Начало Книги Византия
Книги

Византия

Николай Табаков
28.12.2013
1245

В романа (изд. „Изток-Запад”) се пресичат две сюжетни линии от византийското минало и съвременността. Прочетете началните глави на книгата.

picture_1226Романът на Николай Табаков „Византия”, издаден в началото на декември 2013 г. от „Изток-Запад”, е втората книга в поредицата „Срещу времето” с водещ проф. Георги Каприев. „Византия” е съвременно-исторически роман, в който се пресичат две сюжетни линии – от миналото и днешната злободневност. Историческата линия е от времето на император Юстиниан, книгата се базира на многобройни исторически източници, но не претендира за достоверност.

Защо Византия?„България и православните европейски държави са най-преки наследници на културата на Византия и на християнството, което е нейният крайъгълен камък. На българите е втълпено, че Византия е отрицателна деноминация, а крайно време е да разберем, че тя е част от нас и нещо, с което трябва да се гордеем”, обяснява авторът.

Николай Табаков е роден през 1956 г. Завършил е специалността „Българска филология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Ръководи издателство „Анубис”. Автор е на сборници с разкази – „Да рисуваш по водата” (1991) и „На всички местоимения” (2004), както и на романите „Изгубеното поколение” (1994), „Пинокио” (2001), „Романът Ес” (2007), „Няма да е все така (наградата за роман на 2009 г. на Съюза на българските писатели), „Да (2011) и на романа за деца „Малката принцеса”.

„Византия”, Николай Табаков, изд. „Изток-Запад”, 2013 г., 15 лв.  

 

1. глава

НЕЩО НИ ПРЕЧИ

Понякога си представям живота така: летя под звездите свободен като птица, безтегловен дори. Над мен вятърът тананика „Апасионата“ и разпилява косите ми, а цялата вселена ухае на жасмин или на прах за пране „Ариел“, по избор. (Ризата бяла, а перчемът ветровит.) Естествено, в моя полет няма и следа от гравитация – тази древна болест на човечеството, тази вечна спънка, златната ни раница, невидимата камилска гърбица. Тя, досадницата, е изчезнала завинаги и аз се рея из облаците като искра от комин. Като сажда. И може би от разстоянието, може би от призрачната светлина, може би от усещането за полет светът под краката ми изглежда чист и прекрасен, дори не се виждат язвите по нашата мила планета. Вижда се само далечната светлина на новия ден. Зелената ябълка на утрото. И над нея трепери звезда.

Тези представи се появяват предимно нощем. Представяте ли си?

Но сега отново е ден, няма никакви зелени ябълки и трепкащи звезди, а на перваза на прозореца ми е кацнало познатото врабче, което на шега наричам Свирчо. Перушината му е мръсна и сива, а в човката си разбойникът държи муха, сякаш иска да ми покаже утринния си лов, да се похвали. Муха! Много красива гледка, няма що.

Иначе аз съм обикновен представител на Homo sapiens, живея на последния етаж в жилищен блок, облицован с червени кахлени тухли, и оттук, от високото, се виждат назъбените покриви на града София.

Назъбените. Покриви.

Казвам се Павел Пелев и нарочно не споменавам бащиното си име, защото не го харесвам. Не ми звучи добре, а аз имам особено отношение към символиката на думите. Ако е за работа, аз и баща си не харесвам, но и това не е важно. Няма да съм нито първият, нито последният, който не харесва поне единия от родителите си. Баща ми… Боже, баща ми!

Не, ще говоря за него, колкото и да ми е неприятно!

Така и така съм се засилил, пък и няма да е честно към повествованието, ако не спомена мимоходом, че той (предполагам, против волята си) се е сдобил (в някаква опушена селска черквичка) със звучното име (хайде сега) Христос.

Знам, разбира се, че някога е било модерно да се кръщават децата на разни герои от войни, на вождове, светци и всякак- ва друга паплач, но да кръстиш детето си на името Господне, извинявайте, си е жив мазохизъм. Първо – защото децата са особено чувствителни към различията и най-вероятно в учили- ще са го разпъвали на кръст всеки ден. И второ – Христос си е задължаващо именце, откъдето и да го погледнеш, и детето, оборудвано по такъв несмислен начин, има два пътя пред себе си. Единият е ясен. Правиш се на Господ цял живот и от това си печелиш само неприятности. Другият е по-вероятен. Загърбваш името, отсвирваш неговите – как да ги наречем? – обязаности и отрязваш завинаги християнството от живота си.

Каква ирония, нали?

Да те кръстят Христос.

За добро или за лошо обаче името, пардон – имената, нямаха никакво значение за баща ми. Той просто не им обръщаше внимание.  Неговият път отдавна бе напуснал коловозите на съществуващите религии, мисля, че изповядваше единствено вярата в собственото си „аз“. Но как само я изповядваше! Категорично, безпрекословно, без капчица колебание. Защото баща ми не само че не бе отдаден на никакво вероизповедание, тоест липсваха му напълно етични спирачки от рода на Десетте Божи заповеди, но беше упорит като осел, атеист като Тома и прагматичен като фотографически апарат. Черно, бяло. Мое, твое.

И аз, аз, аз!

Егоистичен човек беше баща ми и в свое име, така да се каже, правеше чудеса. Затова, а може би и поради малко къс- мет, ние бяхме  доста състоятелни. Притежавахме собствена фабрика за производство на селскостопански торове, средноголям цех за опаковки (с печатница) и един малко високопарен хотел край морето, който всеки сезон приютяваше около четири хиляди туристи, на смени, разбира се. Освен това ние, на- шата фамилия Пелеви, бяхме горди притежатели на две къщи в столицата (предвидливо предвидени за мен и за сестра ми) със съответните градини, градинки, фонтанчета и автомобилни алеи, още на голямо имение в провинцията от триста и шестдесет декара (толкова били нужни, за да се изгради самозадоволяваща се ферма), на мандра за кашкавал и малка, изключи- телно поддържана и блестяща от чистота и алпака кланица за добитък. Добитък!

Омръзнало ми е от крави!

Като дете живеех, или по-точно – прекарвах ваканциите си, на село, във въпросното имение, и веднъж една доста не- дружелюбно настроена крава ме преследва почти два километра по неравен терен със съответните препятствия – рекички и внушителни (хлъзгави) купчинки екскременти. Такива неща.

Ние с баща ми не се разбирахме. Бяхме толкова различни, че не намирахме общи теми за разговор дори на коледната трапеза. Той беше твърд като кремък и отстояваше интересите си с желязна воля. Аз бях мек, учтив и нехаен, даже много нехаен. Веднъж, трябва да е било по Великден, забравих да угася свещите в големия канделабър в трапезарията и подпалих цялата покъщнина. Баща ми щеше да ме убие. Освен това той не понасяше разговори за религията, за изкуствата и изобщо – за „отнесените“ неща, както се изразяваше, според него – сполучливо. Аз, напротив, четях доста философска и теософска литература, вярвах в Провидението и мислех, че Винсент ван Гог и другият Христос, от Назарет, са родни братя.

Различавахме се колкото огънят от водата!

Мисля, че той не ме понасяше. Вероятно смяташе, че не съм пряк  потомък на достолепната фамилия Пелеви, не съм неговото логично  продължение, а някакво привнесено отвън изчадие, нещо като непорочното зачатие. А бях единственият му син, наследникът с главна буква, и той – с едва прикрито отчаяние – изливаше всичката си неприязън върху майка ми.

Горката жена!

Не стига че беше крехка като стъбло на минзухар, вечно болнава и отнесена в магията на собствените си мисли – като девойка майка ми е била професионален, при това много талантлив цигулар, – но в техния съвместен живот тя определено играеше ролята на сифон. Тоест през нея „изтичаха“ всички нечисти помисли, всички  неучтиви думи и недотам почтени бизнес кроежи на нашия корсар, на баща ми. Тя беше принудена да търпи – понякога по цели нощи – неговите тиради за морала в семейството. Той разбираше морала като кодекс от норми и правила, нещо като ценоразпис, окачен на стената в бакалията, и ако чичко Ленин бе измислил „диктатурата на индивида“, а не онази дивотия, баща ми със сигурност щеше да я добави в семейния номоканон. О, тя бе принудена да търпи и задушевните разговори за проценти печалба, за „мързеливия българин“, който не става за работник,  и за болната от шап дореста кобила, която щяла непременно да хвърли  петалата, поверена на нехайните грижи на онзи безделник, ветеринаря Събчев. Всички тези ленивци… мамка им!

Тя беше светица посвоему, мисля аз.

Почина от рак, когато бях шестнадесетгодишен, съвсем зеленолик и сърдит на целия свят, с ярки (видими) младежки пъпки по челото и ланитите, и обиден, най-вече обиден на нея. Точно на нея!

Къде е тръгнала сега и защо ме оставя тук? На кого впрочем ме оставя? На този дървеняк?

Веднага след погребението напуснах демонстративно дома си и  отидох да живея в младежките общежития с мизерната стипендия от сто и шестдесет лева, от които ми удържаха по неизвестни, но държавни причини цели деветнайсет.

А тя почина, без да се оплаче дори с една дума. Дори на мен. Почина сама.

Майка ми!

Оттогава изминаха кръгли осемнайсет години. Баща ми си е жив и здрав, изглежда силен като горско животно и продължава да ръководи бизнеса с желязна ръка. Аз така и не се завърнах в родния дом, но сестра ми, младата патка Корнелия, все още живее с татко и малко или много  привнася някакъв уют, някакъв типично женски привкус в огромната къща, отрупана с мебели, статуи, малки пластики и картини, отрупана с еснафски перденца, килимчета и оранжеви стъпки за баня.

Претрупана.

Нямам логично обяснение за това, но аз станах… не, не човек в онзи смисъл на думата, както го разбираше баща ми. Тъкмо обратното. Просто прописах поезия. Станах не, а мечтаех да изградя от себе си – але, хоп! – истински поет. Винаги съм се възхищавал от мелодиката на думите, от техните благогласни акорди, от нежните минорни полутонове и тъмните мажорни звуци тътени. От неподозираните  възможности на твореца. На онзи върховен преводач на трансценденталното, който може (подобно на своя Сътворител) да върши  чудеса. Който може да преведе на разбираем език безграничността на всемира, неговата мелодична логика, всяко нежно потрепване на човешката душа. И всеки жест на Провидението, чийто свят дом, чийто единствен дом сме самите ние, и там вътре, някъде дълбоко в нас, тайно усещаме, че сме самотни и тъжни, че сме мъничко сантиментални и че нещо, нещо неподозирано красиво набъбва в нас и ние искаме, страшно много искаме да предадем тази красота не на някой друг, а на човека до себе си.

Искаме да живеем в красота.

Няма да престана да се възхищавам от стиховете на Рембо. Няма да забравя Александър Блок. Ще обичам най-вероятно до смъртта си Яворовата „Калиопа“. Защо ли?

Заради красотата!

Всъщност, ако изобщо някога запиша истинска поезия, ще ви кажа! Не ще ви кажа, а така ще се развикам, че целият свят да ме чуе. Ще изтътна като йерихонска тръба и ще поваля, ще срутя стените, които всички ние сме издигнали в себе си.

И ще ме чуете!

Но засега със сигурност не смятам, че съм направил кой знае какво, и понеже все пак ме водят за поет група приятели и непознати  (мисля – нощни) обожателки, ще спомена някои подробности. Първо – аз съм поет под прикритие, така да се каже, защото иначе си изкарвам прехраната, като списвам светската хроника в онзи отвратителен клюкарски бълвоч, наречен „Вестник за всеки“. И второ – моята поезия не е достигнала кой знае какви висоти на популярност, нека е ясно на всички. Е, вярно, имам преведена поетична книжка в малката държава Словения. И по мои текстове се изпяха, по-скоро – изляха по радиото, няколко вокални изпълнения. Нали помните „Зелената дреха на ревността“? И рагтайма „Лятото на моята шивачка“?

Това съм аз.

Колкото и да не ми се вярва!

Тук му е мястото да спомена, че въпреки всички различия ние с баща ми притежавахме една обща черта. Не ми се говори за нея, защото е  толкова очевидна, крайна и всъщност генетично предпоставена, че всяко нейно проявление ме изпълва с безсилна ярост. Но тя си е там, при всеки удобен случай крещи и се бие в гърдите и аз – искам или не искам – ще трябва да я набутам в рекламния каталог. Тази черта е вроденият ни (и неудържим) стремеж към перфекционизъм, към изпипване на детайла. Няма значение, че той се занимава с материални ценности, а пък аз залитам в духа. Това не е важно. Важното е, че неговите фабрики, градски къщи, имения и технологични линии винаги са последна дума на техниката (или на архитектурата), постоянно са поддържани до блясък и неизменно поразяват окото с екстравагантни подробности. Той е луд по доизкусуряване на всяка частичка, прашинка или човешки недостатък и никога не оставя амбициите си насред пътя. Гони, преследва и ловува дотогава, докато не постигне собствената си представа. Струва ми се, че вярната диагноза в случая е „маниакалност“.

Аз се отнасям така към думите. Лъскам ги, подреждам и преобръщам с такова неуморно постоянство, че понякога на- истина приличам на лексикален чистофайник. Не си спомням нито един израз или строфа, които да не съм шлифовал с такова усърдие, все едно че са  увеличителни лещи. Знам, че е глупаво, знам, че понякога една неволна грешка може да направи от педантичното сътворено, но това не ми пречи да се връщам отново и отново към текста с монокъл на дясното око, с микроскопична шкурка и ленено парцалче в ръка. А ако случайно реша, че написаното е превзето, банално или прекалено „лотосово“, просто полудявам. В такива случаи може да ме видите как профучавам по редовете като излязъл от релсите трамвай, а зад мен се търкалят обгорени литературни остан- ки и класически руини.  Понякога дори се страхувам, че под развалините са затрупани хора и  магазинерки. Приличам на ходещо земетресение, това е. И защо? Заради маниакалните ни центростремления към съвършенство.

Моите и на баща ми. Пфу!

Иначе живея нормално. Не развявам буйна брада из софийските кафенета и не се напивам „поетично“. В нормално състояние не плаша хората, когато минавам по нашата уличка, когато пазарувам в  супермаркета (продавачката дори ме поздравява) или когато се препъвам в разхвърляните автомобилни гуми пред сервиза за резервни части „Пежо“, където се отбивам чат-пат да натегна веригата или да напомпам гумите на велосипеда си.

Разбира се, вярно е твърдението, че поетите са „трудни“ и че живеят отнесени в своя си измислен свят. Но сега се досещам, че моята „трудност“ се изразява повече в самотните вечери в ателието, отколкото в някаква видима и притеснителна за останалите различимост. Така си е  –  повече приличам на счетоводител в позабравен клон на малка банка, отколкото на бард.

Освен когато… Не, за това ще разкажа друг път. Малко е притеснително. И лично.

Но както споменах, живея нормално.

Дори от време на време се прибирам вкъщи. Рядко. По празници и за годишнината на майка. Целувам гладката като мрамор буза на  сестра  ми, ръкостискам се с баща ми – той продължава да стиска „мъжки“ както едно време – и изяждам задължителния кейк със смокини. После се прибирам в ателието по-самотен от всякога.

Ах, да! Имам подпокривно ателие, подарък от баща ми за тридесет и четвъртия ми рожден ден, който добави към дарението и процедения през зъби коментар: „Не желая синът ми да живее като бездомно куче!“

Нали?

Имам си ателие, имам прозорец, през който надзъртат на- зъбените покриви на София, имам си сутрешно врабче на пер- ваза и понякога нощем си мисля, че летя, преодолял тази вечна тегоба, тази вечна болест на човечеството – гравитацията.

Всъщност какво ли си нямам?

 

2. глава

ВСИЧКИ НАС

На тридесет и четири години човек е срещал любовта поне три пъти. На улицата, в нощния бар, в късното утро под връх Перелик, където мирише на смачкана от туристически обувки мащерка, а околните хълмове са сиви в сребърните си рокли от роса. Всъщност къде ли не.

Бях я срещал, разбира се, и я бях подминавал с лека ръка. Откъде да знам, че е тя?

Не, не знаех.

Но както споменахме – на тридесет и четири полека-лека умъдряваш. И започваш да наблюдаваш не, а да го следиш като ястреб този тип – живота. И да внимаваш да не направиш поредната изцепка. Да не пропуснеш онова, важното. А то ти се появява понякога по толкова обикновен и прозаичен начин, толкова несложно и простовато, че ти разтриваш очи, кокориш вежди и си казваш – не, не може да бъде.

Така си казваш.

Защото нещото е облечено в спортен екип и явно отива да потича в парка, не води със себе си породисто куче или дантелено детенце, не се спъва о коварен камък и не го заплашва автомобил, дори няма защо да му спасяваш живота. Нещото – в синьо и бяло, „Адидас“ предполагам, и с маратонки на босо, а косата над синьото руса и лицето русо, а оттам надничат две зелени очи, големи колкото две земни кълбета.

Зелени очи… сънени.

Тя дори не ме забелязва, оглежда улицата наляво и надясно за всеки случай и пресича към свежата утринна зеленина на парка, а зад нея аз съм само зрение ококорено и съм впечатление.

Разбира се, отчитам стегнатата фигурка под спортното облекло, високия ханш и широките като за жена рамене, но не е това, което ме грабва. Грабват ме онези зелените, сънените, невиждащите утринни очи.

Защо ме обсебват тези очи?

Защото не ме забелязват, ето защо!

И аз кротичко пресичам улицата и още по-кротичко се настанявам на зелената, мокра от росата пейка и най-кротко се залавям с очакване. Задникът ми моментално се намокря, но аз нямам време за лични грижи и притеснения. Имам си за какво да се притеснявам. Ще се върне ли? И точно оттук ли ще се върне? Ами ако заобиколи и се прибере по другата улица? По „Краков“? Разбира се, че може да мине по „Краков“.

Но тя се връща.

И пак е синя и руса, и пак е ведроока и зелена, и пак разбирам, че не ме забелязва, ама никак. А пролетта – кога пък дойде пустата му пролет? – е още студена и утринна и аз целият треперя в мокрите си панталони, и зелената пейка под мен е полог на райска птица, и няма никога да се отлепя от уютното мокро, да се надигна и да кажа „добро утро“. Да се възвися.

Над нея.

И тя отминава по своя си път, към своите грижи и апартаменти, и аз не знам нито коя е, нито къде живее, нито дали е дошла на гости на своята леля Ефросина или Ифигения, или света Ровоама, или както там се казват лелите. А може да е на гости за един ден. За един-едничък ден. А аз дори „добро утро“ не умея да кажа.

Така е, щото съм смотан. И срамежлив.

Това не ми пречи на другата сутрин да седя залепнал за мокрото на полога си, да пуша единайсета цигара и да чакам… Годо.

Искам да й спася живота! Най-малко!

И когато тя разплакана се втурне да ме словоизлиява и да ми благодарства, аз с царствен жест да сложа пръст на красивите извивки на русите й устни и да кажа: „За мен беше едно малко удоволствие“. И да отмина в утринната мъгла. Изправен и горд. Изправен и… така де – горд!

И когато на следната утрин моята фея се задава в синьото и бялото на спортния си екип, аз най-внимателно се навеждам над пламъка на запалката си, пазя го с две големи шепи да не угасне пустият му пламък и да не ми изпорти важното запалване на поредната (дванайсета) цигара, и някак крия лице в тези свои големи ръце. Докато отминава. Докато тя отминава. Чак докато отмине. Щото съм смотан, казвам ви!

А, май вече го казах.

Този ден отидох на работа без никакво настроение. В настроение си, когато си доволен от себе си. А аз от какво да съм доволен? От хилавото репортажче, което ей сега ще предам на главната хиена Поптодорова, тоест на главната ни редакторка? От мокрото дъно на панталона си? От приятелското махване на онзи тип Шомов, който пак е седнал на бюрото ми и шрайба кръстословици? От предстоящия обяд в кварталното ресторантче със секретарката Мими и продуктивното ни репортерско чудовище Моньо Костов? От миризмата на хартия и стари никотинови изпарения в редакцията?

От какво?

Когато си изкарваш хляба с писане, обичайната зловонна миризма на думите рано или късно те подавя, ти затъваш все по-дълбоко в нея и когато някой ден седнеш ей така, да си поиграеш, да сътвориш нещо незадължително, но ужасно важно за теб, изведнъж установяваш, че си затънал до уши в блатото и то ей сега ще те погълне, ще те изсмуче до кости.

Обичайната миризма на думите. Блатото!

Мразя я тази редакция! Мразя хартиения парцал „Вестник за всеки“!  Тази сутрин мразя дори колегите си, а те, честно казано, с нищо не го  заслужават. Какво от това, че са скучни, простоватички и така са затънали в смешните детайли на собственото си всекидневие, че от тях дори не виждат живота и не знаят за какво живеят. (От дърветата не виждат гората.) Те не знаят и за какво ще умрат.

Това сигурно е някакъв тип еснафщина. Или не е?

Вероятно и те имат своето основание да са живи. Само че живи ли са? Я да ги разгледаме внимателно.

Да вземем за начало Главната. Господи, вие не сте виждали толкова огромна жена! Огромна от главата до петите. Като казах петите, имам предвид, че тя носи четиридесет и четвърти номер обувки. Прасците й са като на тежкоатлет, вероятно някога е вдигала тежести и е била най-малко световен шампион в тази дисциплина. Според мен на кръста си вместо колан за- вързва автомагистрала „Тракия“, а пък в раменете прилича на планината Сиера Леоне. Вероятно всичките й манта и шлифери се правят по поръчка във варненската корабостроителница от големите платна на милионерските яхти. Колкото до главата – ах, да, там тя е най-уязвима. Първо – видът й, физиономията й напомнят не, ами са си най-чиста проба видът и физиономията на онзи тип, Минотавъра от Крит, а пък прическата й – за която се грижат стотици бели робини в коафьорските салони – прилича на размахана бояджийска баданарка, само че с размерите на мангров остров. И как задържа върху себе си толкова плът тази жена, умът ми не го побира! Вие знаете, че пълните хора обикновено са наивно добродушни, бавната обмяна на веществата ги поддържа във вечно лъчезарно настроение и така нататък, и така нататък. Е, в нашия случай е тъкмо обратното. Главната ни  редакторка Поптодорова е зла като скорпион и жлъчна като оса. На  всяка  оперативка беснее, все едно че в кабинета й  е влетял ураган, и ако до края на летучката остане някой журналист, фоторепортер или макетьор необрулен, неужилен или поне унижен, тя смята деня си за пропилян.

Всеки ден правим оперативки, мамка му!

Разбира се, на такива места, на такива сборища като нашата редакция, винаги има по един дежурен, който редовно отнася заядките. При нас това е Шомов, онзи – любителят на кръстословици. Няма значение дали аз съм дежурен по брой, дали Моньо Костов, дали Баба Цеца (Цветана Костадинова), дали някой друг. Какъвто и гаф да е станал, Главната първо се нахвърля върху Шомов. Явно изпитва удоволствие да подскача с подковани ботуши (четиридесет и четвърти) върху тленните му останки, защото първата й работа сутрин е да викне:

– Шомов, докарай си шибания задник в кабинета! И да тръшне вратата подире му.

Какво го прави насаме, не зная, при условие че пред всички нас буквално на всеки пет минути му къса главата и го кара публично да си я изяде.

Иначе Сашо Шомов е добро момче, ако изключим гадния му навик да решава хорските кръстословици. Когато му хареса някой паразитен израз, дочут в магазина или на баскетболната площадка, не спира да го повтаря, докато не омръзне и на родната си майка. Мисля, че е по-голям от мен с десетина години, тоест закършил го е някъде около четиридесет и четири. Висок и слаб е, но не е елегантен. Ходи раздърпан като журналист от старата гвардия, дори малко се гордее с наръфаната си лула от морска пяна и шарения каскет, който е толкова омазан от постоянна употреба, че като казвам шарен, със сигурност говоря за спомени. Семеен е, има две деца, и двете учат в някакви специални училища за мениджъри и той много се гордее с това. Толкова  пъти съм слушал за специалните училища, че даже съм забравил къде се намират. В чужбина със сигурност, но в коя? Така или иначе, въпросният Сашо Шомов трябва да осигури добро образование на децата си, трябва да плаща парични вноски, квартири и пансиони, и дневни, и транспортни, и… така нататък. Поради тази причина (причината на бащата квачка) той не може да си позволи да изгуби работата си, не може да си позволи да се озъби на Главната ламя, нищо не може да си позволи.

Че той една водка „Финландия“ не си разрешава на обяд, да не говорим за друго. Е, ако почерпя – употребява. С удоволствие потреблява.

Виж, Моньо Костов е нещо друго. Човек с достойнство, ако мога така да се изразя. Никога не разрешава да го почерпят, никога не закъснява за среща или за работа, както и никога не позволява на Поптодорова да издевателства над него. Той наистина е човек от старата  гвардия. Според мен гони шестдесет, но не му личат. Прилича на спортист, старото му куче. И сигурно спортува, поддържа се. Дребен е, но е стегнат от вратовръзката до вързаните прилежно на два ключа и винаги излъскани обувки с неизменната марка „Кампер“. Костюмите му, в зависимост от сезона, непременно напомнят за съответното слънцестоене, че дори и на цвят го докарват. Да кажем, през зимата ще  се появи пустият му Моньо в тъмен костюм, но десенът някак стои като напръскан със снежинки. През лятото – леки сака, меки шапки, светло, светло, та бяло. Тънки работи, изискани. Човек с вкус и както казах – с лично достойнство. Няма да забравя как веднъж – трябва да е било поне преди двадесет века – Главната му скочи с бутоните заради някаква грешка на първа страница, която впоследствие се оказа, че е вярна. Тоест той (Моньо) бил написал, че Премиерът ни се е държал като гамен на приема във френското посолство, а Главната такива  работи да не чуе за български премиер (за който и да е от поредните премиери на Родината), та от патриотично чувство или от чувство за самосъхранение тя изрева като потъващ параход и аха, да сгази нашия Костов с ботушите четиридесет и четвърти.

Да, но не!

Защото той (Моньо, а не Премиерът) рече с тъничкия си, напрегнат гласец, че такива на него не му минават и моментално ще напусне скапаната редакция, защото той (Премиерът, а не Моньо) наистина се е държал като младо прасе на въпросния прием.

И понеже прав, още на следващия ден последва официално извинение на протокола на Премиера към френския посланик. И Главната тежко се  кютна на дебелия си задник и още по- тежко изгледа нашия Моньо (при това много, ама много тежко дишаше).

Не, не мога да забравя това!

Оттогава не съм присъствал на подобно представление и щом си спомня случая, усещам как ме изпълва смътна благодарност към дребничкия и винаги изискан Моньо Костов.

Какво да правя, харесвам такива дребосъци!

Може би тук му е мястото да направя панорамен преглед на редиците и в женската част на нашата мила редакция. По-скоро на редиците в нашия отдел, защото редакция ни е голяма, подозрително обстойна и държи цели четири етажа в новата сграда на булевард „Цар Освободител“, прилежно опаковани в цветни стъкла и месингови плоскости.

А бе, остави!

В нестройните дамски редици, с които контактувам всеки ден, освен  главната редакторка Поптодорова се мъдрят още Баба  Цеца (известната  и на кучетата журналистка Цветана Костадинова) и секретарката Мими. Имаме си и чистачка – едно грозно, изогънато творение на тъмните сили, което ходи насам-натам с парцала си и след него остават слузести следи като от охлюв.

Чистачката Нора, която ме мрази и в червата поради естествената ми склонност към разрушение и разхвърляне на хартии и химикалки по пода.

Но да се върнем към Баба Цеца (Цветана Костадинова). Да, тя е баба. На две внучета и на целия ни отдел. Баба, но каква! Сега е на петдесет и две, а изглежда като двадесетгодишно момиче, което  току-що е слязло от модния подиум и всеки миг ще хвръкне, ще излети във висините. Във висините, изпълнени с овации и възхищения. За тоалетите на Баба Цеца ще ми трябва специален консултант, но той трябва да е толкова специален, че да познава модните тенденции поне от два века насам (Баба Цеца е рожба на двадесети, но живее със спокойна увереност и в завиден уют в двадесет и първи век). Не съм чувал да битува някъде историк на модата, но ако вие познавате такъв, дайте го насам. Наистина не знам как се описват хилядите шалчета, финтифлюшки и люлеещи се поли. Не знам как можеш да се втурнеш сред цветове, парфюми и широкополи шапки с пера, без да се удавиш в този водовъртеж. Тоалетите на Баба Цеца – един Маелстрьом.

И Баба Цеца – царицата на комплиментите!

Не познавам друга жена, която може (и го прави) да приема с  толкова внимателна снизходителност връхлитащите я комплименти. Тя влиза в похвалите като в самурено палто, дарява с нежен блясък и усмивка комплиментиращия и го кара да се чувства като ученик, който току-що е хвърлил букетче рози в краката на минаващата инфанта. Веднъж й  казах, че е единствената жена на света, която умее да носи женствеността си като знаме, за което тя ми благодари с нежния си, малко дрезгав глас така:

– Женствеността е цвете, мое наивно момче! Аз съм жена, не съм армия. Усещаш ли аромата на гардении?

Е, усещах го. Всеки го усещаше.

Не говоря за парфюми, по дяволите! Тази жена бе ароматът на жена. Или нейната квинтесенция.

Според мен Баба Цеца си имаше любовник. Два пъти седмично, в строго определени дни (вторник и петък), пред сградата, където се помещаваше „Вестник за всеки“, пристигаше (акостираше) огромна черна лимузина и заливаше витрините с антрацитен блясък. Баба Цеца излизаше от входа (по-скоро изгряваше), цялата ефирност, воали и светлина, и се настаняваше в лимузината с лекотата на принцесата със стъклените обувчици. След това колата с мъркане я отнасяше в неизвестна посока.

Мисля, че тя се разведе заради тази тържествена лимузина. Мисля  още, спомням си, че мъжът й беше някакъв главен големец, някакъв главен секретар на нещо изключително главно в главната ни държава. Виждал съм го по новогодишни банкети, преди Баба Цеца да го разкара. Едно допотопно чудовище в тъмен костюм и грейнала в плешивина глава. Едър мъж, немного високомерен и много, ама много погнусен от нещастните хорица, които имат дързостта да оборотират пространството около царствената му съпруга.

Изпитах лично удоволствие, когато Баба Цеца му би дузпата.

А тя го направи – не съм напълно сигурен, защото никога не говори за такива неща, – но тя го направи заради личната си свобода.

Заради личния си, неповторим начин на живот. Баба Цеца – моето вдъхновение.

Сега за Мими, нашата малка секретарка. Сгреших, когато казах, че имената нямат особено значение. Имат, разбира се. Мими си е Мими. Навсякъде по света, във всеки час на денонощието, в нощен локал или на задната седалка на автомобила, Мими ще си е Мими. Неповторима и единствена. И всички Мимита на света. До една.

Естествено, нашата Мими беше неестествено руса. Вие виждали ли сте Мими, която да не е малко или много блондинка? Надали. Та руса беше тя, дребничка беше и прехвърчаше между нашите бюра като лека пеперудка. Тя така прехвърчаше и от цвят на цвят, тоест от мъж на мъж. Боже, не съм срещал толкова всеотдайно същество! За нея нямаше никакво значение дали мъжът срещу нея е стар или млад, тънък или висок, Аполон или Квазимодо. Тя обичаше всички. Като казвам обичаше, значи обичаше. Без колебание, всеотдайно, чувствено, от сърце.

Нимфоманка?

Не знам. Според мен тя гледаше на този живот като на бърз влак, който профучава с бясна скорост по тракащите коловози и прозорците му святкат в нощта като отлитащи мечти. И нашата Мими бързаше да хване влака, да се метне в движение, да скочи, да се хвърли. Само и само святкащите мечти да не отлетят.

И се хвърляше. Така сочно се хвърляше, че ако не бе тя, аз още щях да съм девствен, струва ми се. Добре че беше, не се оплаквам. Но нещо ме притеснява в това лудо хвърляне. Не, не моралът. Майната му на  морала! Страхувам се, че някой хубав ден хубавата блондинка Мими ще се хвърли към поредния вагон, към поредния проблясващ в скоростта си вагонен прозорец и… няма да улучи със скока. И тогава! О, тогава! Тогава лудият влак на живота ще я прегази и тя ще изпука като корубата на малка буболечка.

Всъщност лудият влак на живота няма ли да прегази всички нас, предпазливите? Всички нас, умните? Всички нас, умерено нещастните?

Ще ни прегази, разбира се. Всички.

Нас.

 

3. глава

ИЛИ ПЪК НИЩО

В зеления парк на моите мечти. В зеления парк на душата ми… Душата ми?

Боже, какви глупости!

Че нашият градски парк е зелен, е ясно. Напролет всички паркове са  зелени. Че е хубав и ухае на липи, също е ясно. Какво общо има  душата  ми, питам? Това, че някаква млада дама в спортен екип „Адидас“ препуска всяка сутрин по алеите и хвърля руси отблясъци, не значи, че трябва да мрънкам за души и мечти. Разбира се. Знаете ли какво е сантимент? Ако Господ – каквито и да са многото Му имена – обича всички хора на нашата малка планета (а Той ги обича, щом така твърдят  адептите на присъстващите религии), това значи ли, че обича Баба Цеца заради това, че жената носи красива шапка? Не, не значи. Да обичаш шапката на изтънчената жена, не значи, че обичаш същността на тази жена, на този човек. Шапката – о, нашата вечна слабост към детайла! – шапката е нашият сантимент. Шапката на Баба Цеца е моето говорене за душата. Шапката е религията на сантимента, тя е…

Защо тогава жените се обличат красиво? И пауните? И защо ние така се впечатляваме от черните нефритени обеци, от малкото пръстенче  на кутрето, от едва доловимия лъх на парфюм?

Защото сме сантиментални, така си е.

И не виждам нищо лошо в това, по дяволите! Но без мен! Нека всички вие да сте изтъкани от сантимент и милички чувства, нека! Припадайте си по шапки, панделки и парфюми! И говорете за това, възпявайте! И се влюбвайте, моля, влюбвайте се! И тайничко се стремете никога, ама нито за миг да не останете сами! Търсете си  двойника, похлупака на гърнето, изгубеното ребро на Адам. Но от мен да знаете, винаги идва един момент, когато ще сте сами, сами, сами. И там, на операционната маса, преди упойката или когато над вас се надвеси онази с косата, със страхотно огорчение ще установите, че до вас няма никой. Абсолютно никой.

А дотогава се залъгвайте с шапката.

Но защо аз се занимавам с това? Аз, разбиращият уж. Аз, познавачът  на психологията на индивида. Аз, четящият. Аз, който и до ден днешен не знам, ей така за себе си, как да избягам от самотата. От онази, последната самота.

Има ли път? Има ли утешение?

Е, да. Религията. Накъде без нея? Но тя ли е всъщност последната инстанция? И коя е последната инстанция?

Веднъж попитах Баба Цеца (между другото, докато си пиехме водката) изпитва ли страх от смъртта. Тя малко отнесено се усмихна и ми върна въпроса:

– Защо, теб страх ли те е?

– Страх ме е – признах си чистосърдечно.

– Е, значи малко си чел – въздъхна тя и се загърна плътно в кашмирения си шал.

Така значи. Малко съм чел. Добре. Но Баба Цеца не ми каза какво още не съм прочел. Не ми каза на коя страница да търся вечните отговори за човека. Не. Само се усмихна мило, както споменах, и малко снизходително ме изпрати насред литературно-философското море на живота.

Върви се оправяй!

А зеленият парк на моя роден град продължаваше да шуми над главата ми с милиони зелени листа, с милиони слънчеви зайчета и да ме омайва с аромата си на липи. И пак бе утро, и пак седях на влажната от росата пейка, и пак очаквах да се появи моята спортистка. Да бе, моята!

Единайсета цигара… Охо, добре дошла!

Момичето, младата жена или каквото е там, идваше насреща ми и – познайте! – най-сетне ме забеляза. И как няма? Като се замисля сега, това май ми е двадесетата или двадесет и първата утрин на зелената пейка. Постоянство му викат.

Тя ми се усмихна – така си е, няма да ви лъжа! – и запита:

– Сигурхно е стрхашно полезно да пушите като комин на чист въздух в пархка?

Произнасяше буквичката „р“ с много интересно придихание, проблемът не беше логопедичен, а очарователен и ако питате мен – не беше никакъв проблем, ами още една радост в сивото ни ежедневие.

– Аз ли? – зададох най-умния си въпрос и несъзнателно смачках цигарата.

– Вие! – потвърди тя. – Какво си мислите, че прхавите? Следя ви отдавна и честно казано, за прхъв път виждам човек така да се трхови. Че вие не се отделяте от цигархата си.

– Ами… – смънках. – Навик.

Тя вдигна ръце и оправи шнолата в косата си, която шнола – не мога да пропусна това! – държеше богатата й руса коса силно опъната назад, а от това чертите на лицето й съвсем се… хайде стига, моля ти се! Само исках да кажа, да каталогизирам, че от това движение гърдите й, ама и двете, се устремиха нагоре и аха, да излетят от отворената яка на анцуга. За малко да скоча и да ги хвана, да ги спася, преди да са се тръснали на алеята.

– Е! – тя спусна ръце малко преди да стане белята, и отново се усмихна. – Да ви пожелая успешно тютюнопушене!

И отмина с бодра стъпка.

А аз… Аз запалих една спокойна цигара и ако пръстите на ръцете ми не трепереха така силно, сигурно щях да си помисля, че това наше – стълкновение ли да го нарека? – никога не се е случвало.

Но пръстите трепереха.

Отидох на работа като един крилат змей. В настроение. Крилат змей в настроение. Разбира се, там Главната веднага ме натика в миша дупка поради факта, че съм предал материала си с цял час закъснение. Много важно! Щяла да ми отреже от заплатата. Голяма работа! И щяла много внимателно да следи моето развитие. Брей, брей! А сега да съм се  разкарал и да съм отишъл да си гледам задълженията! Хубаво, хубаво. Каква мила жена!

А моите задължения за днес са да доприпкам до Парламента и там да проследя дали празненството по случай рождения ден на депутата от управляващата партия Узунов няма да прерасне в оргия или в някакъв скандал. Тези от Парламента се чудят по цял ден как да попаднат в новините, а аз – както споменах – отговарям за светската хроника в нашия клюкарски вестник.

В Парламента, в Парламента!

Казах на Моньо Костов, че ще се видим в кварталното ресторантче не по-рано от три, и отпраших. Показах журналистическата си карта на заинтересованите лица – в сградата на нашия Парламент те са много – и се вмъкнах. Опа!

Депутатът Узунов черпеше с уиски, и то от скъпите! Фъстъци, бадеми, както се полага. Неговите колеги – банда народни представители в скъпи костюми и рокли, да се чудиш кое точно им е народното, – се бяха пръснали живописно из салона, някои седяха, някои стояха, но всички държаха чаши в ръце и се скъсваха да благопожелават. Е, да, човекът е шеф на финансовата комисия и тези си знаят интереса. Имаше депутати от всички парламентарни групи, хора с интереси се въдят навсякъде. Узунов ме забеляза и тръгна към мен. Ние, журналистите, понякога се радваме на незаслужено внимание, но нали сме четвъртата власт, уважават ни.

– Хайде бе, Пелев! Откога те чакам! – подвикна ми Узунов приятелски.  – Заповядай, заповядай! Налей си, ако обичаш! Тук ние празнуваме рожден ден.

– Знам – казах. – Как да не знам? Цяла България говори. Честито!

– Мерси! Познаваш ли колежката Изидора Матова? – запита той и се обърна лекичко, за да позволи на колежката да надникне през рамото му.

Този Узунов е висок и широкостеблен човек, трудно се наднича през него.

А колежката Изидора Матова надникна. И аз я разпознах, разбира се. Това ми е работата. Хубава жена и наистина матова. Честно казано, понякога много харесвам мургави жени, но не от онези, които като че ли имат мустаци, ами тези като Изидора – светломатовите.

– Не я познавам, за съжаление – излъгах.

– А, може ли така! – сякаш се възмути Узунов. – Че запознайте се де! Запознайте се!

И ние се изръкостискахме учтиво. Приятна ръка, хладна.

Около нас бръмчеше като кошер, депутатите обменяха мисли, по-скоро – информации. Имаш ли информация, имаш всичко. Така твърдят тези типове, така твърдим и ние, журналистите. И нищо чудно да сме прави. Та из луксозния салон течеше не, ами преливаше от информация и от мен се искаше само да разперя уши. Затова ми плащаха все пак. Само че депутатката Изидора Матова имаше хладни ръце, беше красива като смуглата Клеопатра и отгоре на това ми предлагаше да се отдалечим във фоайето, щото тук нямало да можем да си чуем приказката.

Е, добре де. Добре.

А рождения ден на Узунов ще го отразявам, както аз си знам. Добре.

Отдалечихме се, значи, ние във фоайето, но там с неудоволствие забелязах, че бая народ също се е отдалечил. Пушеха си на групи, ръкомахаха и все едно че не бяхме напускали салона.

– Я да се отдалечим още! – предложих.

– Къде? – усмихна ми се тя, а усмивката й бяла върху матовото лице.

– Знам едно ресторантче тъдява – обясних. – Поне ще си запомним физиономиите.

Изидора Матова огледа околните. След това повдигна рамене. Не с голямо съжаление, но все пак.

– Не мога – обясни. – Колегите ми ще се мръщят. Все пак е рожденият ден на Виталий.

– На кого?

Боже, бях забравил, че първото име на Узунов е Виталий. Ама че име, като се замислиш. Като Христос, ха-ха! Е, нищо не можех да направя. Хубавата Изидора да си празнува рожден ден, а аз да си гледам работата. Ресторантчетата – друг път!

– Да – съгласи се тя. – Някой друг път!

Знам ги аз тези обещания. Особено от депутати. Другият път ще стане, ама друг път.

– Беше ми приятно! – излъга тя.

– И на мен! – признах си чистосърдечно.

– Имам един въпрос към вас, но ще го отложим – каза малко припряно младата народна представителка и вече бързаше, бързаше да се  присъедини към останалите празнуващи, към стадото.

– Защо? Задайте си въпроса спокойно, време има.

– Господин Пелев! – рече много сериозно и много тихо, едва я чувах. – Може ли да организираме двамата една среща с баща ви? Важно е.

– Моля?

Не можех да повярвам на ушите си. Целият свят знае, че със Стария не си говорим, какво остава да организирам среща с дъртото чудовище.

– За кого е важно? – усетих, че започвам да се ядосвам. – За вас ли, или за парламентарната ви група?

– Не, не е за мен – призна си тя и отново бързо погледна към вратата на салона. – Имам поръчение.

– Така ли? Поръчение, а? Скъпа госпожо, на този свят има два вида хора. Едни, които вече са се срещали с баща ми, и други, които искат да се срещнат. Първите съжаляват от сърце, а на вторите предстои. За моя изненада и двата вида животни, за които споменавам, са политици. Какво мислите за това?

– Баща ви е много влиятелен човек, господин Пелев, и сериозен бизнесмен. Нормално е хората да искат срещи. А че е особен човек, дори аз знам за това.

– Е, ще ми кажете ли от кого е поръчението?

– От Узунов.

– Че те се познават отлично! – възкликнах. – Освен това Узунов много добре знае, че с баща ми нямаме допирни точки.

– Сложно е – въздъхна тя. – Искате ли да обядваме в петък заедно, ще ви обясня.

Аха, значи другият път ще стане в петък, а не друг път! Какво пък, не е лошо.

– Слушайте, Клеопатра! – започнах аз, но тя се засмя с хубавата си бяла усмивка и естествено – прекъсна ме.

– Какво? Как ме нарекохте?

– О, извинете! Просто мислех за вас в този план, а понякога мислите ми надделяват над възпитанието или каквото е там, когато трябва да си държиш езика зад зъбите.

– Клеопатра, а? Какво пък, сполучливо е! Е, ще се разберем ли за петък, тогава съм свободна.

Е, разбрахме се.

А репортажът за рождения ден на Узунов излезе клисав, ако мога така да се изразя. Нищо. Дати, часове, хора. Списък с имена. Нито клюка, нито скандал, нито най-просто напиване.

– Какво да го правя това? – запита яростно Главната. – Да го хвърля в кошчето или какво?

Вдигнах рамене, че даже и ръце разперих изразително.

– Не всеки ден е Великден – обясних.

– Все можеше да изцедиш нещо – отбеляза Главната. – И друг път си го правил.

– Така е, така е – заоправдавах се. – Но ти, Поптодорова, просто не можеш да си представиш каква скука цари там. Не, нямам думи, честен кръст. Нашите депутати вече за нищо не стават.

– Или нашите журналисти! – отсече язвително Главната и с един жест ме изхвърли от стаята.

Е, не можеш да угодиш на всички, нали така? Но поне си уредих среща с една загадъчна жена. Интересна работа, покрай баща ми и покрай фамилията Пелеви какво ли не можеш да уредиш? Всичко?

Или пък нищо.

 

4. глава

ВЕЧНИЯТ ГРАД

Византия!

Само споменаването на това име буди у мен любопитство и  възхищение. Звучи ми така, както Венеция звучи за големите поети. За Венеция пишат един през друг Байрон, Бунин, Александър Блок, Лонгфелоу и Езра Паунд; Рилке, Пастернак и Йосиф Бродски. И бога ми, това си е едно поетическо състезание. Съвсем истинско. С всичките му там сложни фиоритури, прозрения и свръхвисоки словосъчетания. Майсторският клас! Богопомазаните! Безсмъртните!

И все пак – защо Венеция? Защо всички тези копеленца са ходили дотам, пляскали са гондолиерски весла и са наблюдавали града на свети Марко с ей такива очи?

Ще ви кажа.

Но преди това искам за миг да обърна погледа ви към другия феномен,  към другия бисер в короната. Към Византия. Когато се ражда Източната Римска империя, а това се е случило на 11 май 330 година от новата ера, на брега на Мраморно море отекнал гонг и всепроникващият звук се понесъл над земята като вятър, като сребърен дъжд от звезди. Предполагам, че звукът се е ударил със страшна сила право в слуховия апарат на стара Европа и поради тази причина тя и до ден днешен недочува.

Всепомитащият гръм – Византия!

И понеже сред медиевистите съществуват и други твърдения относно смисъла на датата 11 май, ще спомена само, че това е денят, в който Константин Велики тържествено освещава новата столица на  империята, живописно разположена на брега на Босфора.

Този човек е бил естет, струва ми се.

Та от бившия Византион, някогашна мегарска колония, изведнъж се пръква Константинопол. Ражда се градът, който по- късно ще нарекат „царицата на градовете“. А защо царицата, а не царят, не е ясно, но едно е сигурно – това раждане странно напомня за раждането на Зевс.

Николай Табаков
28.12.2013

Свързани статии