0
4673

Внимание! Дойдоха младите

„Винсент в Брикстън“ от Никълъс Райт, превод Харалампи Аничкин, режисура Владлен Александров, сценография Васил Абаджиев, музика Мартин Каров, в ролите: Мила Банчева, Ясен Атанасов, Жаклин Даскалова, Теодор Ненов, Константина Георгиева, Театър 199, премиера на 01.07.2022 г.

Роден на 27 юни 1940 г. в Кейптаун, Никълъс Върли Райт е активен участник в лондонския театрален живот от 1958 г. Като драматург дебютира през 1978 г. Днес неговите пиеси и адаптации са вече над сто. На 80-ия му рожден ден издателство Ник Херн Букс го предизвиква да коментира петте свои пиеси, които оценява като най-добри. Райт подбира „Мисис Клайн“ (1988), „Кресида“ (2000), „Винсент в Брикстън“ (2002), „Репортерът“ (2007) и „8 хотела“ (2019).

„Винсент в Брикстън“ е поставена премиерно в Лондон, а на 6 март 2003 г. излиза на Бродуей. През същата година получава наградата „Лоурънс Оливие“ за най-добра нова пиеса и е номинирана за наградата „Тони“. Сюжетната линия е с фикционален характер, но се гради върху дълбинно вникване в писмата на Винсент ван Гог до брат му Тео, а книгата на Мартин Бейли „Ван Гог в Англия“ от 1992 г. Райт определя като „незаобиколима“ при създаването на текста.

Той слага ударението върху болезнената амбициозност на младия Ван Гог, честолюбието му, и неговата безмилостна отдаденост на изкуството, като обръща внимание на контраста между мъгливите улици на викторианския Лондон и нажеженото цветово великолепие, асоциирано обичайно с художника. Драматургът е уверен, че радикализмът на Лондон от XIX век е повлиял върху мисленето и дейността на Ван Гог, предизвикал или катализирал при това маниакалната депресия, измъчвала го цял живот.

Сюжетната рамка се гради върху документирани факти. През 1869 г. шестнадесетгодишният Винсент започва обучение в хагския клон на търгуващата с произведения на изкуството парижка фирма „Гупил & Ко“, чийто  съсобственик е чичо му. През 1873 г. е командирован в лондонския ѝ филиал. Пристига на 19 май и наема в квартала Брикстън стая в пансион, собственост на французойката Ърсюла Лойър. Влюбчивият Винсент е замаян от дъщеря ѝ Южени. През лятото се завръща при родителите си, притеснени от негативни промени в характера му. Идва обратно в Лондон със сестра си Анна. Малко след това те сменят квартирата. Състоянието на Винсент не се променя, поради което му издействат място в парижката централа на фирмата. От 1 януари до 19 май 1875 г. той е обаче отново в Лондон, едва след което се установява трайно в Париж. Пътуването му до Лондон през 1876 г. остава извън рамката на сюжета.

В нея Никълъс Райт изтъкава добре въобразен лабиринт от нееднозначни взаимоотношения, колебливи характери, изострени поведенчески линии, драматични и комични ситуации. Владлен Александров рискува да премине през него – и успява. Той приема зададените кодове на психологическата драма и ги решава в псевдо-натуралистичен ключ. Акцентът трябва да падне върху „псевдо“, защото концептуалното преодоляване на натурализма, при все съхраняването на формалните му белези, са първият режисьорски ход към добрия резултат.

В него той е солидно подкрепен и от Мартин Каров, и от Васил Абаджиев. Работата на Каров е „часовникарска“. Деликатно обработвайки колкото звука, толкова и тишината, съдействието на Каров не натрапва себе си нито за миг, затова пък намира точно акцентиране на решаващите ходове и моменти в действието. Избраната от Васил Абаджиев строга визия предлага на актьорите сценичен комфорт и възможности за бързо преформатиране на пространството. Той и режисьорът я съчетават обаче с премислена, несамоцелна мултимедийна визуална програма, черпеща тоналността си от творби на Ван Гог. Смея да твърдя, че например изграждането на възловата за спектакъла сцена със сближаването на Ърсула и Винсент дължи изяществото си в голяма степен на този майсторски употребен инструмент. Следва да бъдат забелязани и костюмите: смяната им или промяната в тях сами по себе си осъществяват емергентност в действието.

Другият успешен ход на Александров е подборът на актьорския състав. На сцената са млади и съвсем млади актриси и актьори, някои от които почти абсолютни дебютанти. Още заглавието на пиесата насочва към персонажа на Ясен Атанасов – Винсент. Факт е, че в представлението, което гледах, той тръгна твърде напрегнато, което доведе до бъбрива жестикулация и дребни преигравания. Също такъв факт е, че бързо успя да се овладее и да изведе убедително своя – актьорски много сложен – персонаж. Както по автор, така и по режисьорско решение, той бива строен чрез едри амплитуди и резки преходи. Винсент е сглобен от несъвместимости. Обикновено без опосредяващи нива той скача от крайна стеснителност към агресия, от почти тотално самоподценяване към взривове на гордост и наглост, от аутистична свитост – в актове на ексхибиционизъм, от моменти на депресивност – към еуфория. Младият Ясен Атанасов се справя с тази сложна партитура.

Същото важи и за неговия „антагонист“. Още по-младият от него Теодор Ненов решава своя образ в контраст с Атанасов. Неговият Сам е достатъчно настойчив, но заедно с това лежерен, привидно небрежен, сякаш недоизказващ докрай. Така е само при повърхностен поглед. Гледа ли се по-внимателно, вижда се, че всичко това стои убедително затова, защото Ненов стабилно владее сценичното пространство, защото е разчел точно динамиката, по която се разгръща ролята му, и защото има солиден набор от средства да въздейства на обертоново ниво.

Никак не са лесни задачите пред съвсем младите Жаклин Даскалова и Константина Георгиева. Техните роли са буквално подкрепящи, поради което и решени монохромно от автора. Актрисите излизат с чест от това предизвикателство. Даскалова налага на своята – любовно желана и от Винсент, и от Сам – Южени една маска на леко пренебрежение и застрахованост от всякакви изненади, която освен всичко друго ѝ позволява да изглади няколкото ъгловати сглобки в нейния образ. Георгиева пък основателно залага на хиперактивността: нейната Анна е запалката и пожарът – едновременно. Наистина има някои все още „изобщо крещящи“ пасажи, но начинът, по който се владее ролята, показва, че им предстои отстраняване.

Докато вниманието бива насочвано към Винсент, същинският двигател на действието е Ърсюла. Неслучайно Райт успява да вмъкне в краткото представяне на пиесата спомена за собствените си неделни следобеди в къщата на Софи Дивайн с нейното артистично отношение към домашните вещи и дългата вехта кухненска маса, „която поставих непроменена в сърцето на действието“. Изглежда централната, любовната интрига, приписана на Винсент, е преживяна от някого другиго.

Актриса с малко по-обемен сценичен опит от партньорите си, Мила Банчева постига ниво на присъствие и качество на внушение, поставящи я редом с най-изкусните майсторки на днешния български театър. Нейната роля е най-детайлно разработена от автора. Постигането ѝ предполага прецизно прехождане през сложна криволица от тънки нюанси, полутонове, сложни хармонии – партитурата ѝ има по-скоро додекафоничен характер. Мила Банчева минава през всичко това практически безпогрешно, удържайки ведно съзнателно разбягваните линии на действието. Силно актьорско постижение.

Успоредно с казаното, следва да се добави, че тъкмо представлението, на което присъствах, показа и дефицити, необходимо изискващи преодоляването си. В последната трета се отиде към немотивирано разтегляне на действието, нарушаване на ритъма, забавяне на темпото. Знам, че екипът отчете ситуацията и работи за надмогването ѝ. Вече постигнатото и мощно проявеният потенциал предполагат разгръщането на измерения и пространства, способни да утвърдят спектакъла като водещо театрално събитие.

Основното, утвърждавано от него, е: младите не идват – те дойдоха. Установяването на този факт следва не само от „Винсент в Брикстън“, а и от ставащото по сцените поне в София, не задължително по тези на държавните и общинските театри. Тъкмо с подготовката на спектакъла обаче е свързан казус, потвърждаващ казаното с особена сила. Театър 199 обяви кастинг за ролите на Сам и Анна. Документи подават 180 (сто и осемдесет) съвсем млади актриси и актьори. До последния етап стигат двадесет и трима. От член на журито знам, че всеки от тях е имал качества да се справи. Това е – младите дойдоха.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статияПост-Азът
Следваща статияСабине Майер за мястото на жените в елитните оркестри