балкана, под Петрохан, където ветровете се надбягват и всяка вечер телефонните жици свирят като струните на стара гъдулка.
Яна го чакаше и му пишеше всеки ден. Писмата ѝ идеха като непресъхващ поток и старият пощаджия на обекта бай Ставри се сърдеше, че биел път до нашата бригада само за нейните писма.
Понякога, развълнуван, Стефан ни ги четеше. Тя пишеше просто, с малко думи, тъгуваше по него, чакаше го и мислеше за бъдещия им живот. Тия писма ни се харесваха много. Секачите ги слушаха с почит, зачервяваха се на хубавите места и тъжаха за тяхната раздяла. Когато писмото свършеше, никой не проговаряше. Хората мълчаха, обзети от ония чувства, които правят човека по-добър, а душата му по-светла.
През февруари Янините писма изведнъж престанаха да идват. Отначало Стефан се зачуди и рече, че са се загубили по пощата. Но когато и след седмица бай Ставри му каза, че за него няма писмо, той се навъси. Седна да пише. Но отговор не дойде. Писа и второ, трето писмо, март настъпи, а отговор нямаше. И ето, че си дойде землякът му Никола от втора бригада. Той го повика настрана и му каза:
– Лоша работа са жените, братче! Днес с тоя, утре с оня! Остави я… повлякла се с един софиянец… цялото село приказва…
– Какво? – настръхна като звяр Стефан.
– Намерила си нова любов! Но оня мръсник я зарязал, сигурно някой му е споменал за тебе!… Остави я! Що ти трябва, Стефане!
Стефан стоеше като треснат. После взе отпуск и замина. Изпратих го до пътя. Той мълчеше, сумтеше и на раздяла ми каза:
– Ако е истина, ще ги претрепя!
След няколко дни той се върна. Лицето му беше свъсено, устата свити, а очите, тия кротки очи, гледаха мрачно и убито. Дни наред той не проговори никому. Взе да страни от нас, сякаш ние му бяхме виновни. Ще работи, ще работи, после изведнъж ще се отдели, ще изскочи на някой рид и ще стои час, два, без да мръдне ни от студ, ни от вятър. Вечер се завиваше през глава и не искаше никого да види.
Секачите му съчувстваха. Никой не му се присмя, защото тук, в планината, чуждата мъка е и своя мъка.
Една вечер душата на секача внезапно се отприщи. Стефан ни разказа всичко, което чул и видял в село.
Вкъщи майка му била болна, но от леглото му рекла:
– Докато съм жива, синко, очите ми да не я виждат!
Цялото село я одумвало. Разправяли му къде ги видели, къде ходили, съветвали го да плюе на нея, защото е изменила на думата си.
Но той не възнегодувал, не скочил да я търси, не хукнал подир похитителя да му иска сметка. Само му станало мъчно, мъчно и тая мъка горяла като нажежено желязо душата му.
– Как можах да се излъжа! – рече той. – За нея ръката си бих отсякъл!
На третия ден привечер заваляло сняг. Той тръгнал за насам и на моста край селото срещнал Яна.
Тя била отслабнала, бледа, като го зърнала, се разтреперала и без да се спре, му рекла шепнешком, като че му се молела:
– Стефане… Стефане… аз – но не могла да се доизкаже, свела очи надолу, заплакала и отминала.
Той поискал да я спре, бил си наумил да я запита строго, но не можал думица да каже.
– Видя ми се, че Яна не е такава… макар да е сбъркала! – рече бързо той и ни погледна засрамено от това нечакано признание. Очите му лъщяха, препълнени с влага и мъка.
– На клюките много не вярвай! – каза му насърчително Петроханеца.
Няколко дни по-късно бай Ставри му донесе писмо. Той отдалеч позна нейния почерк и се развълнува. Бузите му пламнаха, ръцете му затрепераха. Той отвори писмото, но не го зачете веднага, а го гледаше, въртеше го между пръстите си, като че не знаеше какво да прави с него. По едно време започна да го чете. Яна го молеше за прошка. Разказваше му всичко от игла до конец. Харесала друг, но не знаела, че я мами, заобичала го и изменила на годежа. Това станало така неусетно и бърже, че тя дори не мислела. Пишеше, че за нищо не ѝ е толкова жал, колкото за него и за това, каква мъка му е причинила. Още веднъж го молеше да ѝ прости.
Стефан не мигна цяла нощ. Слушах го как се върти, пухти и понякога пророни по някоя дума на себе си. Очевидно се колебаеше пред някакво важно решение. Какво точно мислеше, не знаех, ала чувствах, че той много обича момичето, много се мъчеше.
На другата вечер двамата се връщахме от новото сечище. Въз нас се спусна виелицата. Тя идеше отгоре, из стръмнината, и пищеше, сякаш викаше за помощ. Облаци ситен като градушка сняг засипваха гората, пътя и всичко наоколо. Вятърът премяташе снега, отвяваше рътлините и трупаше едри преспи между камънаците и там, където силата му не достигаше. Нищо не се мяркаше наоколо. Стефан крачеше пред мен и говореше:
– Ще кажат хората: ти, Стефане, като че не си мъж, щом не можеш да си намериш друга жена! Или пък си се разкиснал като сополиво хлапе… Яна!
Той въздъхна и продължи:
– Тя ме заряза, а ако аз я взема? Аз ще бъхтя като роб, а тя ще хойка с чуждите мъже и ще ме прави за смях и за срам пред хората!
После изведнъж заговори с друг глас:
– Не беше такава Яна! Излъгали са я! Кой знае какво ѝ е обещал оня! Аз, братко, мога да ѝ простя, но от хората…
Едва го чувах. Той сякаш разправяше на себе си, а не на мене.
Попаднахме в страшна въртележка. Беше същински ад. Вятърът идеше от всички страни, вдигна памуклийките ни, блъсна ни злобно и се опита да ни повлече със себе си.
– Фиуууу! Фиуууу! – пищеше виелицата и хвърляше сняг в лицата ни.
– Духай! Вий! Затрупвай ме! – ревна с цяло гърло Стефан и неочаквано седна в снега.
– Ставай! – викнах му аз. – Тука ще умреш!
А той ми отговори:
– Нека умра! Нали никой няма да приказва! Нали няма да ми се смеят, че искам да взема Яна, па макар и веднага да пукна!
Свитите му вежди се вдигнаха и аз видях, че погледът му отива нататък, в далечината. Той се приповдигна на лакти.  
Пред нас природата се разлюляваше от устрема на бурята, съединила небето и земята в огромна необятност. Страшно и величествено беше това разбунтувано море от сняг.
Потънал в размисъл, Стефан мълчеше и гледаше.
– Гочо, какво са хорските приказки пред това? – запита ме той и като си помисли, че не го разбирам, каза – Аз, братко, реших! Срамота е от живота… да не простиш!
Той се усмихна, обзет от съжаление, и с горчива тъга въздъхна:
– Какви сме хората! Тровим се, тровим се, а не виждаме другото! – после се изправи в целия си ръст и извика – Хайде, че окъсняхме!
Тръгнахме. А виелицата, сякаш учудена, стихна.
Стефан връхлетя в бараката като хала. Секачите го погледнаха с недоумение. Лицето му беше особено, пламнало и от свян, и от решителност.  
Бригадирът седеше под лампата и четеше някакви книжки.
– Даскале – рече Стефан – напиши ми едно писмо!
Бригадирът вдигна глава и озадачено го загледа.
– Пиши ѝ, даскале – той спря, но само за миг, после високо и силно каза – Пиши ѝ, ако още ме иска, да дойде тук да се оженим!
…Точно над Мургаш, сред чистото небе, спокойно и радостно стоеше слънцето и хвърляше светлина и топлина към снежната земя, към хората, що бродеха из белите пътища. Милиарди снежинки святкаха като мънички звездици и отдаваха на простора чудния си блясък.
Ние правехме път, когато откъм завоя се зададе девойка с плитки, дълги чак до колената и дебели, колкото китката на ръката ѝ.
Петроханеца пръв я зърна и викна:
– Стефанеее!
– Стефанеееее! – развикаха се всички, а горе скалите повториха – Е-еее-ееее!
Стефан се спусна направо по стръмнината. Той бързо превали рида и когато излезе срещу слънцето, пред него стоеше Яна.

На главната страница: Сирак Скитник, Скреж.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статия04.05.2018
Следваща статияВласт, експлоатация и революция