0
3656

Владимир Карамазов: светлината от прозореца

#karamazovfoto

За светлото и тъмното, за хората като истории, за актьорското въображение и фотографията като спасение. Разговор с актьора Владимир Карамазов.

Познаваме добре Владимир Каразамов от театралната сцена и телевизията, а от две години имаме възможността да виждаме света и през фотографския му обектив. Няколко негови фотографии през последните месеци влязоха като „снимки на деня“ в престижни международни сайтове, сред които са , 100ASA, Smithsonian Мagazine. A негова снимка и два фоторазказа от Мароко и Норвегия са финалисти в един от най-мащабните световни фотографски конкурси 35 Awards.

Фотографията запечатва онази необятна частица от секундата, която никога няма да се повтори, единствена е, точно както едно представление, изиграно наживо пред публиката в салона, не може да бъде същото следващия път и много ни се иска да е „о, миг, поспри“, за да го изживеем поне още веднъж. Не знам дали защото в буквален превод фотография означава „рисуване със светлина“, или защото скоростта на светлината е една 299 792 458-а част от стандартната секунда, но всичко сякаш прилича на вълшебство. Точно като добрия, истинския театър, който има уникалната способност да ти спре дъха със скоростта на светлината.

С един цитат от Хемингуей искам да започнем този разговор: „Тя е бърза, развива по-голяма скорост от ракети и насочвани снаряди, ще я получиш, преди още да съм свършил да печатам това изречение. И не е нужно да си предпазлив с нея. Тя е издръжлива, с гаранция за през целия ти живот, валидна за всички страни. Смяната на топло и студено не ѝ влияе. Не ръждясва, а става по-здрава и силна с употребата. Може да се храни с манго или скариди без период за приспособяване, а пък ако някой път не я искаш, хвърли я в морето и тя автоматично ще доплува обратно при теб“. Какви асоциации събужда във вас? На мен ми напомня за моето усещане от фотография ви – смея да твърдя, че доста ваши кадри съм виждала.

Няколко пъти прочетох този цитат. Не го свързвам с фотография, а по-скоро припознавам себе си в него. Оказа се, че аз съм човек, който успява да се приспособява. Успявам да се нагодя и към лесното, и към трудното. И това заключение го правя, защото имам потвърждение във времето. Принципно ако ме питате, ще ви отговоря точно обратното, че мразя промените, че не обичам да се нагаждам към новото, но когато промяната настъпи, без да ме пита, аз се мобилизирам и успявам да направя нещо ново, да ям нещо ново, да се интересувам от новостите, да начертая пътя си отново. И всичко това го правя за кратко време, не ми трябват години. Затова по-скоро този цитат описва моето същество.

Умеете ли да избирате мислите си, както избирате хората и местата, които снимате?

Не, трудно сам избирам за какво да мисля. Мислите ми са нещо отделно от мен и аз съм техен „роб“ и изпълнител. Мога да дам и конкретен пример. Трябва да измисля нещо за даден проект, да е неочаквано и интересно. Не мога да подчиня съзнанието да мисли в тази посока, по-скоро заявявам пред съзнанието, че трябва да измисля конкретното нещо. И се наблюдавам, че мислите ми – подчинени на съзнанието, заработват, но когато те си искат. По време на спектакъл, докато играя, или точно в секундата преди да заспя, или докато карам кола. Така се измислят много добри неща. Затова винаги ходя с лист и химикалка – имам по много и навсякъде от тях, за да не забравя тези произведени от мислите ми идеи. Колкото до хората и местата – тях ги избирам съвсем осъзнато и принципът е много прост. Мога да снимам само хора, които са ми симпатични и с тях ми е приятно. Хора, които не харесвам, не мога да ги снимам. И това не е прищявка.

Можете ли да контролирате ума и емоциите си, когато сте зад обектива на фотоапарата?

Не, не мога. Докато снимам, все едно няколко души са ми допрели пистолет в слепоочието – така се чувствам. Спирам да мисля за времето, разхвърлям всичко, търкалят се доста скъпи обективи по земята, хаосът е огромен. Притеснявам се, че няма да заснема всичко и ще изпусна хубав кадър. Когато снимам, не съм запред хора. Те ми говорят, аз имитирам, че ги слушам. Изпадам в състояние, в което съм единствено и само докато снимам. Започва да ме боли главата от напрежение. Осъзнал съм го като проблем и се опитвам да го преодолея, защото ако искам да се развивам в тази сфера, няма да може по този истеричен начин. Затова и пътувам сам, защото никой не би могъл да ме издържи.

Какво виждате и усещате първо в кадъра, докато го снимате? И кое е по-водещо – усещането или виждането?

Усещането е нещо предварително. Дали от този човек, или това място мога да сътворя страхотен кадър. Това е много важно, защото това усещане придвижва нещата до самите снимки. Ако не усетя, че този човек става или че тази планина мога да я заснема по уникален начин, изобщо няма снимки. Виждането е вече конкретно. Имам човека, имам и мястото. И започвам с едното око да гледам през визьора на фотоапарата, а с другото да търся перфектното позициониране, ракурс, светлина и т.н. Много често има и само виждане. Карам с колата, виждам нещото, искам да го заснема (това чувство много ме контролира), зарязвам колата по средата на улицата и отивам да се пробвам да го заснема. Такива ситуации често се случват и много ме е страх от тях, защото не мисля разумно в такъв момент и съм се разминавал на косъм с неща, за които дълго бих съжалявал. Но ако не го направя, ако не спра, поне час се ядосвам за пропуснатия шанс. И с това се опитвам да се боря.

А с хората как е? В тях какво виждате и усещате? Различно ли е то, когато „минава“ през обектива на фотоапарата?

Най-много обичам да снимам хора. Там има най-голямо предизвикателство. И адски много истории. Водя се от любопитството и от това човекът да ми е интересен. Много държа да са красиви хора. Обичам красотата и смятам, че нейното място е най-вече във фотографията. Около хората се раждат незабравими истории. И вече съм пристрастен към тези истории. Например в Норвегия исках да снимам истински местен стар рибар, който цял живот живее на архипелага и е автентичен и интересен персонаж. Разпитвах хора и след няколко дни имах името на този рибар и горе-долу къде живее. Всеки ден ходех дотам и на третия опит го видях. Петер Петерсон се казваше. Не знаеше дума английски. Като го видях, си знаех, че искам да го снимам. Не мога с две думи да ви кажа през какво минах, на какво се правих само да стигна до него. Имах само десет минути да го снимам, и то в последния ми ден в Норвегия. Успях и бях много щастлив – бях малко нахален, но и измислих тактика. Тази история ще я помня дълго време.

Имате ли фотографска памет за места и подробности около тях?

Да, то това място ти не го виждаш отгоре, взираш се в него и търсиш детайлите, които ще направят снимката. Запомняш го детайлно.

Джеф Бриджис също е изкушен от фотографията, вече 30 години не се разделя със своя лентов 35 mm Widelux и снима бекстейдж на филмови проекти. Той споделя пред сп. Dazed: „Резултатът е един миг, поставен в рамка. Понякога на фокус, друг път не, но винаги с история… Никога не се оглеждам за нещо забележително… Хубавият кадър просто се случва, както всичко друго в киното“. Вие как намирате хубавия кадър?

И аз се пробвам да снимам на лента и имам големи планове за това. Но ще видим. При мен нещата стават по един и същ начин. Набелязвам място и отивам да заснема нещо, което съм си намислил. Първите два дни катастрофирам с този план и не успявам нищо да направя. Тогава (винаги вечер) си казвам, че трябва да се гмурна в дълбокото и да забравя всички планове. Да се пусна по течението, да послушам интуицията и да следвам моето любопитство. И тогава страхотните снимки започват да излизат като гъби. Просто трябва да имаш очи и да се научиш да виждаш с тях фотографските възможности, предоставени от света. Аз май се научих и в момента гледам по друг начин. Постоянно виждам кадри и възможности. И си говоря сам по улиците, ей от онзи ъгъл на сградата и светлината от прозореца би станало нещо много добро. Нещо лудо е това.

Желанието да изследвате и чувството за ориентация ли ви помагат да откривате невероятни места и да превеждате хората през тях?

Имам любопитство за света и това е много важно за фотографията. Ориентацията я придобих от нужда, защото като съм сам и се мотая в търсене на добрата снимка, все пак трябва да гледам къде ходя и да запомням улици, за да мога след това да се върна. Не че не съм се загубвал, гледайки само през визьора на апарата. Колкото до местата, също се научих как да ги избирам. Започнеш ли да снимаш, влезеш ли в тези общества, лесно стигаш и до подходящите дестинации за снимки. Преди пътувах, като слушах само любопитството си. Сега вече повече гледам дали мястото е добро за снимане, а ако е и интересна дестинация – още по-добре.

Светлото или тъмното във фотографията е по-интересно за вас?

Тъмното! Знам, че светлите снимки с цветове са много по-харесвани в онлайн пространството и социалните мрежи. Но аз харесвам тъмните тонове, драматичните състояния и сюжети. И не съжалявам за това. Напротив. Това е моето усещане за света и фотографията и не искам да се променям. Освен това и най-добрите фотографи в света си падат по тъмните кадри.

Актьорският ви усет и естетика „бъркат ли ви се в работата“, когато сте с фотоапарата и снимате? Или успявате да ги изключите?

Във фотографията много ми помага актьорското въображение и много неща, които съм научил от актьорската професия. Например съдържанието и историята. Много е важно в снимките ми да има история и да не са нещо просто щракнато ей така. Искам да имам история и въображение в кадрите. Ако с нещо в момента ме забелязват, то май е точно това. Защото в интернет има милиони красиви снимки, но се отличават тези с история и въображение. Качествата ми като актьор ми помагат, и то много за фоторафията.

Един много любим мой фотограф, майстор на черно-белите фотопортрети – Питър Линдберг, рядко обработва снимките си и не желае Photoshop да се меси в изкуството му, за да не ограбва от истинското изживяване на зрителите. Вие привърженик ли сте на красотата в нейния естествен вид във фотографията и в живота?

Ние живеем във време, в което Photoshop е неразделна част от фотографията. И то толкова важна част, колкото и самата фотография. Мен ме интересува крайният резултат. Когато харесам някой кадър, не си задавам въпроса дали е обработван, или не е. Гледам го като картина и това е важното. Също така обработката показва вкуса на фотографа. Тя много говори за фотографската естетика. Възхищавам се на майсторите на обработката. Кадрите, които снимам, ги ползвам като драматургия, а обработката е интерпретацията на тази драматургия. Без добра драматургия, трудно можеш да постигнеш добра интерпретация. Така виждам аз нещата.

Имате ли любими кадри?

Те се сменят постоянно. След всяка голяма сесия или пътуване започвам да харесвам новите снимки. Старите ми се струват скучни. Всъщност в момента това ми е голям проблем. Не мога да избирам добрите мои снимки. Обърквам се и се изнервям. Един ден харесвам едни, утре – други. Мечтая си за фоторедактор с много опит. Всеки фотограф на Запад си има редактор, за да знае кое е добро, кое не е и защо. Това е много важно. Аз преди да публикувам даден кадър, който в момента смятам за добър, го изпращам на няколко души (фотографи, приятели, случайни хора) и събирам мнения. Така горе-долу разбирам коя фотография е наистина добра.

И ако се върнем към началото на нашия разговор, онзи цитат от Хемингуей – с какво „храните“ вашите фотографски търсения? С повече манго или с повече скариди? Или с любов?

Фотографията е моят най-голям спасител. Затова ѝ давам от всичко по много – време, любов, всеодайност и внимание.

Мария Панайотова е завършила специалностите „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“ и „Връзки с обществеността“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Има 15-годишен опит в сферата на комуникациите и маркетинга. Един от организаторите на европейската инициатива „Нощ на театрите в България“ и на японския формат за кратки презентации Pecha Kucha Night в София. Понастоящем е в екипите на продуцентската компания Shoot и образователната платформа Praktika.
Предишна статияСтрастната седмица
Следваща статияМаски