Двама пътници вървели към едно село край Йерусалим и разговаряли по пътя. Разговорът им бил тъжен и се въртял все около една и съща тема, нищо друго не ги занимавало. Те отивали в Емаус по някаква своя работа, но не говорели за това, което им предстояло, а за събитията, станали в Йерусалим през последните дни, за трагедията, която ги покрусила, убила надеждата им, убила даже вярата им. Само любовта им не била убита, само тя не била отпаднала, защото любовта никога не отпада. Но тъкмо любовта ги правела тъжни. Защото няма нищо по-тъжно от това да изгубиш нещо, което обичаш, а когато изгубиш обичен човек, в когото е било цялото ти упование, мъката е съкрушителна.
В това съкрушено състояние към тях се приближил един непознат, който повървял редом с тях, слушал разговора им мълчешком, не се намесвал в него, а те били така потънали в своята мъка, че почти не го забелязвали. Сякаш били доволни, че не се намесва, за да не го отклони в друга посока.
След като ги послушал, непознатият ги попитал нещо, което им се сторило странно, дори обидно – попитал ги защо са тъжни. Изгледали го учудено и му отговорили с укор – нима само той е странник в Йерусалим, но дори да идва от някой далечен град, как може да не е научил за случилото се, за което целият град говорел. А той, за още по-голямо учудване, попитал какво се е случило. Въпросът му ги убедил, че сигурно е далечен странник и те кротко му обяснили как този, който те мислели, че ще избави Израиля, бил предаден и не от кого да е, а от самите първосвещеници и началници и бил осъден на смърт и разпнат на кръст.
След като му разказали и обяснили, мислели, че странникът вече ще ги разбере и няма да се чуди защо са тъжни, и няма да ги упреква за това. Но диалогът със странника не се развил според техните очаквания. Те изтъквали още доводи, но той не ги приемал, започнал да ги упреква още по-силно и даже ги нарекъл несмислени и мудни по сърце. Това не ги обидило, защото той започнал кротко и търпеливо, с благи и убедителни думи да им обяснява Писанията. Те уж ги познавали, но и сърцата им били премрежени, като очите им, затова нито него познали, нито в Писанията намирали утеха.
Увлечени в разговора, когато пристигнали в Емаус, те били забравили за работата, по която били тръгнали. Той давал вид, че трябва да продължи, но те настоявали да остане и той послушал молбата им да сподели с тях трапезата.
Подобна на тази тъжна история за човешкото ослепяване се е случвала и по-рано. Случила се е с други хора, на друго място и в други условия, но ни потапя в същата светла тъга. Въпреки че завършекът е радостен, радостта не успява да изтрие докрай тъгата от лицата ни, когато четем историята за раждането на едно бебе в една мрачна и студена пещера.
Римският император бил разпоредил преброяване на населението и настанало едно малко преселение на народите – всеки трябвало да се впише в преброителните списъци на населеното място, откъдето е родът му. Тръгнали едни на север, други на юг, пътуването отнемало няколко дни и било придружено с несгоди. Тръгнали старецът Йосиф и бременната девица Мариам, никой не се интересувал от това, че можело всеки момент тя да роди, че можело дори това да стане насред пътя. Пристигнали най-сетне в градеца Витлеем, но от там произлизали много родове и странноприемниците и къщите били препълнени. Който бил дошъл по-навреме, който имал роднини, който имал повече пари бил настанен, а за Йосиф и Мариам не останало място. Те намерили подслон в една пещера, в която при лошо време приютявали домашните животни. Там, сред агънцата и козлетата, нощували, там майката родила своя младенец, там за първи път го повила, а постланата със слама ясла станала първата му люлка. Радостта им била голяма, но била примесена и с тъга, че никой не отворил дома си и сърцето си да ги приюти.
А през това време към тях пътували трима мъдреци от далечна земя, които също през много премеждия успели да ги намерят дори в тази мрачна пещера. Те следвали една пътеводна звезда, следвали древни пророчества, но преди всичко следвали своите сърца, изпълнени с топлота, надежда и любов. Тези трима мъже, освен че донесли драгоценни дарове, служели и за контраст на всички други, чиито сърца били студени като пещерата. А сърцата на хората били студени, въпреки че живеели в топли домове, защото човешкото сърце може да бъде стоплено единствено от любовта. Но ние от малки знаем, че любовта стопля, когато е споделена.
Иисус се роди като бебе пеленаче, защото раждането на дете е най-радостното събитие за човека. Роди се като малко и беззащитно бебе, за да ни покаже, че идва на този свят да донесе любов, но така също, че се нуждае от нашата любов. А ние проумяваме това трудно и не до край. Студената пещера всъщност са нашите сърца, когато не са стоплени от единственото, което може да ги стопли. Както с Емауските пътници, Той върви винаги редом с нас, но често нашите очи са премрежени и ние не Го разпознаваме. Не можем да Го разпознаем тогава, когато очакваме да Го видим в бляскава одежда или като властелин, или като отмъстител, или като триумфиращ в слава и величие. А Той е обсипан с всички рани и прокази на света, понесъл цялото унижение и презрение на света и „няма в Него ни изглед, нито величие“.
Ала Той е готов да откликне и да седне на нашата трапеза винаги, когато Го помолим настойчиво като Емауските пътници. Тогава нашите очи се отварят, тогава ние се раждаме за Него така, както Той се роди за нас.
Всяка година празнуваме раждането на Иисус като малко бебе. Всяка година Неговото раждане ни носи радост. Всяка година малкото бебе от Витлеемските ясли започва да расте в нас. Витлеемското рождество е вечно и чрез него ние се раждаме за вечността.
Не е нужно да се връщаме в историята, защото Витлеемската пещера е навсякъде, където хората живеят в лишение и изнемога. Тази година Витлеемска пещера ще бъдат разрушените домове в украинските градове и села, мрачните бомбоубежища, приютили хиляди деца като Витлеемския Младенец, останали без бащи и майки, без радост и без детство. Малкият Иисус, Който ще се роди в тях, ще бъде единствената топлина за хиляди, останали без отопление, и единствената светлина за хиляди без електричество. Ако ние останем равнодушни към треперещите в студа, означава, че сме сбъркали Неговия път и сме тръгнали по път, който не води към Него. А ако пролеем поне една сълза за онези осакатени деца, тя може би ще се превърне в звезда, която ще ни заведе до Витлеемската пещера.
