0
1333

Влакът за Емаус

Клеопа и Безименния му спътник вървят към малкото селце, отдалечено на половин ден път от Йерусалим. Пътят към Емаус е прашен, денят е горещ, изминалите събития са неописуеми и тежки, скръбта към техния учител е задушаваща, страхуват се, че и те като Него могат да бъдат подложени на преследване, тревогата, че могат и те да бъдат осъдени на смърт, е около тях, прашно е, задушно е, слънцето припича, отчайващо е като при земетресение, като пред буря, но всичко това е нищо в сравнение с глухото, тътнещо отчаяние, с разочарованието им, с излъганата им надежда, с напразното им очакване, защото ние се надявахме, че Той е Оня, който щеше да избави Израиля /Лука, 24:21/, а сега Израил остава без избавител, ние оставаме без спасител, смятахме, надявахме се, знаехме, че ще имаме цар и той ще ни освободи от властта на римляните, от противното им идолопоклонничество, от налозите им, от безочливите им императорски наместници, от лицемерните им дипломати, от присмеха им към вярата на предците ни, която сведоха до астрология, петрички врачки и дъновизъм, от лукса и разточителството, с които неимоверно ни дразнят, от техния кич, от джиповете им, от поведението им на мутри, от профанното им говорене за законност, сигурност, ред, от лукавата им загриженост за нашето благоденствие, от привидното ни присъединяване към демократичните  ценности, от политическата им демагогия,  от пошлостта и опростачването на нашите отношения, от геноцида, на който са подложени нашите родители, от колапса на образованието, здравеопазването и съдебната ни система, ние Го смятахме за повече от пророк, смятахме, че Той ще ни избави от враговете ни, от недъзите ни, от бедността ни, а ето, че Го осъдиха, разпънаха и умъртвиха, а ето, че Той се остави да бъде осъден, разпънат и умъртвен, беше толкова силен на дело и слово пред Бога, вършеше невиждани чудеса, за себе си имаше само една-единствена грижа, която ревниво отстояваше, – да се моли на своя Отец, когато бяхме с Него, бяхме пронизвани от топлота и ласкавост, не изпитвахме друга нужда, освен от Него самия, думите, знанието, което Той изливаше в нас, радостта и пълнотата, с които ни обливаше, а сега сме оставени сами на себе си, изтръгнато е сърцето ни, отнета е онази  любвеобвилност, в която живеехме, смисълът на съществуването, което Той разпалваше, най-дълбинното, най-тайнственото, най-святото от нас е ампутирано, кървящо, болката е глуха и няма, като на ръка, отрязана от тялото ни, като на нещо, изтръгнато от нас, което никога вече няма да се възстанови, затова прахта полепва по устите ни, затова трудно вървим, затова се задушаваме, затова не знаем дори как да говорим за онази изтръгната  част, която Той беше създал у нас и сега не знаем как да я назовем, онази изтръгната от нас част, която ни озаряваше и обливаше всичко в радост, придаваше смисъл на всяка наша дума и жест, на всяка смокиня, черница, която събирахме в шепите си и която оцветяваше устните ни в червено и която ни засищаше със своите сокове,

а сега вървим по прашния, неозначаващ нищо път,

а сега сме пак онези предишни стари хора,

изхвърлени сме тук, във ветхия си живот, по пътя към Емаус, с премрежени очи, с премазани сетива, с изтръгната от себе си част, която не знаем как да назоваваме, извършваме дребните си, ненужни, безсмислени, предишни дела,

захвърлени сме в предишния си живот като в някаква нива, като в някаква нива, на която онзи предател се обеси, не случайно тя след векове ще се превърне в сметище,

но Той не се оказа Божий Син, а просто един пророк, като че ли е бил говорил напразно, като че ли ни е бил подлъгал, обещаваше, че ще спаси всички ни, а не успя да спаси дори Себе Си, обещаваше ни небесното царство, а го разпънаха с престъпниците, мутрите,  разбойниците, проститутките плачеха за Него.

Сега вървим към Емаус, движим се по прашния път, две хиляди години назад сме преди още онези Владимир и Естрагон и техния Бекет да заседнат край дървото, две хиляди години сме още преди тяхната парализа и безпътица, преди техния застой, но по какво се различаваме от тях ли, ще ни попитате.

По нищо, ще ви отговорим ние, пътниците към Емаус, освен по тези две хиляди години разлика във времето, дали са две хидяли години или два дни в конкретния наш случай е съвсем маловажно.

Някой някъде разказваше, че когато прочел за онези двамата до дървото, които очаквали  третия, който все не пристигал, той се бил разболял, бил вдигнал температура, няколко дни не бил ставал заради потреса.

Някой бил изпитал потрес от тази пиеса, наистина ли?

Да, заради самотата й, заради абсурда й, който като апокалиптично чудовище прояжда и поглъща радостта, заради обезличаващото очакване, заради унизителната отхвърленост на героите й.

Отхвърленост от какво?

Отхвърленост от… затруднявам се точно как да го определя… онези двамата край дървото, които напразно очаквали третия, били как да ти кажа, потопени в привидност, във фалш, в някакъв човешки кич-живот, ако мога така да се изразя, времето на кича-живот катастрофално се свършвало, то не изтичало, а именно се свършвало, ако разбираш какво имам предвид, безвъзвратно се свършвало, приключвало окончателно, завинаги, за вечността и от това те най-много, най-много се страхували, ужасявали, унизявали така, както ние се страхуваме, ужасяваме, унизяваме, защото стигнахме предела и нямаме по-нататъшен път, понеже очите ни видяха мъртвото Му тяло, ръцете ни Го обвиха в плащаницата, видяхме гробницата Му, положихме Го в нея, това е пределът, самият предел, животът свършва в гроба, няма път отвъд гроба, няма надежда, това е границата, смъртта, студенината на каменната гробница, влажните й стени, запечатани в очите ни, в ръцете ни, с мириса на плесен и пръст, на влага, в непрогледната тъмнина, със своята леденост, със своята вкаменелост, тъмнота и безизходност.

Какви са тия думи, които вървешком разменяте помежду си, и защо сте тъжни?

Някой неусетно се беше присъединил към тях, беше вървял редом до тях по тесния път, беше слушал разговора им, думите, тъгата им, беше усещал задушаването им, оставането им без дъх, беше узнавал сухотата в душите им, засъхналата кръв, невъзможността им дори да осмислят и да изричат, безплодното им очакване, онази излъганост и разочарованост, които ги обезобразяваха, един непознат, когото никога не бяха виждали, вървеше редом до тях по прашния път, един напълно непознат чужденец, когото никога не бяха срещали, не познаваха, дори не бяха забелязали кога този човек се беше присъединил към тях, дори не бяха забелязали от колко време вървеше до тях, Исус, разбира се, възкръсналият Исус, очите им обаче се премрежиха, казва евангелистът Лука, за да не Го познаят, премрежените им, ослепените им, обезверените им от тъгата очи не можеха да Го видят, отчаяните им, тъжните им, безплодните им очи не трябва да Го познават, Исус не може да бъде гледан и разпознаван през тези потъмнели, помътнели от тъга очи…

Ще вървят тримата през вековете и този прашен, неугледен път към малкото селце ще се повтаря безкрайно през годините

Исус във възкръсналото си тяло ще върви  редом до Клеопа и Безименния му спътник, който според Преданието е бъдещият евангелист.

Защо сте тъжни? – попита ги Той, защо, защо сте тъжни?

Въпросът му беше приятелски, топъл, настойчив, попадаше право в целта – защо сте тъжни? Въпросът му беше неустоим и гърдите им изведнъж се разтвориха и горчивината и насъбралата се тъга се отприщиха,  и Клеопа и Лука един през друг започнаха да Му разказват събитията, станали през последните дни, разказваха на уж странника, на уж непознатия за самия Него и за собствената Му смърт, разказваха Му за тъгата си, за своята излъганост, за своята изоставеност, за своята изтръгнатост и за покрусата, за обезсмислянето на дните без своя учител и вече бяха стигнали до малкото градче на единайсет километра от Йерусалим, вече денят се превалваше, вече притъмняваше, когато Го поканиха да вечеря с тях, защото не искаха да остават отново сами, защото намираха успокоение в думите Му, че всичко е пророкувано, предречено, предумислено, като че ли отново придобиваха онази пълнота, която им беше изтръгната през последните дни, обливаха се от онази радост, която им се струваше, че безвъзвратно бяха изгубили, защото Той им говореше тъй, все едно, че бяха Негови приятели, че отдавна се познаваха, че бяха най-близки същества, братя, заченати едновременно из утробата на майка си, Неговата ласкавост и топлота се предаваха върху тях и те отново възвръщаха сетивата си, горящото си сърце, любовидението, вътрешното си зрение,  потапяха се в онази озарена любовност, когато вървяха след Него и слушаха думите Му и виждаха чудесата Му.

Вече бяха намерили маса в претъпканата странноприемница, вече бяха поръчали евтината си вечеря, вече бяха отпили от възкиселото си вино, когато непознатият взе хляба и го благослови, и им го подаде.

И тогава се отвориха очите им и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях,  казва евангелистът Лука, а всъщност живият свидетел на това отваряне на очите и разпознаване, самият субект на това действие, самият участник на тази повторна, камерна, спонтанна и внезапна Тайна вечеря.

Именно тогава очите им се отвориха, настоява евангелистът, тогава, в мига, в който Той благославя хляба, разчупва го и им го подава, в този момент, в точно този евхаристиен момент очите им се отварят и те Го разпознават и именно тогава – вече видян, разпознат, обикнат, разпалил горящото сърце  – Той става невидим за тях, невидим, но присъстващ, любящ, обичан, завинаги иманентен на разпаленото им вече сърце.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЛюдмил Ангелов за Пиано Екстраваганца
Следваща статияПречупените криле на справедливостта