0
740

Водата като arche

Ако министерската оставка дотук беше третирана като успешен управленски ход за решаване на даден проблем, сега вече е резонно да поставим въпроса дали не се е трансформирала в продукт на управленска безпомощност и на институционален дефицит.

Не е нужно да се позоваваме на Дейвид Хюм, за да си дадем сметка, че всяко нещо си има причина и че съществуват причини преди обекта или предмета и следствия, които се пораждат от него. Човекът не е важен сам по себе си, а като следствие от някаква причина. Същата причинно-следствена връзка действа и в природата, а основата за нейното съществуване е първопричината. Старогръцката дума ἀρχή има две основни значения – първоначало и управление. За първия философ Талес водата е ἀρχή на света, тя е първопричината за всяко биващо, изначалната субстанция, онова, без което битието е немислимо. Аналогично в зората на античната европейска философия ἀρχή на света е огънят на Хераклит, апейронът на Анаксимандър, въздухът на Анаксимен. С прехода от досократиката към сократиката се извършва радикален обрат в развитието на философската традиция, белязан от т. нар. антропологическа тенденция, при която материалната субстанция като първопричина е изместена и човекът става ἀρχή на света.

Понякога дори не осъзнаваме, че водата стои в основата на нашето съществуване, че тя има особен статут едновременно на онтологическа категория, на природна даденост и на ресурс, който прави възможен живота и злоупотребата с който би могла да има пагубни последици. Затова първостепенна отговорност на човечеството днес е да гледа на водата като ἀρχή и в двата смисъла на старогръцката дума. Каузалната зависимост между онтологическия и биосоциалния статус на водата детерминира отправната точка на нейното адеквантно третиране в съвременния свят. Когато говорим за водна криза, за която има налични данни, че е предизвикана изкуствено, следва да се замислим дали социалният хаос не създава предпоставките за настъпилото объркване в подредения космос. Защото изкуственото управление на процесите или съзнателната ненамеса при неблагоприятен ход на тяхното протичане, винаги може да наруши естествените баланси дори когато природата е благосклонна към човека, както е в дадения случай. Сега вниманието естествено е насочено към сферата на политическото, но моментът е твърде закъснял, за да бъде компенсирано безотговорното отношение към природата и към човека.

Насочвайки се към кризата в Перник, референцията към политическото е неизбежна, доколкото по дефиницията на Аристотел човекът е политическо животно. Вероятно тази криза ще се окаже резултат или на злонамерено политическо действие, или на политическо бездействие. Днес вниманието на анализаторите е насочено към това дали кабинетът на Борисов ще удържи на напрежението, или ще падне от власт, как ще се развиват коалиционните взаимоотношения между патриотите и ГЕРБ, ще укрепи ли вътрешнопартийната си позиция Корнелия Нинова с искания вот на недоверие, какви ще са последствията от безпрецедентното задържане на Нено Димов – дали прокуратурата ще извади реални доказателства, или това е първата шумна PR акция на Иван Гешев. Поредната оставка в третия кабинет на Борисов не е новост, която се нуждае от специален коментар. Моментът изглежда по-напрегнат от обичайното, доколкото една евентуална криза по високите етажи на властта би била нещо безобидно в сравнение с другата криза, която би могла да се задълбочи, а именно безводието в Перник. Възможно е Нено Димов действително да е бил подведен, когато е подписвал заповеди за пренасочване на вода от язовир Студена към Стомана и Топлофикация – Перник; това ще стане ясно след дълги прокурорски проверки и евентуално съдебно дело. Институционалната безотговорност обаче е налице. Решението с оставката вече е маргинализирано, тъй като тя е девета поред. Но това е и първата оставка, породена от тежка природна криза със значими социални последици, нека да подчертаем още веднъж, природна криза, която е изцяло породена от човешка грешка. Също така това е първата оставка, подадена от министър в следствения арест. Премиерът се освобождава от своите министри в моменти на кризи в отделни секторни политики, считайки, че те носят персоналната отговорност за конкретния управленски провал. Изправени сме пред факта, че вече си е отишло повече от половината от сегашното правителство на Бойко Борисов. Така ако министерската оставка дотук беше третирана като успешен управленски ход за решаване на даден проблем, сега вече е резонно да поставим въпроса дали не се е трансформирала в продукт на управленска безпомощност и на институционален дефицит. Определението „управленска безпомощност” придобива специфична конотация, когато се ситуира на територията на ненакърнимостта на индивидуалното човешко битие. В този смисъл трябва да припомним катастрофата на пътя за Своге от 25 август 2018 г., в резултат на която загинаха 20 души, а малко по-късно министрите Николай Нанков, Валентин Радев и Ивайло Московски си подадоха оставките. Случаят с тримата министри, както и този с Нено Димов имат нещо общо помежду си и то е свързано с отношението към фундаменталното право на човека на живот и на неговата защитеност в условията на социума. През призмата на корелацията от лексикални значения на ἀρχή-то като начало и като управление, то може да бъде третирано като основополагащ принцип на човешката конституция. Функцията на политиката е да гарантира сигурността на човешката общност. Управлението на Борисов обаче не винаги е в състояние да осигури изпълнението на тази функция. Понякога се нарушават специфичните механизми на действие в основни социални системи; типичен пример в това отношение е ресорът на здравеопазването, където в правителствата на Борисов се изредиха множество министри. Всъщност секторната политика на премиера винаги се оказва безпогрешна, а грешките се разглеждат на равнището на действията на съответния министър. Оптиката на управлението търси макрополитическата стабилност, без да обръща внимание на ерозионните процеси на микрониво. Но двете неща са свързани помежду си и в този смисъл съвсем не е сигурно, че оставката на Димов ще гарантира бъдещето на правителството.

Ситуацията в Перник е драматична преди всичко в своя хуманитарен аспект. Тя не бива да се политизира, защото нейната априорна характеристика е непосредственото ѝ съотнасяне с потребностите на човешкото битие в неговия тривиален злободневен и субстанциален смисъл. Същевременно тя има изцяло политически характер, продукт е на управленска немощ и на злоупотреба с власт. Нека да разгледаме как се позиционира в тази плоскост поведението на Корнелия Нинова, когато обявява намерението за вота на недоверие. Нейните думи „дишаме рак и пием отрова” изразяват тревога за заплахата, която стои пред две от първоначалата на нашето битие – въздуха и водата. Възприеманите още от древността животворящи елементи на нашата екзистенция, ἀρχή-то, първопричината на универсума, всичко това е изложено на заплаха поради застрашителната дистинкция между природата и обществото. Естествено право на човека е да защитава потребностите си от въздух и вода и това право негласно е залегнало в клаузите на обществения договор. Този договор е тотално нарушен, щом ἀρχή-то започва да проблематизира темата за своя субстанциален смисъл на терена на политическия. Съзирайки споменатото нарушение, Нинова се опитва да скъса съществуващия обществен договор, за да го подмени с нов. На политическо равнище нейният основен проблем е, че суверенът не ѝ е делегирал съответните права. Оттук възниква съмнението за злоупотреба със ситуацията, за нейното насилване и политизиране. Нерационалното използване на институционалните регулативни механизми отнася сюжета с водата към сферата на пропагандата и реториката, тъй като той не е разрешен адекватно на равнището на секторната политика. 

Съществуват данни, че водната криза в Перник вероятно ще се възпроизведе и в други градове на страната поради управленска безотговорност. Анализаторите се фокусират върху политическите измерения, игнорирайки не по-малко важния въпрос как мислим бъдещето на водата днес в условията на глобалните климатични промени. Това проблематично състояние би могло да бъде дефинирано като подценяване на онтологическите основания на ἀρχή-то на света и на човека като негова конституитивна част. Ако в определени райони на планетата хората мечтаят за достъп до питейна вода, ние обсъждаме нейното нерационално използване. Това поставя въпроса за посоката на естествения кръговрат и за негативната роля на хората за неговото нарушаване. Може би съвременната ситуация налага да възприемем като част от нашия мироглед и двете тенденции, за които споменахме в началото – досократическата и сократическата. Противопоставянето между природата и човека не е особено удачно в неговата радикална интерпретация. Човекът е част от универсума, отговорен е за неговото бъдеще и не е в състояние да мисли себе си като напълно самодостатъчно и неделимо същество. Нарушаването на този баланс неизбежно ще води до отклонения. Малък пример за това е и водната криза.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияЧервената книжка
Следваща статияПрофесия „писател по български“