0
1487

Властта на войната, войната на властта

Хибриден дневник

Аркабас, Христос и предателят, стенопис

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Живот, който няма за център Христос, е живот без център въобще.

Трябва да се замислим – може ли Христос да бъде център на една война. Да я носи на плещите си?

***

Войните са малки или големи, в зависимост от размера на използваните оръжия и засегнатите територии. Жертвата на войната обаче – човекът, който страда – е винаги събитие. Жертвата е субект в много тесни граници. Децата – тела от няколкостотин грама или килограм до към двадесет-тридесет килограма; възрастните – нагоре, до към сто; средно 70 кг жива плът, която умира на бойното поле или умира цивилна, като съребрени, съпътстващи щети. Това е то – мъртвото човешко тяло има тесни граници. В малките и в големите войни тялото е едно и също. В етническите прочиствания, в безразборните кланета, във военните грешки или превантивните погранични сблъсъци, в бомбардировките над мирни или бойни цели, телата страдат и загиват по сходен начин. А душата – тежестта и пепелта от нейното страдание остава неизмерена. Това е характерно за войните, тази диалектика в размерите на смъртта, физическата и личностна. Но може ли да има разлика в размера на експлозията, духовната, при гибелта на страдащата душа? Дали убийството не е винаги двояко – с една физическа жертва погива част от душевната цялост и на убиващия.

***

Защо да се лъжем – никой не е чак толкова потресен от войната, докато тя не потропа на вратата му.

Като всяка социална болест, войната първоначално е само понятие далечно. За нея няма непосредствено възприятие. Войната е концепция, дума, словесна формула. С времето, разговорната ѝ употреба може да се превърне в стандарт. Думата война се нормализира, езикът привиква с вкуса ѝ. Като думите „смърт“, „проказа“, „самоубийство“ – все страшни и ужасяващи неща, с които обаче съзнанието се е справило на езиково ниво. Те са „там, в езика“ и следователно са навсякъде, но не тук и сега, при тялото. Пред очите. Когато това се промени, с докосването, чрез непосредствената близост, тогава и войната вече става друг процес. Най-естественото докосване е чрез контакта с жертвите. Една стъпка преди да пострадаш самият ти.

В дълбочина винаги зреят сили, които търсят сблъсък, жадуват война. Травмите на егоизма, страданието в резултат на неудовлетворена гордост – тези и други енергии въоръжават глада, идеите за война. Смисълът на властта е да ги възпира, като канализира енергиите. Неспособностите на властта, нейната незрялост или престарялост, престоялостта на властта в нейните изолирани коридори, всичко това я превръща в съучастник. Нетърпеливата ѝ нервност да решава проблемите без контакт със света и без докосване до плътта им – тази стерилност спрямо човека обезсилва властта, а безсилието се компенсира с автоимунна агресия. Откъснатостта и безумието на обществения разум поради еуфория, хормонален ексцес, емоционален дефицит или маразъм – един от тези мотиви или много заедно, водят до катастрофата. Идва разпадът, след който пак трябва да се гради механизъм на общуването чрез култури и йерархии. Процесът на хаос обаче може да бъде продължителен и няма естествени гаранции за самоовладяването му. Защото хаосът не се поправя по еволюционен път. Всяка истинска държава е държава на духа, тя възпира естествата на нагона. Държавата се ражда от духа на държавността, не от предметната цялост на многобройните публични мотиви, събрани на куп, колективното „ние“. Само по себе си такова събиране накуп е чистият хаос.

***

Нацизмът, фашизмът, вината и историческите тежести на хитлеризма се превърнаха в основното jus ad bellum на новата Източна война.

Следващите редове (стихове) бяха писани в средата на месец март.

Нима мислите, че Адолф Хитлер не обичаше своята родина?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не беше патриот?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не изпитваше чувства?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не подкрепяше изкуствата?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не говореше от името на народа?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не искаше щастието на нацията?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не търсеше нещо по-добро от демокрацията?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не беше готов на саможертва?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не тъгуваше за смъртта на своите?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не уважаваше героите?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не размишляваше нощем за грешките?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не беше прежалил пешките?
Нима мислите, че Адолф Хитлер не е „жив в сърцата“?
Нима мислите, че Адолф Хитлер е изиграл докрай играта?
Нима мислите, че Адолф Хитлер е Адолф Хитлер и никой друг –
той умря през 1945-а, а кой тогава ви докара тук?

***

Мечтаните победи, издигнатите военни триумфи – купчини от мъртви тела, свои и чужди – само на теория, напълно илюзорна, очертават позициите на победен и победител. Планините от страдание, върху които се изкачва всяка победа, са вулкани, от сърцевината им рано или късно извира цялото онова насилие… И се насочва, разпростира се като чума, на всички страни, инфектирайки през поколение или две децата и на победители, и на победени. Видяхме го и го усетихме през целия двадесети век. И границата на века не е никаква граница, както виждаме днес. Екзалтацията на това да бомбардираш и шокът да бъдеш бомбардиран, са инжектирани с една и съща отрова. Късо съединение на съзнанието, спазъм на разстроената душа, една за убиеца и жертвата.

Героите на мира не са популярни. Изграждащото, а не разрушаващо съществуване, не е геройско. Майчинството и мирното бащинство само на теория се приемат за героизъм.

Повечето паметници, особено в империите или в имитациите на империи, носят мечове, седнали са на боен кон, вдигат копия и шмайзери, сочат посоката за нападение и превземане. С широки гърди отблъскват врага. Повечето статуи са на мъже, облечени в брони, рядко на жени, които просто раждат деца. Мирът е прекалено проста работа, за да го забележи патетичният разказ на историята. Мирът не бива честван така, както  се отбелязват великите (и не дотам) начални и финални дати на някоя война. Повечето войни, които знаем, завършват не с мир, а с окончателен разгром, от който едва по неизбежност настъпва мирът. Но мир ли е времето след една война, когато разрушенията още димят? По-скоро време на заздравяване, период на лекуване на раните. Голямото социално убийство на войната винаги има простата цел да разчисти място за експанзия, да заграби ресурси, да осигури символичен капитал на някое управление, което се нуждае от поредния кредит на доверие.

***

Земята, на която живеем, е взета назаем от нейния Създател, а отричайки този факт, прекият резултат е войната. Тя е знак на отказ да повярваш, че съществува промислителен план, по който животът е възможен без системите на насилието; че насилието е човешка концепция, резултат не от неизбежните обстоятелства, а от някакво проявено несъвършенство на нашия характер. Разглеждана така, войната е адът на земята, триумф на демоничното и волево, а не случайно зло.

***

„Малка победоносна война без жертви“, това е мечтата на управника. „Малка победоносна война без жертви“ е лепилото на счупените държави. „Малка победоносна война без жертви“ е опиумният блян на всички отровени от властта, които не могат да проявят на дело трудната ежедневна милост към народа.

***

И значи – може ли Христос да бъде център на една война. Да разбираме това така: възможно ли е един напълно-човек, чувстващ, страдащ и състрадаващ, и едновременно – едно божествено лице отвъд времето, който е свързан с живота в неговия чист, изпълнен и ненакърним вид, животът без смъртта – възможно ли е такъв един Христос да бъде в центъра на войната и да я носи на плещите си?

Човешко или божествено нещо е войната?

Георги Тенев е роден през 1969 г. в София. Завършва НГДЕК „Константин-Кирил Философ” и Софийския университет „Св. Климент Охридски“, по-късно следва и във Виенския университет. Автор е на романите „Кристо и свободната любов“ (2005), „Партиен дом“ (2006), „Господин М.“ (2010), „Балкански ритуал“ (2019), „Резиденцията“ (2020), на сборника с разкази „Свещена светлина“ (2009, отличен със стипендия за превод на Американския ПЕН център).
Предишна статияЕстественост и култура
Следваща статияОръжието на фантазията