Цял живот съм писал фантастични истории с поглед, отправен към идното. Те едва ли са върхът на литературното майсторство, но пък чрез тях винаги съм се опитвал да надникна в бъдещето – било „светло”, било мрачно. А сега излиза, че съм гледал назад, към миналото, че не мисля „позитивно”, прагматично, оптимистично, защото не одобрявам кандидатурата на Васил Терзиев за кмет на моя град. На Васил Терзиев – „една от най-известните и популярни фигури в българския IТ сектор”, но и „правоприемник на фамилия от Държавна сигурност”. Кандидатура, която ме насилва като човек, принадлежащ към „демократичната общност”, „градската десница” или както там ме квалифицират, да „клекна”, да направя компромис с моята съвест… Да призная за истина опашатата лъжа, че докато баща ми се е излежавал на топло през меката зима на 1949 г. върху тапицираните нарове на концлагера „Богданов дол”, наричан гальовно ТВО (Трудово-възпитателно общежитие), дядото на Васил Терзиев е воювал с риск за живота си на „тихия фронт”; утвърждавал е народната власт „со кротце, со благо”, но и „со малце кьотек”, кръв и смърт; извършвал е масова колективизация; бранил е новия социалистически човек от идеологическите попълзновения на покварения Запад и загниващия капитализъм… Все дела героични! Но довели в крайна сметка до „медицинския факт”, че внукът му станал капиталист, бизнесмен, милионер!
„Какво тук значи някаква си личност?” – ще рече гледащият напред, по-важно от безвъзвратно изтеклото минало е бъдещето на нашето поселение, а то в ръцете на Васил Терзиев – „свежо лице”, „визионер”, „управленец”, притежаващ „богата експертиза”, ще бъде розово. София ще се превърне в Остап-Бендеровия Васюки в модерен, европейски и проспериращ град, със зелени паркове, бликащи фонтани, щастливи граждани, за които думата „корупция” ще бъде непозната… И ще бъде прав гледащият напред, защото в крайна сметка наистина не е важна личността на Терзиев, нито тази на дядо му, нито на татко му, нито на учинайка му… Важното е, че наместо бленуваната лустрация ще получим легитимация на „зловещата Държавна сигурност”, узаконяване на заграбеното от „ченгетата”, признаване на правото им да ни мачкат, потвърждаване на пълномощното да се разпореждат със съдбите ни! Ето защо трябва да „клекнем” – 1 милион софиянци в името на един човек! Макар че е по-нормално да стане обратното!
Петър Кърджилов е писател фантаст, журналист и киноисторик. Роден е в Стара Загора през 1950 г. В периода 1980–1990 г. е редактор в Българската национална филмотека, главен редактор на списание „Фантастика“ (1990–1991), отговорен редактор в издателство „Златното пате“ (1992–1997), експерт в Националния съвет за радио и телевизия (1998). Автор е на книгите „Орбитата на Сизиф“ (1987), „Призрачен цикъл“ (1989), „Не обиждайте мафията!“ (1996), „Звездни детективи“ (1999), „Основание за смърт“ (2005), „Светлопис за Илинден“ (2009), „Кинохроники, заснети в Македония по време на три войни (1912–1918)“ (2018) и др.
