Диктатурата на посредствеността е повсеместна, тя не знае географски и времеви, национални и политически граници. И макар да функционира в тях по различен начин, е обща и за демократичните, и за недемократичните общества и общности.
Светът е република на посредствените.
Томас Карлайл в писмо до Ралф Емерсон, 1853
Когато като писател и публицист на библейска възраст тръгнеш да търсиш оправдание за съзнателната си или несъзнателна неточност в подбора на фактите от минали събития, които си населил със себе си и които искаш да пресъздадеш, имаш на разположение една много солидна надежда за възстановяване на статуквото: дистанцията на времето. И една безнадеждност имаш със същата готовност на разположение: дистанцията на времето. Дистанцията на времето върши работа както в осмислянето на личния ти екзистенциален опит, така и като извинение за субективизма в интерпретацията на едни или други от селектираните обстоятелства. Изобщо дистанцията на времето е всеприложим довод, способен да измие и от авторовата, и от обществената съвест всяка недобросъвестност.
Казаното не бива да води до погрешния извод, че дистанцията на времето е не реален фактор, а само съображение и алиби на лъжесвидетели и недобросъвестни интерпретатори. Погледът от разстояние си има както своите преимущества, така и своите дефекти. И те вървят по дъгата на земята неотлъчно, ръка в ръка, както Владимир и Естрагон възнамеряваха да потеглят от върха на Айфеловата кула към майката-земя в драмата на Бекет – за да се възползваш от предимствата, трябва да понесеш и рисковете. Рискове, които са стаени в присъщото на спомена коварство. Именно защото е изменчива и тази й изменчивост е неделима съставна част от изменчивостта на човешката природа, паметта е не само достоверен, а и недостоверен свидетел както на биографичния път, така и на историческия процес. С изминалите години и десетилетия човешката памет неминуемо се изкривява, неминуемо преиначава, прекроява истината в смисъла на субективността на интерпретатора. Обективно погледнато, този процес е деструктивен, субективно погледнато обаче, той съдържа чара на личната индивидуалност, на персоналната ни идентичност, неповторимостта на автопортрета ни. В обществената сфера процесът на деформиране на историческата истина през годините и десетилетията протича несъзнателно само при добросъвестния наблюдател – при другия, недобросъвестния, изкривяването става съзнателно, преднамерено, злонамерено. Казано с други думи, докато за добросъвестния мемоарист върховенство има историческата истина, пресъздаването и защитата на истината е цел и смисъл на повествованието му, недобросъвестният мемоарист съзнателно превръща тази истина от цел в средство, готов е да я преиначи, да я постави в услуга на намерението си. Ако окачествявам това намерение като злонамереност, правя го, защото то често другарува с лъжата, а лъжата и злото са кръвни родственици. Тази родственост е продукт на един телеологичен подход, подход, при който фактите и факторите не водят в своята последователност по естествен път към съответните изводи – фактите и факторите се подбират и интерпретират, нагласят се и се пренагласят съобразно замисъла на изследователя. Ето я вкратце картината на цялата ненаучност, на цялата лъжедокументалност на томовете мемоари, които наводниха книжния пазар през последния четвърт век и много от които превъзнасят псевдоценностите и псевдоблагата на комунистическия тоталитаризъм. Какво да се прави: на българина винаги му е липсвало съзнание за историчност и този му национален дефицит участва активно във всичките ни национални надежди, превръщайки ги една след друга в безнадеждности.
Вече стана видимо, че, доколкото текстът, който съм подхванал, е мемоарен, с казаното аз търся извинения за евентуални неточности. Всъщност не извинения търся аз – извинява се онзи, който изпитва вина, а вината предполага виновност, сиреч съзнателно манипулиране на обстоятелствата. Това аз не правя, така че със споделеното дотук аз искам по-скоро да си обезпеча разбирането на читателя за евентуални несъзнателни (при мен други те не могат да бъдат) пропуски и залитания на паметта. За сметка на това обещавам да пресъздам събитията, върху които се фокусирам, с цялата достоверност, която споменът е съхранил. А онова, което не е съумял да съхрани, онова, което поради своята субективност неволно е изкривил по дългия, полувековен път от миналото към настоящето, е по моему обяснимо. Ако някой читател пък реши, че не е така, че човек трябва да пише само за неща обективни и сигурни, неща, които помни и знае със стопроцентова точност, нека си потърси друг автор – някой супермен, свръхчовек някой да изнамери за целта. Като свидетел и автор аз мога да гарантирам само непреднамереността си в хода на текста – ни по-малко, ни повече.
А защо тръгвам назад през десетилетията ли? Ами поради нарастващата потребност да систематизирам някак си, да подредя, да рамкирам кое-що братски поделения между робства и свободи и разхвърлен през много светове и през две хилядолетия мой живот. С надеждата, че онова, което не съм съумял да сторя своевременно върху лицето на земята, ще съумея да сторя след време върху хартията. Интимните спомени ще запазя, разбира се, за интимна консумация, обществените обаче съм длъжен да предоставя на вниманието на обществото. Но тъй като националното ни общество е твърде невнимателно, тъй като в родната ни съдба днешният ден често се е оказвал не ученик, а палач на вчерашния, надеждите и в този ми път са предпазливи.
И така, когато през началото на 1975 г. прекрачих от Радио Германия („Deutsche Welle”), където работех като единствения в българската секция редовен извънщатен сътрудник, в Радио „Свободна Европа”, аз изведнъж се оказах най-младият редактор в цялата история на българската секция. Поех поста с една много тежка ипотека – трябваше да заместя като водещ културната програма Христо Огнянов, който бе на път да се пенсионира. Щях с други думи да бъда ценен, преценяван и оценяван, мерен и съизмерван според творческото наследство на Христо, който бе с непоклатим интелектуален авторитет сред политическата ни емиграция и когото аз неведнъж съм окачествявал като последния български енциклопедист. Впоследствие, години след това, Огнянов стана по мое предложение редовен външен сътрудник на обновената и водена вече от мен културна програма и написа за нея блестящи мемоари, пресъздаващи срещите му с писатели и интелектуалци като Димитър Талев, Антон Страшимиров, Чудомир, Елин Пелин, Йордан Бадев и много други. Тези безценни за националната ни културна история свидетелства не са издадени и до ден-днешен и кротуват нейде в личния ми архив в Мюнхен. По родни и международни форуми и симпозиуми, някои от които организирани от литературния институт на БАН, неведнъж съм заявявал в рефератите си, че е престъпно нехайство такова духовно съкровище да бере архивен прах, декларирал съм готовността си да съдействам на всеки изследовател, решил да се заеме с картотекирането и издаването на мемоарите на Огнянов, но гласът ми остана глас в пустиня. На фона на възрожденското вдъхновение, с което Христо твореше, нехайството към неговото наследство става убийствено. Днешната незаинтересованост е съставна част от унаследената ни и придобита солидна апатия към културното ни минало, към онези негови будители, които са съхранили и обогатили родната ни реч, а оттам – и българската ни идентичност. Ако питате мен, тази апатия е същата, която пълни чалготеките ни със студенти, а аудиториите им – с чалга. Какво да се прави – „опак станал този свят”, както казва класикът.
Като спътник на тези и на други времена на мен не ми остава нищо повече от този немощен опит да противопоставя на опакостта му една друга, собствена опакост. Това и се опитвам да направя с настоящите размисли – колкото и безнадеждно да е.
Трима са българските автори в изгнание, за които в качеството си на програмен редактор аз съм воювал да превърна в мои сътрудници и оттам – в съавтори на българските емисии на РСЕ. Този ми опит се оказа успешен – имената на Георги Марков, на Асен Игнатов и на Атанас Славов украсиха седмичната култура програма „Контакти”, която въведох. Следващата стъпка в моята самотна стратегия бе да ги превърна от сътрудници в колеги, да извоювам назначаването им при нас като щатни редактори. Този ми опит пропадна безславно и с тримата. При това за пръв път в следвоенната история на българската политическа емиграция в редиците й фигурираха такива безспорни творци, автори с такова интелектуално кредо. И тримата декларираха готовността си да напуснат досегашните си работодатели (Георги – Би Би Си, Асен – Радио Германия, а Атанас – „Гласът на Америка”) и да се включат в нашия състав. Тяхното присъствие в Мюнхен щеше да повдигне равнището на емисията ни, в която пишеха и хора с осакатен български, неимоверно. Но не това беше решаващо. Решаващо беше, че в радиостанциите, в които работеха, те фактически бяха сведени до редови преводачи и говорители, които поднасяха ежедневните политически новини и коментари на българския слушател. И това е, разбира се, необходимо. Не е необходимо обаче да си Георги Марков, Атанас Славов и Асен Игнатов, за да превеждаш и четеш новините пред микрофона – това можеха да правят и хиляди други наши сънародници, които не можеха да творят, да създават блестящите сюжети и образи на споменатите автори. За разлика от Би Би Си, от „Гласът на Америка” и „Дойче Веле”, РСЕ имаше финансовия ресурс, можеше да си позволи да плаща и на преводачи да превеждат, и на четци да четат, и на творци от споменатия формат само за да творят. Но не го направи. А това вече бе въпрос не на недовиждане – това е вече въпрос на отношение, на ценностна ориентация, на обособяване на приоритетите. В подхода на моите американски и български директори на РСЕ и в подхода на апаратчиците от комунистическите (дез)информационни централи имаше нещо общо, нещо обединяващо: и едните, и другите гледаха на художествената литература (пък и на художествеността изобщо) не като на себестойност, а като на феномен, обслужващ политиката. А и тримата бяха хора с биография, творческите им постижения на родна земя бяха непоклатими, преди да поемат каменистия път на изгнанието и тримата имаха безчет публикации и издания в София, известни бяха не само сред българските, а и сред западните писателски и философски кръгове. Никога дотогава и никога след това българската програма на РСЕ не се е радвала на участието на творци от подобен формат. Защо тогава приобщаването им към РСЕ не се състоя? На този въпрос съм търсил неведнъж отговор – търся го и чрез настоящия текст.
Вярно е, че аз бях единственият редактор, който нейде към средата на 70-те предложи на ръководството назначаването на тримата, но това не обяснява нещата съвсем. В крайна сметка аз бях културният редактор на РСЕ, естествено бе аз да поведа щафетата. Вярно е също, че, дори да съм имал някакъв авторски, някакъв литературен авторитет, в очите на българските ми и американски директори ведомственият ми авторитет беше нулев. Това вече обяснява кое-що директорското отношение: Крушата не пада далеч от корена, няма съмнение, че Бочев ще препоръча хора себеподобни, а недисциплинирани служители като него на нас не ни трябват. Такава беше началническата логика, така моята препоръка се превърна от актив в пасив за преследваната кауза. Но тогава аз бях млад и зелен, не го знаех тогава още аз – научих го много по-късно. Но кому и защо бяха нужни моите протекции? Един автор се себелегитимира най-убедително (респективно: най-неубедително) чрез творбите си, а творбите и на тримата бяха така безспорни, че не би трябвало да изпитват необходимост от нечие ходатайство. Още повече, че през втората половина на 70-те, през 80-те, че и през 90-те РСЕ привлече в състава си не един колега от Би Би Си, от Радио Германия, от „Гласът на Америка”, че и от Радио София с далеч по-скромен авторски ресурс. Че българоезични журналисти и от петте континента копнееха да попаднат при нас, където заплатите бяха несравнимо по-високи, е понятно – Западът е територия на свободни трудови отношения, всеки участва като равнопоставен в пазара на труда, всеки има правото да продаде таланта си там, където ще бъде оценен най-високо. Това аз разбирам – не разбирам обаче защо РСЕ не подбра в свой собствен интерес измежду многото кандидати най-талантливите? Отговорът е толкова убийствен и толкова абсурден в убийствеността си, че ми отне години да се добера до него. Стратегически погледнато, виновно е не ръководството на РСЕ – виновна е в крайна сметка онази диктатура на посредствеността, която е повсеместна, която не знае географски и времеви, национални и политически граници, която, макар да функционира в тях по различен начин, е обща и за демократичните, и за недемократичните общества и общности. С казаното аз не искам (Боже, опази!) да приравнявам морално едните към другите, но в психологическата си природа те са ако не приравнени, то поне сродени. Защо и как, ще разкрие, надявам се, случаят с Георги Марков, който се откроява най-отчетливо.
Най-тиха, но и най-непоколебима и последователна бе ведомствената съпротива срещу назначаването на Георги Марков, моята битка за него беше съответно най-ожесточена – не само поради безмерния му литературен талант, а и поради личното ни приятелство. Знаех силата на перото му още като юноша бледен, когато разказите, пиесите и романите му не ми даваха да заспивам по цели нощи, но пълномерно го доосъзнах на баварска земя, когато Георги изпрати за програмата ми от Лондон първите си задочни репортажи. Вече се познавахме от Кьолн, където благодарение на неговото княжеско великодушие си деляхме братски есеистичните понеделници на българската емисия на Радио Германия: един на теб – един на мен. Деляхме си ги така и така си ги поделихме – чак докато „Дойче Веле” закри есеистичната си рубрика и ни изхвърли от ефира, закова Георги в Лондон, мен пък ме дръпна, както споменах, „Свободна Европа”. В онези времена аз с лека ръка отъждествявах демокрацията с таланта, а бездарието с деспотизма – за диктатурата на посредствеността и нейната повсеместност тогава аз още не знаех, не бях тогава още подвластен на железния й регламент. Така че първата ми работа като програмен редактор в РСЕ бе да отворя програмата си за най-даровитите български емигранти, които познавах: Асен Игнатов, Атанас Славов, Христо Огнянов, Стефан Попов и преди всичко Георги Марков. Христо Огнянов и Стефан Попов можеха да вземат участие при мен само като извънщатни хонороровани сътрудници – и двамата бяха пристигнали от „Гласът на Америка”, за да се пенсионират в „Свободна Европа”. Всички останали обаче бяха далеч от пенсия и аз запретнах ръкави да ги приобщя към нашия редакторски състав. Всуе. Ведомството предпочиташе да ги държи на безопасна дистанция от себе си, сиреч извън щата. Доколкото РСЕ излъчваше от западногерманска територия, то бе подвластно на западногерманското трудово законодателство, което, за разлика от британското и особено от американското, бе социализирано и бюрократизирано до неузнаваемост. Профсъюзите в ГФР упражняваха такъв безпощаден контрол над всички частни и държавни работодатели, че веднъж попаднал в щата, работонаемателят ставаше практически неуволняем. За ужас на моите американски директори, които в САЩ биха могли да ме уволнят буквално от днес за утре, на баварска земя това беше немислимо. А администраторите интуитивно долавяха, че творецът е неблагонадежден служител, че върховенство в неговото битие имат не лимитите на ведомството, а потребностите на таланта му, че по силата на собствената си природа всеки автор ще се съобрази по-скоро с авторското си кредо, отколкото с чиновническите си обязаности. Писателите, които дирекцията на РСЕ и РС има лекомислието да назначи като редактори в чешката, в полската, в унгарската и особено в руската секции, им създаваха ден след ден достатъчно главоболия – от нови рискове те нямаха нужда. Ето цяла-целеничка тактиката и стратегията на идейната война от двете страни на Желязната завеса. Фронтменът на тази война – РСЕ – бе преди всичко ведомство и като такова следваше собствената си природа – битката за човешки права и граждански свободи, за правата и свободите на нашите обезправени и поробени народи бе на втори план. Беше тъжно, че беше така, но тази тъга ние не можехме да предотвратим – не ни оставаше нищо друго, освен да я приемем и изживеем, скърцайки безпомощно със зъби. Дори когато оценяваха таланта на споменатите писатели, високопоставените ръководители на РСЕ гледаха на тях с прикрито подозрение. Те биха предпочели есетата на творците да облагородят програмите ни, но така, че техните личности да не обременяват личния ни състав. Тази алхимия беше осъществима само извън щата, където конюнктурата предпочиташе да държи моите приятели и съавтори. В интерес на истината ще спомена обаче, че малко преди смъртоносния атентат над Темза имаше ведомствено решение Георги Марков да бъде назначен като редактор в РСЕ. Ако това беше станало овреме, струва ми се, че палачите едва ли щяха да дръзнат да го убият в Мюнхен – в сърцето на континентална Европа скандалът би бил разтърсващ. Отровата обаче се оказа по-бърза от добронамереността на ведомството…
Тръгвайки към мемоарите си, Георги Марков отбелязва, че ги пише, защото предполага, че един бъдещ ден някой ще има нужда може би и от неговите свидетелства за убогите и зли времена, които е населявал физически. Без ни най-малко да дръзвам да се сравнявам с неговата художествена недостижимост, мога да уверя, че и споделеното от мен е щрих от грозния портрет на епохата. Която междувременно отмина, но не съвсем. Нейната грозота съдържа в плътта си и нещо добро: на фона й благородството на малкото доблестни люде, някои от които току-що споменах, стана още по-видимо.
