0
2961

Виновен до доказване на противното

Клинт Истут по време на снимките на „Случаят Ричард Джуъл“

Клинт Истуд е режисирал отличен филм – идеален пример как и от събития „по действителен случай“ може да се получи напрегната криминална интрига. Това вероятно не важи за онази част от американските зрители, които познават реалната ситуация, но извън САЩ „Случаят Ричард Джуъл“ звучи преди всичко като разследване на престъпление в непризнавания за Страната на неограничените възможности контекст, че всеки е „виновен до доказване на противното“. Още по-любопитно е, че филмът е създаден от патриотично настроен американец, нерядко порицаван (особено в арт средите) заради републиканските си възгледи, режисьор на филми в прослава на националния дух като „Американски снайперист“ (2014) и „Знамената на бащите“ (2006); а „най-незлобливото“, което може да се каже за новата му творба е, че забива клин право в сърцето на една демокрация, в която държавното следствие и медиите си оспорват правото на безнаказан върховен арбитър…

Ричард Джуъл е средностатистически WASP (white anglo-saxon protestant), който мечтае да съдейства за спазването на реда и да защитава хората, но е малко пълен и тромав, а също наивен, праволинеен и педантичен. Дали с това отговаря на профила на терориста, поставил бомба в Сентиниал парк по време на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г.? Не. Превръща се в основен заподозрян, защото е охранителят, забелязал раницата с бомбата, помогнал за отцепването на периметър, ограничаването на щетите и спасяването на стотици хора – с други думи, копнеел е да стане герой в очите на тълпата и сам се е погрижил медиите да го превърнат в такъв…

Трейлърът на „Случаят Ричард Джуъл“ е извънредно умел, защото не просто поражда съмнения относно невинността на изнервения охранител с мечта за полицейска кариера, но дори леко накланя везните в полза на вината му. Изкушени да видите цялата история (или да разберете какво Клинт Истуд е открил в нея), попадате на майсторски сглобен сюжет. Първо се запознавате с Ричард и неговите странности, с майка му и бъдещия му адвокат, и проследявате няколко избрани момента от житейския му път, преди да се стигне до кошмарната юлска нощ на 1996 г. После се появяват журналистите и агентите на ФБР, масовата истерия може да започне. Съспенсът си съперничи по качество с унижението, на което е подложен заподозреният, случайните думи се превръщат в улики, а простодушната нетърпимост на Ричард към престъпването на правилата и преклонението му пред силите на реда се трансформират в психопатско себеизтъкване и домогване до статута на фалшив герой.

Клинт Истуд старателно подрежда детайлите на реалните събития в динамична конструкция с ескалиращ ритъм, без „мъртви моменти“ и с психологическо напрежение, което напълно компенсира отсъствието на екшън. Получил се е истински трилър, в който казусът с вината на Ричард Джуъл неусетно отстъпва на заден план, изместен от самодоволната манипулативност на медийната машина, жадна за сензации и готова на всяка сделка в замяна на ексклузивност; и от арогантната непогрешимост на агентите от ФБР, които са съвсем наясно, че профилът на извършителя, с който стартира разследването им, не отговаря на обстоятелствата около терористичния акт, но не им пука, защото се нуждаят от (какъвто и да е) престъпник.

От друга страна, „Случаят Ричард Джуъл“ не е просто обвинителен акт към различните измерения на властта в САЩ, защото режисьорът не пропуска да надникне и сред „мръсното бельо“ на добрия американски гражданин – сцената с леглото, покрито с арсенал от огнестрелни оръжия, „защото все пак сме в Джорджия“, е изпълнена с неумолима ирония, обобщаваща американския манталитет.

„Случаят Ричард Джуъл“

Без стилистични украшения и жанрови заигравки новият филм на Клинт Истуд повдига редица теми, обичайни за режисьорската филмография на Мръсния Хари, но затвърждава усещането, че той никога не се повтаря в подбора на сюжети. Въпреки избраната история, „Случаят Ричард Джуъл“ нито за момент не звучи назидателно и удържа докрай баланса между обществено-политическия отзвук на събитията и драматизма на интригата, за което голяма заслуга имат и актьорите в главните роли.

Пол Уолтър Хаузър е невероятен в образа на Ричард, едновременно глуповат и неочаквано мъдър на моменти, неуловимо заплашителен и копнеещ за внимание и уважение. Връзката с майка му (в изпълнението на чудесната Кати Бейтс) е хем предвидима, хем трогателно емоционална. А Сам Рокуел (в роля, противоположна на полицая от „Три билборда извън града“) прилича повече на персонаж от филм на братя Коен, отколкото на действителна личност, но излъчването и поведението му допринасят много за създаването на успешния екранен тандем адвокат– клиент като двама чудаци на бунт срещу системата.

През 2020 Клинт Истуд ще навърши деветдесет години и вече почти не го виждаме пред камерата, но изглежда все така неуморен и ефективен в режисьорското си амплоа. Нещо повече, от филм на филм той хвърля все по-дръзки предизвикателства към обществото, в което живее, и те явно пораждат безпокойство. До степен, че за да бъде ограничен зрителският достъп до „Случаят Ричард Джуъл“ – в САЩ му е присъдена рестриктивната категория R („не се допускат лица под 17 години“), и то заради „език, включващ някои сексуални намеци и малко кадри, в които се вижда кръв“. Да бе, да.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияИмитация на кошмар
Следваща статияАндрей Даниел и вечните разкази