0
1019

Воини на светлината

AZahariev

И мишците се сгънаха, за да се прегърнат. Символично пренатовареният в този ден трибагреник, опънат над източния отвор на София, се разлюля само за малко от вятъра. От изток подухна и ритмично затрептя сукното отзад. Пътят към Истанбул потръпна, разтрепери се леко настилката по пътя. Хората се прегърнаха. И отзад, и отпред се смееха. А беше есен, беше топла есен.

Не мога да се отърва от гения на Вапцаров.

Имаше голям митинг в София. Хиляди се наредиха по пътя за Цариград и се превъплътиха емпатично в онези хиляди хора, които бяха близо един милион преди малко повече от 23 години. Митингът в София от преди няколко дни ще остане исторически със своята историческа безпомощност. И със своята исторически непростима имитационност.

Рескулптурирането на върховия митинг, станал на Орлов мост през 90-та, беше проява на много слаба фантазия. Един такъв римейк (или, ако предпочитате, кавър) носи голям риск. Нито множеството се получи такова, каквото беше през юни 1990, нито духът беше с нещо подобен, независимо от заредените догоре с нафта автобуси и композираните специално за случая влакове. Бездарната имитация беше лишена не просто от финес, а направо от приличие. Конструкторите на демонстрацията явно не са съобразили, че симулативният метод не е никак добър в ситуацията, в която живеем.

Но стана и нещо друго на това мероприятие, което е още по-жалко. Когато Сергей Станишев се извини от трибуната на митинга за възродителния процес, времето спря. Цялата нация застина в един неопределено дълъг момент на вцепененост и възхищение. Стиснатите ръце на Станишев и Местан, прегръдката. Наистина безвремие. Тук симулакрумът полетя в посока на възвишеното. Сценаристите са плакали сигурно, още когато ги е осенило хрумването, да не говорим за мига на неговото инсцениране. Двама достойни, стабилни мъже, които загърбват пред многохилядното множество миналото, за да дадат шанс на бъдещето. Дали ги е видял Паулу Коелю отнякъде? По някоя от телевизиите или по интернет, имам предвид. Воини на светлината, носители на прогрес, обединители на нацията. Мъже.

Как е възможно наистина извинението за възродителния процес да бъде дадено от леката конструкция на един замислен иначе като тежък митинг? На кой идиот му щукна да произведе това жалко спектакълче?

В акта, за който става дума, има закодирано нещо повече от театрална игра с електората всъщност. Това епохално извинение прозвуча силно и заедно с това отзвуча и ще продължи да отзвучава бързо. Покаянието, което се очакваше толкова дълго време, дойде така внезапно и на такова място, че всъщност се обърна в някакъв банален поздрав. Сякаш че двама се срещнаха случайно на улицата, единият се извини на другия за това, че го е обидил вчера, без да иска, в бара, другият прие трезво извинението и нещата си дойдоха на мястото.

Безобразието с това летящо извинение само че ще се вдълбае в социалната памет. Тъкмо безочието ще се запомни, защото водещата мисъл беше жестът на каене да мине шумно, но и да премине по този начин бързо. При положение, че в българското общество се настоява от толкова години за дълбоко проумяване на вината за извършеното в рамките на възродителния процес, думите на господин Станишев направо зашлевиха всяка идея за доблест.

Като минирана чешма избухна тишината. Може паметта ми да ме подвежда, но си мисля, че така се беше изразил навремето Любомир Левчев в едно свое стихотворение.

Мимоходом поднесеното разкаяние върши двойна работа, трябва да се признае. От една страна, то е произнесено, чуто е и е отекнало. Товарът е свален, бремето е отхвърлено, но без голямо напрежение, а някак през рамо. Хем е звучно и ярко, хем не остава. Думи, произнесени на митинг. Нещо като „Все напред и нагоре!“. Крилати фрази, които отлитат лесно от трибуната на митинга във всички посоки. Вместо да се пишат документи, да се провеждат нови разследвания и да се търси сериозно наказателна отговорност, се прави дружеско ръкостискане.

С няколко само думи на своя лидер БСП сне от себе си една цяла ера. Но още по-внушително и зашеметяващо беше това, че един, един-единствен субект даде от името на целокупния обект на възродителния процес поисканата прошка. Водачът може да говори само от името на воденото от него движение. Достатъчно е, както стана стоманено ясно, председателят на ДПС да погледне ведро и милостиво в очите председателя на БСП, за да се свърши веднъж завинаги с тази част от българската история. Възродителният процес вече е само спомен. Благодарение на една прегръдка.

Но остават спомените за трайното през годините на прехода отношение на БСП към въпроса за процеса, независимо от това, че преди около две години депутатите на партията гласуваха положително за декларацията, с която парламентът осъди стореното. Остават спомените за очевидното за всички ни оправдаване на „възродителните“ действия, което се правеше през цялото това време директно или подтекстуално покрай опитите за оправдаване на режима на Тодор Живков. С изявлението, направено на митинга, Сергей Станишев на практика направи отново признание, че в председателстваната от него партийна структура продължава да живее убеждението, че възродителният процес е бил правилна политическа стъпка. Станишев като че ли искаше да извърши публично заклинание над своите съпартийци, казвайки онова, което каза.

Какво нещо е файдата!

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияДецата ни гледат
Следваща статияПовече състояние, отколкото резултат