Начало Книги Изборът Вкусът на живота
Изборът

Вкусът на живота

Иван Теофилов
14.07.2016
1592
Teofilov
Иван Теофилов

Публикуваме стихотворения на Иван Теофилов и въвеждащите му думи към автоантологията „Вкусът на живота“ (ИК „Рива“).

Иван Теофилов отбеляза своята 85-годишнина с антология, която е нарекъл „автобиографична“, защото според поета „няма по-добра биография за един пишещ човек от това, което е написал“.

Иван Теофилов е роден на 24 март 1931 г. в Пловдив. Завършил е ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“. Работил е като драматург в няколко театъра. Редактор в издателство „Народна култура“. Завеждащ отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“. Създател и главен редактор на литературното списание „Сезон“.

1Автор е на 9 поетични книги, между които „Град върху градове“, „Богатството от време“, „Геометрия на духа“, „Да“, „Инфинитив“, на мемоарните книги „Монолози“, „Вселената на яйцето“, „Митология на погледа“, на 15 пиеси за драматичен, куклен и радиотеатър.

Негови стихове и пиеси са преведени в много европейски страни, САЩ, Бразилия, Индия и Япония.

Носител е на националната награда за поезия „П. К. Яворов“, на националните награди „Иван Николов“, „Хр. Г. Данов“ за цялостно творчество, на „Орфеев венец“ и др.

Иван Теофилов, „Вкусът на живота“, Автоантология 1956— 2016, изд. „Рива“, 2016 

 

Просто монолог

Аз съм непоследователен човек. Аз съм отворен,

незавършеннеконцептуаленНа мене ми омръзва,

хвърлям обувките, напускам пътя по средата,

тръгвам през цветята и пустинята. На тези,

които са си построили къщи край пътя, казвам:

Здравейтесбогом!И пак вървя…

Иван Радоев

„Vita brevis est…“ Да, животът е кратък, както и да се обърна — с гняв или примирение — назад. Но какво номадство от очи и жестове, от страсти и събития е нашата памет! Каква бездна от живот в този уж кратък живот… И понякога просто се чудя как съм могъл да понеса този невъобразим, извънмерен товар на преживяното? Детство… юношество… младост ей така се изтърколиха в мен и пак ме преследва същият инстинкт — „да си измислям въздух, в който да живея“ (според споделеното в едно мое стихотворение), създавайки си един свят, който иначе ми е отказан… И не ми остава нищо друго, освен и аз като Зорба Гърка да се провикна срещу житейския шемет: „Господи, извинявай, че съм такъв!“. Честно казано, даже повърхностно погледнато, всичко изпитано в този живот беше прекалено абсурдно и понякога ми звучи като фарс, който дълбоко ме огорчава. И навярно за да защитя вътрешната си свобода, и аз като този прословут чудак на Казандзакис съм насочвал живота си към ефимерното — ден за ден, шапка на тояга, пък каквото ще да става…

И слава богу, че винаги сме обградени от Неизвестното, та можем все пак да си изградим някаква въображаема представа ако не за бъдещето си, поне за някоя и друга жетейска или творческа опора, която да ни помага да живеем. Винаги съм възприемал настоящето или със скептицизъм, или с ирония — мъчел съм се да се владея, да се измъквам от безволието си, за да стъпя на краката си.

Какво точно правих ли? Ами активизирах своя идeaлизъм — играех, измислях и поставях пиеси, пишех и превеждах стихове — уверявайки себе си, че всичко, което се извършва в мен, би могло да приеме по-съзнателни форми, че най-простото обяснение за съществуването ми е онова, което ме вълнува в най-изконния смисъл. И в същото време отчитайки, че това е една дръзка и твърде самоуверена игра. Но го правих. И то с хъс. Хвърлях се в изобилието от впечатления. Концентрирах ума си. И съчинявах неистово, където и да е било: по улици и паркове, в трамвая и в самолета, на море, на планина, в Кайро или в Единбург, в Париж или Новосибирск, пишех на маса, на коляно, при всякакви обстоятелства и навсякъде. И всичко това възприемах като опит за освобождение — от ограниченията, наложени ми от неудовлетворения Аз, от линейното и тиранично време. И знаех много добре, че трябва да премина през всички препятствия и оскърбления и че това е цената, която съм длъжен да заплатя. Руснаците имат една чудесна и рядко употребявана дума — „дикарь“, която означава едновременно „дивак“ и „островитянин“. Ей такъв изглеждах и аз, когато решавах да дам гръб на изкористеното политиканство, на ширещата се подлост и безочливото лицемерие, защото знаех, че времето на негодника е постоянно и неотвратимо.

Детството и юношеството си прекарах в Царство България, младостта и зрелостта си — в общността на т. нар. „социалистически лагер“ (каква дословна… мотамо откровеност!), а популярното название „трета възраст“ посветих на прощъпалника на демокрацията. Напоследък и на… самотата си. След време освен изумлението от пренатоварения със събития двутомник на Симеон Радев „Строители на съвременна България“ следващите поколения навярно ще четат и безумствата от събития, които и моят живот трябваше да понесе…

Историята на нашите вечни рецидиви!

Свидетелство за това, че човек се изморява по-скоро от бъркотиите и идиотизмите в живота, отколкото от самия живот… И все стоим в преддверието на истината. Отправим ли желания и надежди за съзидание и посев, веднага се появяват гримасите на нетолерантния, разрушителен дух. Какво да кажем за чудовищните инвазии на тоталитаризма, дори само за мъченията в сибирския ГУЛАГ? Кошмарите на нито един есхатологичен разказ не биха ни ужасили така, както представата за сибирските — в най- потресаваща степен! — безчинства над човека. В тази може би най-мизерна епоха на човешката история дори и съкровените обязаности са били съпътствани от парадокси — уникуми. Като този например: в един и същи ден умират Сталин и Прокофиев и властите, обладани от епидемията на култа, нареждат на близките на гениалния композитор, по чиято воля звуците са приемали диханието на Космоса, да бъде погребан тихомълком, без ритуал, а „гениалният“ диктатор, по чиято воля човешката кръв се е леела като река, е изпратен до вечното си жилище с всенародни ридания, с церемониално дефилиращ армейски оркестър…

Но да оставим историята на съвестта на историците. Както справедливо е отбелязал в едно свое поздравление във връзка с моя годишнина режисьорът Леон Даниел: „…въпреки всичко съществуваха и хилядите безсребрени мигновения в тинестото ни блатно ежедневие. Защото съществувахме ние. Ние си правехме щастието, ние си го анализирахме и ние си го възпявахме…“. Защото освен политическо има и човешко време.

Не знам защо в момента ми се натрапва и едно друго възклицание от мое стихотворение: „И… боже, колко клетки засветляват из здрача на кръвта ми…“ Може би поради опита да вникна в преживяното, заставяйки „съзнанието да структурира съзнанието“. Не се боя да изглеждам хедонист, щом и авторите на най-древните съчинения, Ведите, са се потапяли в този сладкодумен феномен — спомена, назовавайки своите откровения „Итахаса химни“ — от въвеждащите думи „Ита ха аса“. „Така беше.“ Така беше…

Авторът

П.П. Избрах за мото на този текст метафората на Иван Радоев поради дългогодишното ни приятелство и сходното ни битие. Книгата е отговор на моето човешко време. Опит за един постриктен подбор, визиращ намеренията и похватите, които са ме владеели през годините. И както ми се ще да бъда видян.

 

Празници

На Георги Божилов Слона

И втурвам се в многоезичието и смеха

на детските великдени, байрами, пасхи.

И струпани – по хълмовете се катерят

хлапашките ми сетива,

надничат и се виждат

обагрени през захарни петлета.

И алени минават през духа ми озарен

иносказанията на онези бедни дни,

облечени в басми,

антично боси,

щастливи в примитива на нещата…

Пазари,

въртележки,

хвърчила…

Опиянени, гъсти празненства, разтичани

из шеметните вековечни стълби

на моя град – под слънчевата манна…

През детството

Привличаше ме този дом с пленителни стъкла –

червени, жълти, сини. Окуцелите му стълби.

Разбитият му вход – прибой от трескави крила

на разхвърчани като морска пяна гълъби.

 

Привличаше ме дворът му, прегърбен от асми,

с лимонови съзвездия сред хаос от качета.

Във този дом от дълги дни живееха сами

две застаряващи жени – зад призрачни  пердета.

 

В един линеещ следобяд със див, проскърцваш страх,

през пухкав взрив от пърхаща и разпиляна врява,

в просторния му вестибюл щастлив се озовах  –

сред цветни отражения и сумрачна забрава.

 

Отгатнах в здрача шест врати и две от тях в мига

открехнаха усмивките приветни на жените.

За миг. Защото те след миг заключиха кръга

на мойта чудна свобода, притваряйки вратите.

 

И в полилея с прелестни висулки умален

и размножен  – ликът ми как с безброен смях трептеше.

Как бях пленен от фреската с пейзаж полустъмен,

където в кошница сред Нил Мойсей-детето спеше.

 

Как хлътнах в разглобен фотьойл, как литна златен прах,

как екна като в пещера камбана на часовник!

Как в своята амурна вис със груб, клокочещ страх

се разлетяха гълъби във бдения съдбовни.

 

Как с усетите си ловях пъстреещия свят,

получен като щедър и неоценим подарък.

И спомня ли си този дом, усещам аромат,

дочувам щракане на ключ – и ставам тих и ярък…

 

Първата целувка

За да смекчи несръчността на чувствата,

тя упорито ме помъкна по

шосето към кварталното ни гробище.

И афектирано разбъбрена, нестройно

разказваше как още като малка

със стисната ръчичка в кокалестия

(с бодежа от венчалната халка) юмрук

на баба си

обхождала е неведнъж покоите

с бордюрената вечност на роднините,

била е смаяна от интензивното,

множествено чуруликане на птиците,

а колко се е щурала из лъкатушните

и трепетни игри на пеперудите

и колко жив бил споменът й — „Господи!“,

възкликвайки, ме мъкнеше и бъбреше

чак до самото гробище.

Открехнахме

желязната врата и зажумяхме

от разжарените спонтанни блясъци

на храстите и на дърветата.

Една пчела се разжужа пред нас

и се издигна стъклено жужаща

над паметника на Лука х. Петков, чиновник

от бивша Кооперативна банка.

 

Наведохме почтително очи,

но не усетих нито миг на състрадание

по тоя преотколешен покой. И

изведнъж загадъчно се спряхме

с искрящи погледи. Зашеметени,

в безпаметна прегръдка впихме устни

синхронни с еротичния копнеж

на птиците и пламенните двойки

на пеперудите…

 

Мислене

И ме изпълва бавно този град

със своя свят, дълбок и целомъдрен.

Амфитеатърът му се изкачва

с нашепващото минало и цветовете

на древните палитри. Панорамата

с магията на въздуха полека

от хълма се отдалечава. Долу

е Тракия със мълчаливите полета.

Там още скитат тъжните дриади —

душите на самотните дървета…

Понякога ме обладава радост,

на мислене подобна. Цял изтръпвам

от обкръжението на нещата,

излъчващи замислени сияния.

Какво е мисленето? Туй не е ли

взаимодействието, при което

се отразяват в нашата душа

вълнения със образи на град

и равнина? И всъщност нищо друго…

Иван Теофилов
14.07.2016

Свързани статии

Още от автора