Начало Идеи Виктория Далчева – лично за Атанас Далчев
Идеи

Виктория Далчева – лично за
Атанас Далчев

Портал Култура
11.06.2014
3334

далчев2_9

На 12 юни се навършват 110 години от рождението на Атанас Далчев. Вижте свидетелството на дъщерята на поета.

Той имаше вид на работник – с кепето, с някакъв извехтял панталон, с едно сетренце с окъсели ръкави. Такъв бил и на млади години. Жана Гълъбова, която му е била състудентка, си спомняше, че в началото хихикали, като го видели – такъв един с очила, замислен. Веднъж по време на занятия обаче станал и дръпнал някакво слово в продължение на около час. „От този момент нататък – спомняше си тя – всички ние, студентите по немска филология, бяхме влюбени в него, защото видяхме колко е умен, колко е сърцат и колко е обикновен“.

*      *      *

Хората го обичаха много, а и той ги приемаше, общуваше, залисваше се, както обичаше да казва. Понякога разговаряше дълго, а после се ядосваше, че работата му отишла, че преводите не са направени навреме, че осемте и половина страници, които е трябвало да преведе, за да получи хонорара, не са готови, че няма да ни стигнат парите. У нас идваха много хора. Спомням си един поет – Иван Добрев. Той идваше много често. Един път звъни на вратата, а баща ми ни казва: „Няма ме“. Обаче Иван Добрев си влиза направо в стаята, защото знаеше къде може да го намери. Баща ми се скри зад пианото, където имаше един куп с книги, а върху книгите нашите дрехи, защото имахме само един гардероб за шест души, а през зимата и баба ми спеше при нас. Влиза Иван Добрев и майка ми реши, че трябва нещо да направи и извика: „Хайде, Атанасе, стига си търсил там тази книга, стани“. А на него му се подава перчема над пианото, обаче продължава да се снишава. И накрая каза с най-приятно чувство: „О-о-о, Иване, ти ли си?“.

Познавам Радой Ралин и Димитър Дублев от най-ранни години. Спомням си Димитър Дублев още с войнишкото кепе и със счупеното стъкло на очилата. Това са първите ми спомени, може би съм била на две-три години, защото си спомням, че бяха войници и си слагаха кепетата на масата. Спомням си как дълго, дълго разговаряха. Баща ми се е карал само с двама-трима свои приятели и то когато са го предавали. Единият беше Димитър Дублев. Дори не знам поводът, по който се беше скарал с него, но си спомням, че Димитър Дублев страдаше много и на погребението на баща ми вървя, вървя след ковчега, после си хвърли шапката и грабна ковчега. За мен това е нещо велико – независимо, че този човек не ти е простил, ти си мислиш, че ето сега той усеща, че си близо до него.

*      *      *

Аз съм родена на 8 април 1945 г. Когато съм се родила, родителите ми отишли при моята леля, братовчедка на майка ми, защото нямало къде да занесат бебето. Баща ми се мъчил до поправи къщата, че да можем да влезем там, а по същото време брат ми и сестра ми били болни от скарлатина и били в болницата. Труден живот. Сега се чудя на моите деца – всичко си имат, а са все недоволни. И в тази стая бяха сложени мебели, които след 9-и септември раздали на всички пострадали. Те бяха от шперплат – един трикрилен гардероб, две легла също от шперплат, спомням си как майка ми ги пръскаше заради дървениците, три кушетки и едно малко креватче. Сутрин баща ми ставаше рано и палеше печката. Запретне ръкави, сложи един шал и цепи дърва. Много хубаво подреждаше цепениците. И тъй като вечер печката угасваше, той ставаше много пъти да я пали. Никога няма да забравя двете му грамадни ръце, които непрекъснато проверяваха дали сме завити хубаво. Минаваше през всички деца, но тъй като не вярваше на себе си, се обръщаше към майка ми: „Абе, Сийчо, стани и ти да ги видиш“. Тя вика: „Така ми се спи, така ми се спи“, а той пак: „Ама стани, че не знам дали са добре покрити“. Много ни пазеха да не се разболеем. Малката ми сестра беше болнава. Няма да забравя, когато се роди през 1950 година – донесоха едно ревящо бебе, което плака през цялата нощ, а ние се чудехме какво ни се стовари на главата. До втората си година тя беше много болна, а той редовно я носеше на ръце. Не беше като някои интелектуалци, които оставят жените да се занимават с това. Носеше я на ръце, докато не я приспи. Пееше й и тя започваше да тананика заедно с него. После той реши, че тя е музикална и й купи пиано, когато стана на три години. Ние двете уж свирехме на това пиано. В едната стая пианото и тази малка маса, на която работеше той, и ние с брат ми двамата учехме там на колене, защото имаше само две стаи и нямаше къде другаде. А той работеше сред целия този хаос и непрекъснато трепереше над нас.

*      *      *

Баща ми не би бил това, което е, без майка ми. Изключителен късмет. Както казват – жената дава възможност на мъжа да се развива. Тя можеше и да работи, даже няколко пъти я назначаваха като коректор, но при тези деца нямаше как. Помагаше на баща ми, пишеше на машината, докато той диктуваше. Той диктува, спира се, мисли, след това бърза. Когато той почина, тя ни каза: „Не мога да гледам, не мога да го облека, отидете при него. Той ми беше и баща, и брат (нейният брат е починал на 20 години), и дете, всичко, всичко, което съм имала на този свят“. Мислила съм си неведнъж, че тя е една страдалка, защото имаше грижата за толкова много деца. И за него, защото всичко, което е вършил, го е вършил с нейното одобрение. Непрекъснато е искал съвет от нея. Колкото е била страдалка, толкова е била и щастлива жена, защото неговото отношение към нея бе не само като към човек, който наистина го подкрепя и който е зад гърба му, но имаше и чисто физическо отношение и усещане за нейната чистота. Когато поотраснахме, дори казваше: „Излезте малко бе, излезте, за да се видим с булката“, въпреки че беше вече възрастен. Така че колкото е била страдалка, толкова е била и щастливка… Запознали се в училището, където тя била секретарка. Преди това си мислил, че не му върви много с жените, а може би повече е чел и е мислил. Освен това бил с брат си, скулптора, в Рим, където брат му, който беше хубав, грамаден мъж, си давал всичките пари за мадами. Баща ми си спомняше: „Когато отидох в училището, изведнъж виждам нова секретарка. Влязох и й казах: „Госпожице, ще ми дадете ли един лист хартия“. И тя така мило ми се усмихна, че си казах: „Бе, що да не пробвам аз“. И още на първата или втората ни среща в парка, при едно езеро, където бяхме като Папагено и Папагена, й викам: „Ще може ли да се ожениш за мен“… Има едно стихотворение, в което се изкачва по дървената стълба. То е за майка ми. Тогава тя живеела на тавана с майка си. Баба ми също го харесала и казала на майка ми: „Какъв добър човек, ожени се за него“. И така се женят.

Портал Култура
11.06.2014

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора