0
2393

Виртуози и частици

Пиесата на Майкъл Фрейн „Копенхаген“ бе играна за пръв път у нас в „Сити Марк Арт Център“. Премиерата бе на 15.ХІІ. В ролите Стефка Янорова (Маргрете Бор), Валентин Ганев (Вернер Хайзенберг), Руси Чанев (Нилс Бор). В България „Копенхаген“ ще има 10 само представления.

Приближение първо: Пиесата

Майкъл Фрейн не е мислел „Копенхаген“ за поставяне на сцена, мислел я е за радио: „Нима някой ще иска да постави такава скучна, абстрактна пиеса?“ – пита се. Намерили се обаче ентусиасти, вече включително в България. Нещо повече: пиесата е и филмирана през 2002 г. – вярно, за телевизия, съвместна продукция на Би Би Си и КСЕТ; ролите изпълняват ирландецът Стивън Риа (Бор), англичанинът Даниел Крейг (Хайзенберг) и англичанката Франческа Анис (Маргрете), режисьор е Ховард Дейвис. Самата пиеса вижда бял свят през 1998 г. и въпреки мнението на Фрейн веднага е припозната като обещаващ драматургичен текст и влиза в репертоара на много театри. Печели и доста награди: през 1999 г. „Молиер“ във Франция, през 2000 г. „Тони“ в Съединените щати. Заслужила си ги е, макар че, както признава Стефка Янорова: „Тази пиеса е малко плашеща“. Няма как да не е, разказва за една знаменита среща, може би най-известната среща в историята на квантовата физика, състояла се през септември 1941 г. в къщата на Бор в Копенхаген между него и бившия му ученик Хайзенберг; среща, която според мнозина повлияла решително върху програмите за създаване на ядрено оръжие съответно от националсоциалистическа Германия и Съединените щати. Този физик, Вернер Хайзенберг, между другото силно драматичен образ, неслучайно е обект на разни литературни интерпретации: във „В търсене на Клингсор“ („Колибри“, 2007, превод Лиляна Табакова и Красимир Тасев) мексиканецът Хорхе Волпи го обрисува като едва ли не злия гений на нацистката атомна програма; в комикса „Лунни мечтатели“ („Колибри“, 2018, превод Веселин Пройков) френският математик Седрик Вилани (заедно с художника Бодоен) го представят като объркан гений, „несигурният“, който заради неопитността си се поддал на нацистките прелъстявания. Майкъл Фрейн постъпва по-иначе: той по виртуозен начин вписва в пиесата прочутия „принцип на неопределеността“ на Хайзенберг, според който ако можем с точност да предположим къде е местоположението на дадена частица, то тогава няма да сме наясно за скоростта, с която се движи и обратно; Фрейн, използвайки неопределеността, оформя няколко приближения към този исторически момент (дали пък да не кажем към тази историческа частица?), без да се ангажира с оценка за ускорението, което тя извиква в по-нататъшното движение на историята. Така Хайзенберг – защото той е голямата променлива в иначе сравнително по-константните в отношението си спрямо него Нилс и Маргрете, ни се явява ту като висш държавен функционер на Третия Райх, ту като загрижен за чистотата и морала на теоретичната физика учен, ту като нарцистичен самохвалко, пристигнал да се поизпъчи и поизфръцка пред двамата си приятели със социалния успех, който, видите ли, бил постигнал. Всичките тези състояния (приближения) на немския учен изискват време да бъдат разработени, обосновани, разгърнати и вероятно тази е причината Фрейн да определя пиесата си като „скучна“ и „абстрактна“. Прочее, на премиерата ѝ зрителите също се подлъгали – било поради тази причина, било вероятно от принципа на неопределеността, вграден в текста, те тръгнали да се разотиват след първото действие, решавайки, че това е, друго няма. Българската публика беше по-наясно, пък и Стефка Янорова не остави място за никаква неопределеност: „Край на Първо действие“, каза. Макар че, твърдя категорично, дори и да не го беше казала, публиката нямаше да си тръгне – толкова беше завладяващ спектакълът.

Приближение второ: Авторът               

Майкъл Фрейн е роден на 8.ІХ.1933 г. в предградието на градчето Барнет Мил Хил. Майка му Вайълет Алис е дъщеря на разорил се търговец на матраци, която в детството си свирела на цигулка, дори се обучавала в Кралската музикална академия, а на младини работела като модел в прочутите магазини „Хародс“. По-интересна е историята на баща му, Томас Алън Фрейн, с когото, по думите на самия Майкъл, двамата много се разбирали. Професията му била отговорник по продажбите на строителна компания за покриви, което било странно, тъй като бил глух по рождение – семейството му страдало от генетическа деформация, вследствие на която почти всички не чували, включително братята и сестрите му, чичовци и лели на драматурга. Глух мениджър по продажби – звучи странно, нали? Фрейн продължава: „На баща ми се налагаше непрестанно да общува с хора. Но как да общуваш, когато не чуваш какво ти говорят?! Той откри свой метод – много се шегуваше, разказваше вицове, предизвикваше смях у хората, а след като те се смеят, другото не е чак толкова от значение. И може би точно това извика у мен желанието да пиша комедии. Такъв е животът – нещо е смешно, а друго – много болезнено“. Комедиите, написани от Фрейн, не са една и две, а близо 30; най-известната е играна в България под различни заглавия – „Шум зад кулисите“ (постановка Димитър Еленов, Общински театър Несебър), „Смях в залата“ (постановка Асен Блатечки, Théatro и Театър „Иван Димов“ – Хасково), „Още веднъж отзад“ (постановка Иржи Менцел, Сатиричен театър). На български може да се намери и романът му „Стремглаво“. Освен „Копенхаген“, другото му популярно драматично произведение е пиесата „Демокрация“, тема на която е т.нар. „Афера „Гийом“ – за Гюнтер Гийом, личен секретар на германския канцлер Вили Бранд от 1972 до 1974 г., разкрит като шпионин на ЩАЗИ, което става повод социалдемократът Бранд да си подаде оставката. Шпионските игри изглежда не са чужди на Фрейн: бидейки увлечен по марксизма на млади години (бързо му минава), той се захваща да научи руски (който, между другото, овладява блестящо и става един от най-добрите преводачи на Чехов), което пък му помага в армията да служи като преводач, с прости думи – разузнавач. Има такава служба във всички армии – подслушвачи на противниковите междувойскови телефонни разговори. Интересът му към Русия го отвежда по-късно като аспирант на Кеймбридж в Московския университет, за да усъвършенства езика си по новосъздадена програма за обмен на студенти между СССР и Кралството. Годината е 1956-а и е съвсем разбираемо, че съветските власти не успяват кой знае колко дълго да изтърпят гостите си от „разюздания“ капиталистически Запад: „Издържаха само месец, в Москва никак не ни обичаха и затова преждевременно ни върнаха, а свои студенти в Кембридж така и не изпратиха“. Тогава обаче Майкъл Фрейн се запознава с Михаил Горбачов, студент по онова време в МГУ. За престоя си в следсталинска Русия Фрейн написва романа „Преводач от руски“, в който с типичния за британците черен хумор разказва Москва като царство на страха и отчаянието. За „Копенхаген“ пък признава: „Идеята за „Копенхаген“ се роди от моя интерес към философията. Когато прочетох забележителната книга на Томас Пауър „Войната на Хайзенберг“, научих за срещата между Хайзенберг и Бор през 1941 г. И колкото повече размишлявах върху тази история, толкова повече разбирах, че тя е свързана с тези проблеми, които ме занимаваха във философията за дълъг период от време. Как можем да знаем защо хората вършат това, което вършат и дори как може един човек да знае какво и защо извършва той сам. Това е фундаменталният въпрос, сърцевината на пиесата“. Любопитно е, че успехът ѝ предизвиква семейството на Нилс Борн преждевременно да публикува кореспонденцията му (трябвало е да го сторят – в изпълнение на завещанието му, през 2012 г., правят го 10 години по-рано, през 2002 г.) с идеята да покажат, че всъщност датският физик не е имал никакви колебания по време на срещата в Копенхаген (двамата с Хайзенберг скъсват отношенията си след нея). Изглежда е така, в едно от писмата си до германеца Бор пише: „Уважаеми Хайзенберг, четох една книга от Робърт Юнг „По-ярко от хиляди слънца“, която наскоро беше публикувана на датски език. И трябва да кажа, че съм дълбоко изненадан от начина, по който ви изневерява паметта в писмо до автора на книгата. Аз помня всяка дума от нашите разговори. По-специално силно впечатление направи на мен и Маргарет, както и на всички в института, с които вие и Вайцзекер разговаряхте, вашата абсолютна убеденост, че Германия ще спечели и че би било глупаво от наша страна да проявяваме сдържаност по повод немските предложения за сътрудничество. Аз също ясно си спомням разговора ни в офиса ми в института, в който с мъгляви изрази ми съобщихте: под Ваше ръководство Германия се ангажира да построи атомна бомба. Аз мълчаливо ви слушах, защото ставаше въпрос за важен проблем за цялото човечество. Но това, че моето мълчание и твърд поглед, както пишете в писмото си, може да се възприеме като шок, предизвикан от вашето съобщение, че можете да направите атомна бомба – е твърде странна ваша заблуда“.

Приближение трето: Спектакълът

Тази по-късна непримиримост между двамата учени на моменти проблясва като светкавица в постановката на „Сити Марк Арт Център“, друг път обаче се укротява и кротко ромоли като ситен есенен дъжд. Двамата актьори в ролята на Бор (Руси Чанев) и Хайзенберг (Валентин Ганев) играят така, че забравяш, че това не са знаменитите физици – до такава степен превъплъщението им е образно и естествено. Руси Чанев – по-експлозивен, шарещ, движещ се като непослушна топка понякога, а друг път – усмирен и успокоен, ни представя един неспокоен Бор, едновременно разкъсван от привързаността си към своя бивш ученик и близък приятел, но и от ненавистта си към представителя на окупиралата страната му нацистка държава, която на всичко отгоре му крои и изтребление – по майчина линия той е евреин. Валентин Ганев от своя страна умело изгражда личността на Вернер Хайзенберг – самоуверен, от една страна, съзнаващ, че приносите му към световната физика никой не може да отнеме, но от друга, смутен заради битността си на – да го кажем направо – враг, нахлул едва ли не непоканен в дома на бившия си наставник. Кръстосват се спомени и съвремия, физики и политики и когато преобладават първите, приятелите влизат в дружеска беседа, сещат се за приключения, за немирства, за вироглавости; когато обаче на преден план излязат вторите, тогава настъпва хладината, приятелите стават врагове, а гласовете режещи и ледени – студ се промъква между тях, почти осезаем, тръпнещ. На тази виртуозна игра по великолепен начин съответства Стефка Янорова (Маргрете): коментирайки двамата, но и активно втурваща се в словесния (им) двубой. И тримата, впрочем, са изпълнили по идеален начин съвета на автора Майкъл Фрейн: „Играйте просто!“ Да, играят просто, и тримата играят просто: триото им е така органично, така координирано, така хармонизирано, че наистина се самозабравяш и вече не си в непривично топлата декемврийска късновечерна София, а си в непривично студения септемврийски привечерен Копенхаген. Удивителното е, че този изпипан до съвършенство спектакъл няма режисьор – изглежда двамата актьори Валентин Ганев и Руси Чанев някак в движение, в процеса на репетиции са напасвали детайлите, мизансцена, движенията си (Стефка Янорова призна в интервю, че се е включила по-късно). Дори светлината – толкова важна за квантовата физика, е прецизно премислена: цветовете се сменят съобразно настроенията на героите – виолетово за по-приглушените мигове, жълто за по-страстните. Това осигурява на представлението онази неусетно внушавана у зрителя с вдаденост и отдаденост негова кротка сила, негова тиха енергия, негово спокойно движение, толкова характерни му. И толкова решителни за бъдещето на българския театър, който, за съжаление, напоследък бе превзет от една почти непоносима панаирджийска кресливост – проглушаваща ушите, натрапчива и отблъскваща. В българския „Копенхаген“ подобно нещо няма: и тримата актьори с играта си демонстрират, че пестеливото, прибрано, с мяра употребено сценично присъствие има много по-ярко и определено по-увличащо въздействие. Не усещаш кога минават повече от двата часа, през които се играе спектакълът – толкова е той съзидан с усет за перфектна театралност и идеална комуникативност. Което иде да ни каже и друго: няма защо да се боят повече театралните директори от сложни и привидно скучни текстове (за какъвто, както стана дума, Майкъл Фрейн мисли и своя „Копенхаген“), българската публика вече е достатъчно възпитана в артистичното, за да разбере кога то се проявява в най-високите си върхове, в най-сложните си изпълнения. И нямам съмнения, че „Копенхаген“ ще се превърне в хит на сезона, в онова представление, за което ще се говори дълго, което ще се коментира дълго, което ще се припомня дълго, което ще се помни винаги…

Няма как да бъде иначе: виртуозна пиеса, виртуозен автор, виртуозни актьори, виртуозен спектакъл… Частиците са се събрали, развихрили са се, заиграли са; задвижили са се в своя артистичен танц, за да се получи лъч светлина… Лъчът светлина, наречен ТЕАТЪР. 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСоциалните услуги като враг
Следваща статияПисане без стил