0
3805

Влиянието на Баухаус в България

Няколко изгубени архитектурни образци от периода между двете световни войни

Школата Баухаус в Десау, 1925–1926

Много са аспектите, в които можем да разгледаме влиянието на Баухаус в архитектурата – не само у нас, но и в глобален мащаб. От една страна, трябва да имаме предвид, че макар основателят Валтер Гропиус сам да е архитект, дисциплината архитектура се изучава в школата едва от 1927 г. до закриването ѝ от националсоциалистите през 1933 г., така че броят на архитектите, пряко свързани с Баухаус, съвсем не е внушителен. Една част тях – тези с еврейски произход – в началото на 1930-те се установяват в Тел Авив, където проектират редица сгради в „Белия град“ – съвсем оправдано причисляван към Баухаус. От друга страна, в по-индиректен план, можем да разгледаме влиянието на Баухаус като онзи дух на интердисциплинарност, който белязва метода на обучение там, но и прокламира доста по-освободеното от академична строгост обучение. Още повече, че и самите преподаватели са от най-различни точки на света. Така и през 1925–26 г. се е „родила“ новата сграда на школата в Десау – микс от различни архитектурни направления, набиращи сила в географско близките до Ваймарската република страни – тенденция, достигнала своя връх при изграждането на комплекса Weißenhof за изложението на Deutscher Werkbund[1] в Щутгарт през 1927 г.

Вайсенхоф, 1927

Независимо че Баухаус съществува само от 1919 г до 1933 г., влиянието му е толкова силно, че и в по-късните години можем да разпознаем концептуални сходства в архитектурата дори и у нас. Макар да няма български студенти, записвали архитектура там (единственото българско име, фигуриращо в списъците е на Мара Учкунова, която учи текстил[2]), влиянието е осезаемо. Затова показваме няколко ключови обекта от междувоенния български модернизъм. Подбрали сме примери за разрушени сгради – по-малко познати и репродуцирани, от различни места в страната, изпълнявали различни функции, демонстриращи наистина високата степен на проникване на новата архитектурна вълна. 

Училището „Свети Седмочисленици“, проектирано от Чавдар Мутафов

Първият пример е една изчезнала вече сграда, проектирана от Чавдар Мутафов. Архитектът е с биография, при която интердисциплинарността ярко прозира – познат като писател на „Дилетант“, декоративен роман, и „Марионетки“, но също и като литературен критик, завършва първо машинно инженерство, а след това и архитектура в Мюнхен – притегателен център за българските студенти по изящни изкуства, където се запознава с бъдещата си съпруга Фани Попова. Той проектира няколко училищни сгради в София, от които до нас така и не е достигнало училището „Свети Седмочисленици“ от ок. 1940 г. Намирало се на пресечката на бул. „В. Левски“ и ул. „Гурко“ в София и е разрушено при бомбардировките от Втората световна война, впоследствие заменено от Спортната палата. Разглеждайки познатата само от фотографии сграда, би следвало да обърнем внимание на редица елементи, които могат да бъдат причислени към стилистиката на модерната архитектура, като например групирането на прозорците в хоризонтални ленти посредством общи корнизи и первази, тръбните парапети, визуалното отделяне на партера с различна фасадна облицовка (камък) и изявата на стоманобетонния скелет под козирката. Впечатление прави и неуниформеността на двата етажа с учебни зали – хоризонталната лентата от прозорци на първия етаж преминава през ъгъла и достига до вратата на терасата, докато тази на втория етаж е организирана с прекъсването преди ъгъла, дължащо се на различното разпределение на кабинетите. Проектът на сградата е типов и почти идентичен с още няколко училища като изпълненото през 1941 г. отново от Мутафов училище „И. Н. Денкоглу“ (дн. 127 СОУ). Оста на симетрия при фасадата и на двете сгради е подчертана с вертикални елементи – при „Св. Седмочисленици“ това са трите лизени, извисяващи се над стрехата, а при „И. Н. Денкоглу“ това е акцентирано с четири пилона (второто е пристроено впоследствие, което е нарушило симетричния план на зданието).

Българските архитекти много умело успяват да претворят духа на новата сграда на Баухаус в Десау, особено при проектите за училища. Освен от арх. Мутафов такива примери имаме от архитектурното бюро на арх. Станчо Белковски и арх. Иван Данчов – двамата възпитаници на политехниката в Берлин–Шарлотенбург, са автори на проектите за двете германски училища в София и Бургас от 1930-те. Първото доста тежко компрометирано към момента, а второто под сериозна заплаха от заличаване на оригиналния и все още запазен в автентичност архитектурен образ. Хармоничната композицията на обемите, вместващи функционално различните по предназначение крила на училището, е също една важна характеристика на знаменитата сграда на Гропиус. Сходно по дух третиране на композицията виждаме при Втора мъжка гимназия в София (арх. Г. Стоянов и арх. Хр. Стоянов, 1937–1941 г.) – днешното 22 СОУ – с разграничаването на отделните по функция блокове и отделянето на крилото на басейна и физкултурния салон, свързано посредством топла връзка с основния корпус.

Една от изложбените палати в Пловдив, арх. Светослав Грозев

Връщайки се отново на изгубените образци, като такъв комплекс от отделни обеми, съставляващи едно цяло, можем да посочим панаирните палати на Пловдивския панаир от втората половина на 1930-те години. След 1933 г., когато е възстановен панаирът след повече от три десетилетия прекъсване, на няколко места из Пловдив се изграждат панаирни палати. Архитектурният апогей на изложението е след 1937 г., когато той придобива международен статут и за нуждите му се отделя парцел в непосредствена близост до гарата. Допреди това изложителите са разполагани в крайно недостатъчните няколко палати, изградени след 1933 г., и редица училища из града. Триъгълният парцел на паркинга на днешната автогара е бил едно своеобразно панаирно градче, съставено от три панаирни палати, носещи имената „Иван Вазов“, „Христо Ботев“ и „Васил Левски“. И трите са дело на познатия с брилянтни образци на модернистични фамилни къщи в Пловдив арх. Светослав Грозев, който е и главен художествено-пространствен ръководител, а също и главен архитект на изложението[3]. Проектите на палатите се отличават с категоричните си бели обеми, прорязвани от лентовидно остъкление и козирки, преминаващи в колонади и осигуряващи сянка за многобройните посетители на изложението. Модернизъм в най-чист вид, в който ясно може да се усети претворен духът на Баухаус. Всички палати са изградени с леки конструкции – метал и хераклит, а не от бетон и зидария, поради което са съборени малко след преместването на панаира на новия парцел (където се намира и днес) в края на 1940-те.

Изложбената зала, проектирана от арх. Виктория Ангелова-Винарова, 1937

Със сходни функции – за изложбени пространства – е била и разрушената по време на бомбардировките на 10.I.1944 г. художествено-занаятчийска изложбена зала на пл. „Св. Александър Невски“, проект на арх. Виктория Ангелова-Винарова, 1937 г. Първоначалното намерение е сградата да служи като постоянна експозиция на художествения отдел на Народния музей и пространство за временни изложби, но по различни причини това не се случва. В краткото си съществуване палатата приютява Общите художествени изложби, прословутата изложба „Болшевизмът – адът на Земята“ и др. Днес от нея е останала една малка част откъм ул. „Оборище“, служеща за ателиета към Националната художествена академия. Проектът на сградата е доста по-строг, с централна ос на симетрия, подчертана от обемно-пространствената композиция и тържествения централен вход.

Много често при големите изложбени зали и палати от междувоенния период ясно могат да се съзрат елементи от индустриалната архитектура. Съвсем оправдано – както индустриалното производство изисква обилна осветеност и максимално голямо пространство за разпределение на поточните линии и другите технически параметри на производствения процес, така и една експозиционна площ има същите тези изисквания. Сградата на Гропиус в Десау също до огромна степен дължи вида си и функционалността си на развитието на индустриалната архитектура и възможността за премостване на максимално големи площи без колони, с окачени стъклени фасади и др.

В междувоенния период у нас се строят редица промишлени сгради – както фабрики, складове, кланици и гари, така също и хали със завидни естетически достойнства поради естествената необходимост да бъдат изграждани в градска среда. Всички те свидетелстват за много задълбочено разбиране на лексиката на Модерното движение. Хали се изграждат в Стара Загора, Кърджали, Пловдив (и трите дело на бюрото на архитектите Елена Варакаджиева, Генчо Скордев и Петко Цветков), в Русе (арх. Петър Марковски и арх. Стоян Ковачевски), в Берковица, в Габрово и др. Сравнително малко познати, също недостигнали до нас, са халите в Перник, изградени през 1932–34 г. За съжаление не разполагаме с информация за тяхното авторство. Разрушени са през 1960-те, за да освободят място за нов площад. Основният формообразуващ композицията елемент е обемът на търговската зала с двускатния си покрив с леки наклони. Характерен елемент, опосредстващ доброто осветление на интериора, е остъклението на фронталната страна над главния вход, под формата на заострен свод. Сходни реализации можем да открием и при други индустриални обекти от периода като софийската кланица и халите в Берковица. Сградата е с централна ос на симетрия, зададена от обема на залата, а така също и от двата, разположени от двете страни на главния вход издадени обеми, завършващи в горната си част със лентовидно остъкление. Един чудесен представител на незаслужено пренебрегваната индустриална архитектура на модернизма, обречен да остане запомнен само и единствено от фотографиите.

Халите в Перник

Сградата на Баухаус от Гропиус демонстрира и удобството от навлизането на някои характерни за индустриалната архитектура елементи и в „гражданската“ архитектура. Едно от най-значимите решения там е изградената само от метал и стъкло окачена фасада. Конструкцията действа в своята цялост и не дава израз на артикулирането на етажите зад нея, задава много характерен за индустриалните обекти образ. В чисто технически смисъл трябва да бъде отбелязан механизираният начин от отваряне на отделни прозорци от конструкцията – посредством общ метален лост. Тук отваряме една скоба, че запазените днес механизми не са автентичните от 1926 г., поради множеството ремонти, извършвани по сградата през годините. Съвестно реконструираното преди няколко години остъкление обаче съвсем не само козметично повтаря оригинала, ами напротив – възпроизведен е дори начинът на отваряемост на прозорците. Това дава ясна индикация за осъзнаването и на техническата страна на архитектурното наследство и идеята, че качествената реконструкция (при наличие на пълна документация) не бива да спира само до външното наподобяване на оригинала.

Трябва да отбележим, че в междувоенния период и у нас имаме реализации на остъкления, изпълнени от стъкла с тънки метални рамки на редица обществени сгради, частни домове и училища. Точно такова ценно в технически смисъл изпълнение на остъкление беше изгубено през изминалата година, когато бяха подменени прозорците на стълбището на Промишленото училище в Пловдив (днес Професионална гимназия по вътрешна архитектура и дървообработване), открито за панаира през 1933 г. и проектирано от архитектите Светослав Грозев и Димитър Попов. Конструкцията от стъкла с тънки метални рамки бе организирана в четири вертикални ленти без прекъсвания между етажите, като начинът им на отваряне бе доста сходен с този на изпълнената през 1925–26 г. сграда от Гропиус – отново на отделни сегменти, свързани с общ лост. Ценните технически характеристики бяха пренебрегнати след цялостната смяна на прозорците с нови, с pvc профили, които с дебелите си хоризонтални елементи напълно нарушават оригиналния замисъл дори и в естетически смисъл. Загубено бе едно наистина ценно техническо наследство.

Промишленото училище в Пловдив, арх. Светослав Грозев и Димитър Попов

Значението на техническото наследство, особено от гледна точка на Баухаус, не бива да се подценява особено в годината, когато честваме 100-годишнината от основаването на школата. Съвсем неслучайно и в началото на 1920-те години училището трансформира концепцията си, като се фокусира от изкуствата и занаятите към изкуствата и техниката – акцентира се на техническата възпроизводимост на обектите. Това, разбира се, до огромна степен рефлектира и върху самата архитектура, създавана в периода – тя започва да придобива все по-висока степен на утилитарност, напълно изчистена от самоцелните орнаменти, което в същото време  дава възможност за нейното масовизиране.

Последният, но може би най-значим пример, който ще представим, е построеният през 1936 г. в Несебър почивен дом на финансовите служители, проектиран от арх. Крум Плакунов[4] – сграда, която безспорно можем да причислим към върховите прояви на Модерното движение у нас. Композицията на станцията е изградена посредством конкавно[5] извитото триетажно централно тяло и от по-малки конвексно извити елементи – тераса и три балкона. Обтекаемите форми са подкрепени както от кръглите „корабни“ прозорци, така и от „билото“ на северната фасада, завършващо с извивка. Хоризонталността е подчертана от лоджиите на двата етажа с хотелски стаи в централния обем и от тръбните парапети. Цветът, разбира се, е бял – напълно по правилата на модернизма, на Баухаус и на най-високите образци на стила, а така също отправя препратка към функцията на морска почивна станция с всичките ѝ „корабни“ елементи. Този връх на модернизма, за съжаление, не оцелява до днес – той е сринат някъде в началото на XXI век.

Почивният дом на финансовите служители в Несебър, арх. Крум Плакунов

Влиянието на Баухаус е повече от осезаемо навсякъде из страната в междувоенния период и в много по-голяма степен от всеки друг стил, от която и да е друга епоха, прониква във всички направления на архитектурата. Представените тук изгубени вече примери за ценни и непознати обекти показват, че образците на тази архитектура все още са под заплаха, не са широко припознати като достойни за съхранение и опазване. Оставаме все пак с надеждата, че 100-годишнината на школата Баухаус ще отвори дискусия в обществото за ценността на тези образци, които и днес продължават да намаляват като численост и съществува риск да бъдат запомнени само посредством фотографиите.

Васил Макаринов е изкуствовед, завършил Нов български университет. От 2013 г. се проучва архитектурата на Модерното движение от времето между двете световни войни у нас. От 2014 г. е уредник в Националния политехнически музей. Участва с доклади в научни конференции в Национална музикална академия (2011 г. и 2017 г.); Националния политехнически музей (2017 г.); Института за изследване на изкуствата, БАН (2019 г.). Съавтор (заедно с Теодор Караколев) на пътуващата изложба „Български архитектурен модернизъм. Образци от 1920-те, 1930-те, 1940-те“. Съпредседател на фондация Български архитектурен модернизъм.
Основните цели на фондация „Български архитектурен модернизъм“ са проучване, изследване, документиране, популяризиране и работа за опазване на модерната архитектура и нейните проявления в България и на създадените от български архитекти в чужбина образци. Членовете на групата извършват постоянни теренни проучвания из цялата страна, като изследват и архивни материали. Образователната дейност се извършва и чрез изложби, лекции, презентации, дискусии пред публика.
Председатели на фондацията са Теодор Караколев и Васил Макаринов.

[1] Deutscher Werkbund – германски промишлен съюз, създаден през 1907 г. в Мюнхен. Обединява художници, архитекти, индустриалци и търговци, насочени към проблемите на архитектурата, художествените занаяти, промишлеността. Б.р.
[2] Стоилова, Л. „Българки в чуждестранния художествен живот – Мара Учкунова Аубьок и Ана-Люля Симидова Праун“,  С., сп. „Проблеми на изкуството“, 2 (1999), стр. 57–61. Б.а.
[3] Макаринов, В. „Модерните палати на мострения панаир в Пловдив“, MediaCafe, 2015 г. Б.а.
[4] Stoilova, L. Bulgaria, In: The Modern Movement in Architecture. Selections from the DOCOMOMO Registers (Dennis Sharp & Catherine Cooke, Editors), 010 Rotterdam (2000): 57–64. Б.а.
[5] Става дума за огъване по вътрешна (конкавно) или външна (конвексно) дъга. Б.р.