Начало Идеи Гледна точка Владимир Владимирович и Ангелът на истината
Гледна точка

Владимир Владимирович и Ангелът на истината

4945

Владимир Владимирович бе изгубил всяка представа откога е тук. Нищо не му подсказваше и как се е озовал в това място. Всъщност отдавна вече и нищо не можеше да мисли. Ужасяващата жега, която гореше тялото му и отвън и отвътре, в самите му кости, не му позволяваше това. Позволяваше му само едва да си поеме дъх, когато задушаването достигаше до краен предел, и тогава той инстинктивно вдигаше глава нагоре, за да види онова, което постоянно, без никаква промяна беше там – тъмносива облачна пелена, никога нито просветляваща, нито смрачаваща се – безизходно, безизходно тъмносива.

Не помнеше Владимир Владимирович и откога престана да крещи и да вика онези, които – в началото все още помнеше – би трябвало да дотичат при неговия вик, да отворят вратата и… Каква врата обаче? Тук въобще нямаше врата, изобщо не беше ясно дори пространство ли е онова, в което се пържеше, в което не можеше да помръдне. Прав ли стоеше Владимир Владимирович? Сякаш да, но и в това не можеше да бъде сигурен, защото жегата буквално го разтапяше и не спираше да го разтапя като парче месо в олио. Всичко беше черно в главата му и се трупаше, трупаше… Докато – три ли, четири пъти ли на ден (това ден ли беше, или нощ, или нищо подобно) той не издържаше повече и изреваваше с всичка сила в пустотата.

И тогава – това се повтаряше буквално всеки път – нещо горе, в тъмносивата пелена просветляваше като в кръг – нещо сякаш започваше да се прожектира върху сивотата, само че с дълбочина и той виждаше от тази дълбочина личицето на едно съвсем мъничко детенце. Около главичката му се виеха клони с бели цветчета, излъчващи прохлада, и то гледаше като че ли направо през тях. Гледаше го невероятно тъжно, изпитателно тъжно и… му протягаше ръчичката си. Протягаше му я всеки път, в който крясъкът на Владимир Владимирович разцепваше пустотата, защото той не можеше, не можеше, не можеше повече-е-е-е!

И ето, той също се протягаше и – невероятно – макар сякаш ръчичката да се виждаше в друго измерение, той успяваше да я хване. За миг усещаше цялата ѝ осезателност и блажена хладина. Хващаше ръчичката на детето, напрягаше се и… в следващия миг тя го изпускаше. Защото как би могла да го удържи, камо ли пък да го изтегли оттук тази толкова слаба, толкова крехка детска ръчица? И Владимир Владимирович отново потъваше в нетърпимата жега, започваше отново да се задушава в нея, докато не достигаше до неможенето повече да издържа и до крясъка. И тогава детенцето отново се „прожектираше“ горе и ръчичката му пак се протягаше, той пак я улавяше, и тя пак го изпускаше…

– Какво е това-а-а-а (Что это такое-е-е-е) – чу се (чу ли се?) да извиква Владимир Владимирович (ако в нетърпимата му мъка изобщо можеше да става дума за различни моменти). Но изглежда наистина трябва да е било момент, защото от задушаващата безкрайност неочаквано го облъхна някакъв, о, да, истински хлад и не, не от въздушно движение – тук въобще нямаше въздух, а хлад от някакво… присъствие. И страшно, и невидимо, и грамадно присъствие.

– Какво е това ли? – чу глас Владимир Владимирович, без да може да осъзнае къде именно го чува – до себе си или в себе си, или над себе си. – Какво е това ли? – изрече гласът – ще ти кажа. Това е едно малко детенце, което се беше родило в Днипро, в Украйна. Беше току-що навършило пет годинки, когато започна войната – твоята война. И то, което преди това си имаше там стая с много играчки, легълце до стената, нашарена с цветчета и ги разглеждаше сутрин като се събуди, когато започна твоята война, три-четири пъти на ден тичаше, хванало се с ужас за ръката на майка си към подземното скривалище, където прилепено до нея слушаше страшния тътен на ракетите и сърцето му биеше, биеше. Да, това беше ден след ден и ставаше все по-страшно. Ужасът на детенцето растеше и то вече не можеше да го издържа. Не можеше защото ужасът беше безкраен. За него беше именно без-краен. И понеже беше безкраен, а безкрайността няма край, сърчицето му, което не можеше да издържа без край, се пръсна и то умря – там в скута на майка си, в подземното скривалище. Та ти си тук, където мъката няма край, защото и за неговата мъка нямаше край. И знаеш ли – понеже това тук е след нямането на край, единственият начин да му се тури край е то, това дете да те изтегли от тук, от без-края.

– Но как може да стане това – извика Владимир Владимирович (прохладата от незримото присъствие, осъзна той, му бе дала възможност да започне да мисли и да говори) – как когато ръчичката му е толкова слаба, когато е ръчичка на дете, а аз…

– Е, тъкмо защото това е единственият начин да излезеш оттук, ти никога няма да излезеш – отвърна му гласът. Както единственият начин да не бе дошъл тук, беше сърчицето на това дете да не се беше пръснало. Но то се пръсна и това също никога вече няма да стане нестанало.

– Значи ли това, че тук е адът? – въздъхна Владимир Владимирович – това ли искаш да ми кажеш?

– Да, това е адът – отвърна присъствието.

– И аз съм в него заради това детенце? Именно заради това детенце?

– Заради него, да – чу отново гласа Владимир Владимирович.

– Искаш да ми кажеш, че съм в ада тъкмо заради него, само заради него? Но толкова много хора също умряха. Толкова много…

– Да, но знаеш ли ти колко много условия трябваше да се изпълнят, за да се роди това детенце? Колко условия на условията, обусловили условията, за да се стигне до появата именно на това детенце? Ще ти кажа – без-крайно много, защото всяко изпълнило се за неговото раждане условие, е изисквало да се изпълни условието за него, а за него – неговото условие, и т.н. без край. И ето: тази безкрайност – обръщам ти внимание – без-крайност се бе изпълнила. Детето се роди, а ти унищожи тази изпълнила се безкрайност и тя никога, никога повече няма да се изпълни. Малко ли ти се струва това? Е, за тази безкрайност ти си безкраен длъжник. Дори само за нея.

– Аз обаче бях сигурен – продължи да говори Владимир Владимирович – че всичко това са религиозни фантазии. Не подозирах, че са верни. Пък и никога, ще признаеш, вие, отвъдните сили не ми дадохте ясен знак, че наистина ви има. Казвате ми го едва сега, след всичко. Колко пъти съм виждал мъртъвци и съм виждал, виждал съм, че те вече въобще не съществуват. Че са чисто и просто месо – развалящо се, разкапващо се месо. Всичко е само докато съществуваме, след смъртта няма съществуване. Виждах го ясно и затова казвах, че светът няма защо да съществува, ако ние не сме победители в него. Бях сигурен в това, науката ми го казваше. Защо ме излъга тя?…

– Науката въобще не те е лъгала, драги – прозвуча отново гласът – след смъртта наистина няма съществуване.

– Но тогава? – почти заекна Владимир Владимирович…

– Какво тогава – отвърна му гласът – та ти и сега разбира се не съществуваш. Не съществуваш, след като умря. Тук обаче въобще не става дума за съществуване – за твоето или на детенцето, чието сърчице се пръсна. Става дума за истината. А тя е нещо друго.

– Как така друго? – продължи да заеква Владимир Владимирович.

– Ще ти кажа – изрече гласът – съществуват ли днес, да речем, Моцарт или Бетовен? Много отдавна не съществуват и дори прах от тях не е останала. Съществуват ли по-нататък хилядите, които са слушали тяхната музика? Отдавна не съществуват и скоро, много скоро няма да съществуват и още хиляди, които я слушат днес. Тя обаче – самата музика, която са сътворили, съществува ли? Нещо повече, ще те попитам – когато утре на този свят се тури край и вече няма да има уши, които биха могли въобще да слушат, няма да има въздух, в който изобщо да може да звучи каквото и да било звучащо, онези гениални нанизи от тонове ще престанат ли да бъдат гениални? Разбира се, че не. Защото те са гениални, защото това че са гениални е истина, независимо дали тази истина има, или въобще би могла да има съществуване? Ще ти го кажа и по-просто: когато на целия този свят се тури край и вече нищо, абсолютно нищо няма да съществува, две и две ще престане ли да е четири? Разбира се, че не, защото това е истина. И всички неща съществуват временно, но истината си е истина. А точно така е истина и че онова, което извърши ти е зло. И ето – сега я има само тази истина. А истината за злото е следната: то е онова, което не трябва, безусловно не трябва да бъде – дори когато е извършено, не трябва да бъде. Затова то трябва да изгори – това е истината. Истината обаче е и че ако то успее да изгори, вече няма да има значение, че то, не трябващото да бъде, бе сторено. А това не е истина. Не може да престане да има значение, че сърчицето на детенцето се пръсна от ужас. Ето защо това, че сърчицето му се пръсна, ще изгори и същевременно… това че то се пръсна, никога няма да изгори. Това е истината. И двете са истина. Или което е същото: то никога няма да изгори, защото няма да изгуби значение, че то стана, и същевременно винаги ще изгаря, защото никога няма да може и да остане, след като не биваше да стане. А що е това винаги да изгаря и същевременно никога да не изгори? Не е ли това, което е с теб сега, Владимир Владимирович? И обратно: онова детенце не биваше да умира, но – поради тебе – то умря. Ето защо то не може да остане мъртво и същевременно не може и да се върне в съществуването, за да те избави от дълга ти. Това е истината. И тя е – и за теб, и за него. Въпреки че, да – както казваш, вие не съществувате. Истината обаче съществува и съществува вечно, както две и две ще е четири и когато нищо вече няма да съществува.

След тези думи хладината на незримото присъствие пак тъй внезапно изчезна и Владимир Владимирович отново бе обзет от страховитата жега; съзнанието му угасна, сивата пелена над него отново се похлупи. Той забрави всичко станало край него преди малко и когато за пореден път изкрещя и съзря над себе си протегнатата детска ръчица, хвана се конвулсивно за нея, а тя… за пореден път го изпусна.

Защото беше детска.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора