0
1557

Вирусология и политология в ресурса на живота

Щом дробове разтворим, Смъртта се впуска в нас.

Шарл Бодлер, „Невежество”

Едно невежество на прокълнатия поет, което се оказа пророческо – толкова пророческо, че надмогна дистанцията от над век и половина, която ни дели от цитираната творба, за да прозвучи с пълен глас и с гнетяща актуалност и в наши дни. Нещо повече: микроскопичният злосторник, нападнал изневиделица преди месец-два цялото човечество, като че ли открои допълнително невежеството ни на сапиенси, демонстрира безсилието на човешкия род с цялата му всемогъща технократична цивилизация воглаве пред природните стихии. Защото в моите очи коронавирусът действително е природна стихия – аз не вярвам на апологетите на конспиративните теории, които във всеки кризисен период като настоящия никнат като гъби след дъжд, че една или друга велика сила го е създала преднамерено и преднамерено го е пуснала като биологическо оръжие в обръщение, насъскала го е срещу хората на други, враждебни ней велики и по-малко велики държави. Пък дори да е бил създаден изкуствено и употребен преднамерено, значи тази кошмарна преднамереност е органична съставна част от човешката природа, значи злото, с което е зареден вирусът, е присъщо на рода ни не по-малко от доброто, което воюва днес срещу него. От което следва, че като фаворит на мирозданието, като единственото създание, за което един гениален германски философ установи, че собственият му живот е проблем, човекът така пренарежда биосферата си в еволюционния си път, че внезапно изкуственото се оказва естествено. Но, както казах, едва ли някоя държава е тръгнала да сътворява и моделира в лабораториите си един вредител, срещу който и тя самата е безпомощна, уязвима и уязвена – може би по-уязвима и уязвена и от враговете си, които цели да унищожи чрез него. А че всички сме еднакво безпомощни, говори и фактът, че вирусът сее смърт и разруха както в най-проспериращите, така и в най-мизерстващите страни – и Западна Европа, и Северна Америка, и Танганайка са еднакво поразени от неговата агресия.

Изживявайки ден след ден нестихващата тревожност, в която коронавирусът ни хвърли и ни изправени пред една, казано с езика на Ясперс, несъмнено гранична ситуация, логично е да се запитаме дали, наред с многото бедствия, епидемията не ни носи и някакви активи. Активи, които, подплашени от гибелния ѝ ход през държавни граници и континенти, ние да недовиждаме.

Въпросът не е толкова абсурден, колкото изглежда. Недовиждаме, да речем, обстоятелството, че угрозата от зараза, която ни дистанцира физически, телесно на по два метра един от друг, ни направи като че ли морално по-солидарни, обедини ни в името на живота срещу смъртта. Така се случва винаги във времена на масови изпитания – колкото по-животоопасна, колкото по-смъртоносна е една ситуация, толкова по-неотложно мобилизира тя в нас най-могъщия инстинкт – инстинктът за оцеляване. Нацистките бомби, засипали Лондон, направиха иначе толкова сдържаните лондончани взаимно по-близки, събудиха у тях чувството за съпричастност, за споделеност, за взаимност. Благодарение на тази превърнала се в хода на световния конфликт в единодействие сплотеност, Великобритания спечели войната. А битката с коронавируса е също война на живот и смърт. Затова и нейните психологически последици са еднородни. Живея в сърцето на столицата, където рискът е най-голям, и с очите си виждам как, като никога досега, ден след ден юноши и младежи от квартала, които обикновено се мухлясват на бира и дрога по пейките на съседната градинка, обгрижват възрастните си близки; виждам и с каква всеотдайност се трудят лекари, вирусолози и социални работници; виждам и доброволци, тръгнали към клиниките – безвъзмездно и на ползу роду; виждам бизнесмени, даряващи апаратура и оборудване, за да направят работата на медицинския персонал по-ефективна и по-малко рискова.

Наред с това милиони работонаематели и у нас, и по целия свят превърнаха домовете си в офиси – и те, и работодателите им откриха предимствата на този начин на труд, който опростява работния процес, спестява много време, усилия и средства, разтоварва околната среда от отровите на транспортния трафик – дори каналите на Венеция потекоха по-чисти. Най-важното предимство на работата вкъщи е обаче, че така сбрани около домашното огнище, хората се връщат към старата патриархална атмосфера на семеен уют и съжителство с най-близките – все блага, отнети им от урбанизацията, от технократичния, алиениращ дух на времената ни. Заедно с това трудът вкъщи доведе до ускоряване на дигиталната икономика и на информационните технологии. Кризата има несъмнено свой дял и в поевтиняването на горивата, но не тези ѝ благотворни въздействия са мое главно вълнение – вълнува ме по-скоро нейния хуманитарен характер.

Екзюпери стигна до извода, че единственото истинско богатство са отношенията, връзките между хората. В „Мостът на Дрина” нобелистът Андрич пък съветва същите хора да градят мостове. Забележете: не монументи и не дори храмове, а мостове. Които, откъдето и както да преминават, винаги свързват човека с човека. Всичко това подсказва, че общуването между хората е висше, най-висше благо на цивилизацията, ако не и на цялата ни еволюция. Ако деспотичните (тоталитарни и авторитарни) общества са обречени на гибел още със самото си зараждане, то е не на последно място поради това, че тръгват да преправят, да ограничават и подкопават общуването между хората, да изкривяват естествения ход на междучовешките контакти, като ги одържавяват и пригаждат към потребностите на идеологиите и доктрините си. Днес обаче се оказа, че това прави не по-малко успешно и коронавирусът. Доколкото единствената сигурна превенция срещу смъртоносното му настъпление е безконтактността, коронавирусът връща човечеството обратно към изолационизма – карантинират се цели градове и държави, разкъсват, раздробяват се цели общности и съсловия, светът става все по-малко светски, все по-малко интегрален и все по-фрагментарен, заставен е все по-ускорено да се завръща от глобализацията към провинциализма на миналите векове, та чак и към средновековната раздробеност – изолираните градове заприличват на малки държави, завардени отвсякъде със стража. Този повсеместен сепаратизъм е налаган и обезпечаван със силата на държавната власт – извънредното положение е вече факт в редица страни, главният ни прокурор поиска дори въвеждането на военно положение в някои градове. И той не е единствен – подобни рестриктивни мерки са на дневен ред и в най-демократичните, в най-цивилизованите държави. Защото подобни мерки са като че ли единственото ефективно противодействие на изключителната вирулентност на вируса. С която едва ли ще се преборим, разчитайки само на разяснителните кампании и на пробуденото чрез тях обществено съзнание. Все по-често се налага лекари да работят рамо до рамо с полицаи – и с тази абсурдна симбиоза, с това странно, с това така неприсъщо на демокрацията партньорство на хуманната медицина с изпълнителната власт ще се наложи да се примирим.

Достоевски разказва колко лесно се свиква с лукса и колко трудно се отвиква от него. Писателят говори за материалния, за битовия лукс, но констатацията му с чиста съвест можем да преадресираме и към духовните феномени – и духовният лук се консумира на драго сърце, докато раздялата с него е мъчително-трудна. Човек, насладил се веднъж на благата и облагите на демокрацията, трудно може да бъде върнат в аскетизма и духовната пустош на една или друга диктатура. Аз бих сравнил извънредното положение с авторитаризма, а военното положение – с тоталитаризма. (Всъщност по своята природа тоталитаризмът е перманентно военно положение.) Юридическата лексика обозначава правния регулатор на извънредното положение като конституционна диктатура. Въпреки всички лимити обаче, въпреки всички регулаторни механизми, чрез които демокрацията цели да се предпази от агресията на един или друг политически екстремизъм, нейната уязвимост, която е всъщност еманация на уязвимостта на човешката природа, е многократно засвидетелствана исторически – нацизмът и дори болшевизмът, които се добират до държавната власт благодарение именно на тази ѝ уязвимост, са само част от горчивите исторически свидетелства.

Да предоставим съпоставянето с нацизма на държавите, които имат исторически опит с неговите кошмари, а ние да отправим взор към кошмарите на комунизма – те са наша историческа, пък и, доколкото реставрацията му тече с пълна сила и под животворното слънце на демокрацията, настояща съдба. Боя се тези вездесъщи и явно недоизживени кошмари да не се окажат и съдба предстояща. И така, рестрикциите, в които нашествието на коронавируса ни натика, напомнят до голяма степен командно-административните прийоми на тоталитаризма. Нарастващата с всеки нов регистриран случай епидемична опасност ден след ден води до нови, като че ли реанимирани от дебрите на близкото ни минало ограничения. Докато допреди трийсетина години разстрелваха по държавните ни граници всеки, дръзнал да потърси щастие извън страната, днес свободата ни на придвижване е силно ограничена – при това не само в чужбина. Докато в един исторически момент, в който американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на луната, а българският гражданин и до Петрич можеше да отиде само със специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от милицията само на политически благонадеждните, днес цели поставени под карантина градове стават недостъпни. Така санитарните ни власти, които охраняват новия пропускателен режим, позаприличаха на „Гранични войски”. А войски са необходими, защото е война – този път в името на живота, на оцеляването ни. Преустановени са събиранията, форумите, обществените мероприятия, културните и спортни събития, училища и университети преустановиха занятията си – дори така любимите на всяко българско сърце кръчми затвориха врати. И все таки, въпреки всички смразяващи кръвта (или поне моята кръв) аналогии с близкото минало, новият режим не е комунизъм. Конституционно ли е, едно извънредно (пък дори и едно военно) положение не е, не може да бъде сравнимо с комунистическото мракобесие. Преди всичко защото, колкото и обременяващи да са, за разлика от деспотизма, днешните мерки бранят живота от смъртта. Докато комунизмът целеше да увековечи безправието, временното отнемане на права и свободи днес предполага тяхното трайно възстановяване утре. А това е една много сериозна морална разлика.

Животът е оцеляващ – като конкретният човек, и цели народи, и абстрактното човечество имат едно безценно качество: след всеки катаклизъм те се възраждат по-силни, по-жизнеспособни, по-оцеляващи, по-себесъхраняващи се, по-импрегнирани срещу засадите, дебнещи по безконечния им еволюционен път на хомоси и сапиенси, по-подготвени за вероломствата на бъдещия живот. Разправят, че китайският йероглиф (а от Китай тръгна към света тази проклета зараза) за понятието криза е съчетание от две съставки: първата означава безнадеждност и болка, а втората – шанс. Един йероглиф, чиято семантика е цяло мироздание – дали ще изберем безпътицата, или пътя, живота, или предателството към живота, абдикирането от живота, решаваме ние, а не държавници и държавни щабове. Наше е правото на свободен съзнателен избор, наша, точно толкова наша е обаче и отговорността от направения избор, изцяло наши са и последствията от него.

И накрая – искрица оптимизъм за песимистичните. Много от най-великите открития, както в частните, така и в хуманитарните науки, са направени в усамотение. В отшелничество е писана и книгата на книгите – Вечната книга, в отшелничество са сътворени и много от най-великите художествени и философски творби. Дори бащата на модерната физика Нютон е открил най-важните си закони, изолиран по време на пандемия. Следователно наложеното ни от днешния микроскопичен злосторник капсулиране не значи непременно мъртвило – то може да значи и творчество. А всяко творчество е ресурс на живота.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияОчаква ни „капитализъм 5.0”
Следваща статияНеделите на Великия пост (III)