0
1086

Войната
в Източна Европа

Изключителният пътепис на Джойн Рийд , автора на „Десет дни, които разтърсиха света”, излиза през 1916 г. в Англия и Съединените щати.  Превежда се за пръв път на български благодарение на архитект Стефан Добрев, който през миналата година създаде издателство. Публикуваме главата, посветена на България.

Джон Рийд проследява войните на Балканите и Русия в навечерието на революцията. Пътният дневник на журналиста описва една мрачна Източна Европа. Авторът преминава през нея като специален пратеник на списание Metropolitan, придружен от своя приятел, илюстратора Бордман Робинсън. В главата, посветена на България, Рийд не крие симпатиите си към българския народ и неговата участ.

Johnreed1

Джон Рийд е роден през 1887 г. в Портланд, Орегон, в заможно семейство. Той е един от най-известните журналисти и писатели в началото на ХХ век. Сред като завършва социология и икономика в Харвард (1910), започва работа в списание Masses. През есента на 1913 г. списание Metropolitan го изпраща в Мексико, неговите кореспонденции за мексиканската революция го правят известен като журналист. По-късно като военен кореспондент  описва Първата световна война в Европа. Заради левите си убеждения емигрира в Съветския съюз, където умира от тиф през 1920 г. Погребан е в Москва, на Червения площад.

Предговорът към американското издание на „Десет дни…” е написан от Ленин, по времето на Сталин книгата става жертва на цензурата. През 1999 г. New York Times я подрежда на седмо място сред стоте най-значими журналистически произведения.

Джойн Рийд, „Войната в Източна Европа”, изд. „Стефан Добрев”, 2012 г., превод от английски Галина Томова-Станкева, 12 лв.

 

България отива на война

 

 

Image1Но ключът към Балканите е България, не Румъния. Напуснахме Букурещ в малък мръсен влак и бавно запълзяхме на юг през горещата равнина; минавахме покрай окаяни селца с колиби от кал и слама, като леговищата на някое низше централноафриканско племе. Кротки, покорни на вид селяни в бели дрехи зяпаха глуповато локомотива. Спирахме и на най-малката гаричка, сякаш румънското правителство показваше равнодушното си презрение към пътуващите за България, а в Гюргево всички биваха подлагани на ненужно строга проверка от дребни деспотични митничари, които правеха напускането на страната възможно най-неприятно.

Но отвъд жълтия Дунав се намира друг свят. Докато параходът е още на стотина метра от кея, някой те поздравява с усмивка – едър мургав полицай, който е бил в Америка и когото срещнахме преди два месеца, когато за пръв път минахме оттук. Добродушни, непохватни войници те посрещат с усмивка за „добре дошъл” и се правят, че преглеждат багажа ти. Докато стоим там, един добре облечен непознат казва на френски:

– Вие сте чужденци, нали? Мога ли да ви помогна с нещо?

Той не е гид, а просто пътник като теб, но българин и следователно – приятелски настроен. Чудесно е отново да видиш простоватите, невъзмутими и открити лица на тези планинци и свободни хора, а слухът ти да се изпълни с пращящата жизненост на славянската реч. България е единствената страна на света, където можеш да заговориш всекиго на улицата и да получиш любезен отговор – където, ако някой продавач сгреши с рестото, ще те догони до хотела, за да ти върне два цента. Никое чувство не може да бъде по-вълнуващо от нашето облекчение, че отново сме в страна с истински хора.

Влакът пухти нагоре през Русчук – наполовина турски със своите минарета, ширнали се покриви с керемиди, селяни в провиснали потури, червени пояси и тюрбани – и поема по баирите на юг, които по-нататък се извисяват в още по-високи планини. Подминаваме сватбена процесия – четири волски коли, натоварени с оживени мъже и девойки, които развяват на вятъра хартиени ленти и изглеждат жизнерадостни в бродираните си носии и нанизи от жълтици, с пъстри одеяла, гроздове и цветя. Отпред язди мъж върху муле и бие тъпан, а из полето лудее ескадрон от подвикващи юноши на коне… Пада нощта – студена нощ, характерна за високите места – а на сутринта се будиш, докато влакът забързано се спуска по виеща се клисура край буен планински поток, между високи, обрасли с шубраци зъбери, където пастири в домашнопредени кафяви ямурлуци пасат козите си на фона на небето. Подминаваме дефилета, в които се гушат селца, неподредени и турски, с червени покриви, потопени в море от плодни дървета; докато накрая планината се разчупва и виждаш София, кацнала като корона върху малкия си хълм – същинско приказно градче в жълто и червено, над което се извисява златният купол и планината отзад.

Нищо не може да бъде по-различно от Букурещ, отколкото София. Въздържан малък град с практични, грозни сгради и чисти улици, павирани с червени тухли. Над главите са прокарани телефонни жици; дрънчат множество трамваи. Като изключим появата от време на време на някоя древна джамия и византийски руини или внезапно изникнал неугледен площад, пълен със селяни с тюрбани, които клечат на петите си, това би могло да бъде оживено нововъзникнало градче на северозападния тихоокеански бряг. Има един хотел, където буквално отсядат всички – Грандхотел „България”; до него е Грандкафе „България”, където журналистите коват новините, магнатите кроят заговори и комбинации, адвокатите изнудват, а политици прекатурват министерства. Ако искаш интервю с премиера или с някой министър – а в един известѐн на мен случай – и с царя – караш пиколото на Грандхотела да му се обади по телефона. Или пък, ако не искаш да постъпиш така, просто заемаш маса в Грандкафето – оттам минават всички по някое време през деня… София е малка, дружелюбна и достъпна. Непретенциозният царски дворец е точно отсреща, през улицата; Националният театър е на една пресечка; Парламентът или Народното събрание – на две пресечки в другата посока, близо до Министерството на външните работи, Катедралата и Светия синод. Всички важни хора живеят в радиус от пет пресечки…

Привечер градът облича най-хубавите си дрехи и се разхожда по булевард „Цар Освободител” до градината на княз Борис. Това е тържествено, домошарско малко шествие от провинциални господа с цялото им домочадие: съпруги, дъщери, любими и всички деца. Жените не притежават естествена елегантност и се обличат по миналогодишната провинциална мода. С тълпата се смесват много офицери в спретнати, практични униформи, с телосложение, подходящо за военни походи, и с вид на мъже, които знаят как да се бият. Взводове от плещести войници с островърхи фуражки и ботуши маршируват стегнато покрай нас, гръмогласно подели бавни, подобни на химни песни, каквито чухме в руската армия…

Стъмва се и става хладно – защото София е с надморска височина петстотин и петдесет метра – и точно в осем часа множеството се разпръсва и се прибира за вечеря. Няма други ресторанти освен този в хотела, а на храната ѝ липсва финес – шунка с яйца и спанак е любимото ястие на българина. После можеш да поседиш в Националното казино, намиращо се в Градската градина, и да пиеш бира под звуците на чудесен духов оркестър или можеш да слушаш безкрайни български диалози в Общинския театър. Има един-единствен мюзикхол, наречен „Нова Америка”, потискащо място, където комедианти с недодялан хумор и неугледни танцьорки забавляват кикотещите се селяни, дошли в града на запой.

Броят на хората, които говорят английски, е изумителен. Почти всички политически лидери са получили образованието си в колежа „Робърт”, американското мисионерско училище в Константинопол. Колежът „Робърт” е имал толкова голямо влияние върху България, че след обединението на страната и установяването на царство през 1885 г. е бил провъзгласен като „люлката на българската свобода”. Именно поради това София е толкова американска и толкова много американски методи се прилагат в българската политика – дори нашият начин за подкупничество! Но има и други мощни влияния. България е била най-близо до Константинопол и по-дълго под господството на турците, отколкото всяка друга балканска държава – езикът е пълен с турски думи, а животът на хората – с турски обичаи. После руското освобождение през 1876 г.[1]обръща целия начин на българското мислене спрямо нейния могъщ славянски брат. Имало е също група от интелектуалци, борещи се за освобождаването на Македония, които са попили републиканските идеали на Франция. И в крайна сметка, българските военни офицери, учени, учители, журналисти и политици са учили почти изцяло в Германия през последните петнадесет години.

На час път с автомобил от София откриваме типично българско село. Нивите наоколо са притежавани и обработвани колективно от жителите му, с изключение на земите, които принадлежат на манастира, на върха на хълма. Необуздан планински бързей, спускащ се надолу по дефилето, завърта колелата на четиринадесет мелници, където селяните мелят житото си; тъй като има една и съща такса за всички мелници, онази, която е най-нависоко, стои без работа, селяните и монасите заедно решaват да закрият всички мелници и да построят една-единствена голяма, задвижвана от пара, произвеждана с електричество, която да бъде обща собственост на селото. Широки, удобни къщи с покриви от керемиди, построени от дърво, камък или кирпич, са пръснати край калдъръмените улици. Всички изглеждат щастливи и благоденстващи, защото в България всеки селянин може да притежава пет неотчуждаеми акра земя и както в Сърбия – няма богаташи. В дъното на улицата се издига голямо хубаво обществено училище, където има място за всички деца, а учителите са обучени в Германия. С града го свързват телеграф и телефон, влак и път за автомобили. И тези доказателства за организация и прогрес могат да бъдат видени из цяла България. Отчасти всичко това се дължи на цар Фердинанд и групата научни експерти, с които се е заобиколил. Българите са лоялни, честни и лесно могат да бъдат дисциплинирани, за разлика от анархистичните сърби. Вековете на турска тирания са ги подготвили за ръката на организатора.

Знам три истории за българите, разказвани с насмешка в продължение на седемстотин години от селяните от други балкански народи, които разкриват българския характер по-добре, отколкото аз бих могъл да го опиша.

Един българин, който до късно косил нивата си, вечерта тръгнал да се прибира у дома, нарамил косата. Стигнал до кладенец и като се навел, видял отражението на луната. „Боже мили! – възкликнал той, – луната е паднала в кладенеца. Трябва да я спася!” Така че потопил косата в кладенеца и задърпал. Но косата заседнала в камъните на кладенеца. Той дърпал ли дърпал. Изведнъж камъкът поддал и той паднал по гръб. Над него в небето греела луната. „Ха – рекъл той със задоволство, – избавих луната!”

Четирима българи, вървейки из полето, стигнали до малко езерце, над което имало надвиснала върба. Вятърът шумолял в листата ѝ и селяните спрели да я погледат. „Дървото говори – казал единият. – Какво казва?” Другите почесали глави. „Най-вероятно казва, че иска да пийне вода – отвърнал друг”. Изпълнени с жал към горкото жадно дърво, българите се покатерили на един клон и с тежестта си го потопили във водата. Клонът се счупил и те всички се удавили.

Българската войска, според този разказ, от две години била обсадила Константинопол без никакъв резултат. Те провели общ съвет и решили да бутнат стената. Тъй че войниците наобиколили града с гръб към стената и започнали да бутат. Бутали с все сила и пот се леела от челата им – напъвали така силно, че краката им започнали да потъват в земята. Усетила, че нещо поддава, цялата войска викнала: „Още малко! Давайте да бутаме! Стената помръдна!”

Българите първоначално са били монголско племе, което през седми век нахлуло в Балканския полуостров и се смесило със славяните, които живеели там. Под управлението на легендарния цар Симеон чрез завоевания те изградили краткотрайна „империя”, която се простирала от Адрианопол до устието на Дунав, на северозапад включвала Трансилвания и цяла Унгария, на юг стигала до Адриатическо море и включвала Босна, Херцеговина, Черна гора, Сърбия, Албания, Епир и Тесалия – а на изток до Тракия. Двеста години по-късно сръбска „империя” под митичния сръбски цар Душан завоювала същата тази територия и покорила българите. През тринадесети век българите отново надделели, а през четиринадесети било ред на сърбите. На два пъти през този период българите обсаждали Византия. Споменавам това, за да обясня българските „национални стремления” по „исторически причини” – подобно на всички балкански „въжделения”, те са на практика безкрайни.

Но българите всъщност са много обикновени хора, без коварство. Защо тогава влизат във войната на страната на Германия и Австрия? И ако се върнем по-назад, защо нарушават Балканското споразумение и предизвикват втората Балканска война? Отново става въпрос за „стремления”.

Македонският въпрос е причина за всяка голяма европейска война през последните петдесет години и докато той не се уреди, няма повече да има мир нито на Балканите, нито извън тях. Македония е най-ужасяващата смесица от народности, която човек би могъл да си представи. Турци, албанци, сърби, румънци, гърци и българи съжителстват там едни край други, без да се мешат – и това е така от дните на св. Павел. На площ от осем квадратни километра ще откриете шест села с шест различни националности, всяко със свои собствени обичаи, език и традиции. Но преобладаващото мнозинство от населението на Македония е българско; до времето на първата Балканска война никой интелигентен грък, сърбин или румънец не е отричал това. Почти всички велики българи произхождат от Македония. Когато Македония е била турска провинция, те са били първите хора, които основават национални училища, и когато Българската църква се отцепва от Гръцката патриаршия в Константинопол – никоя друга балканска църква не е самостоятелна – турците й разрешават да създаде свои епископии, защото било повече от явно, че Македония е българска. Амбициозни сръбски националисти последват българския пример – основават училища в Македония и пращат комитаджии, които да се борят с българското влияние; но сръбските учени и политически водачи от век признават, че Македония е населена с българи. Сърбите не са се разпростирали на юг; те са дошли от север и се разселили на изток през Босна, Херцеговина, Далмация и отвъд Триест – и, логически, натам би трябвало да се простират техните амбиции.

През последните години на балканските вълнения под отоманско господство, когато Великите сили са дерели гърла за реформи в европейските вилаети, а краят на Турската империя се виждал, Гърция също изпраща комитаджии в Македония, които да започнат подмолна бандитска война със сърбите и българите с надеждата евентуално да получат парче от баницата. Но до започването на Балканската война никой отговорен грък не е смеел да има претенции за Македония на други основания освен „исторически”. Гърция е имала претенции за Константинопол, части от Тракия, Мала Азия и европейските крайбрежия на Егейско и Черно море, защото там живеят гърци. Но това е всичко.

Дори в договорите на Балканското споразумение, предхождащи войната от 1912 г., Сърбия признава Македония за българска. Г-н Миланович, сръбският министър-председател, който е помагал в изготвянето на договорите, казва: „Има региони, за които не можем да спорим. Адрианопол би трябвало да се даде на България. Старата Сърбия на север от Шар планина би трябвало да е сръбска. По-голямата част от Македония ще бъде българска. Но източната ивица би трябвало да отиде в Сърбия. Най-добре е да оставим разделението на руския император, като арбитър”. И това е намерило място в договора. Гърция също е приела принципа на българското превъзходство.

Когато избухва балканският конфликт, България, със своята превъзхождаща армия е трябвало да остави силна войскова част в Македония и да помогне на Сърбия с още войска, ако се окаже в затруднено положение. Но се получава обратното, Сърбия изпраща помощ на българите в Тракия; това Сърбия нарича „първото нарушение на Споразумението”. След падането на Адрианопол българите настъпват нататък, удивени от собствения си успех. Казали, че ще спрат на линията, минаваща през Мидия на Черно море до Енос на Егейско море; ала турците така отчаяно се мъчели да постигнат мир, че те нарушили примирието и настъпили право към Константинопол. Спряла ги е единствено Чаталджа, а и нея са можели да превземат, ако събитията в техния тил не бяха взели тревожен обрат.

Междувременно сърбите и гърците, които били окупирали цяла Македония, Епир и Тесалия, завидели на безграничните български амбиции. Нищо в Балканското споразумение не давало на България правото да завзема столицата на Източния свят. Съвместно Сърбия и Гърция били завладели западните вилаети и не виждали причина да преотстъпват честно спечелена територия на някаква балканска империя – независимо какво пише в договорите. Така че сключили таен договор и се захванали тихомълком да погърчват и посърбчват новите си територии. Хиляди гръцки и сръбски публицисти се заели да изпълнят света с виковете си за изконно гръцкия и сръбски характер на населението в съответните им владения. Сърбите дали на нещастните македонци[2] двадесет и четири часа да се откажат от народността си и да се обявят за сърби, гърците постъпили по същия начин. Отказът означавал убийство или прогонване. Гръцки и сръбски заселници се изсипали в окупираната страна и получили собствеността на бягащите македонци. Български учители били безмилостно разстрелвани, а на свещениците се давал изборът да умрат или да приемат гръцкото православие. Гръцките вестници започнали да говорят за една Македония, населена изцяло с гърци, и обяснявали факта, че никой не говори гръцки, като наричали хората гърци „българофони” или гърци „влахофони”. Сърбите по-дипломатично ги наричали „македонски славяни”. Гръцката армия влизала в села, където никой не говорел езика им. „Как така говорите български? – викали офицерите. – Тук е Гърция и трябва да говорите гръцки”. Неподчинението водело до смърт или бягство.

България сключила набързо мир с турците и веднага насочила вниманието си на запад. Сърбите и гърците били уклончиви – заявили, че Балканското споразумение било нарушено от техния съюзник. България призовала царя за арбитър, но Сърбия, която сега притежавала повече, отколкото някога е мечтала да придобие, осъзнала, че има могъщи приятели: Русия, обезпокоена от гигантските амбиции на своето протеже, и Австрия, която не е заинтересована от силна държава на Балканите. Най-сетне цар Николай се съгласява да уреди въпроса; но тъкмо когато двете делегации се готвели да тръгнат за Санкт Петербург, България предприема стъпка, която оправдава страховете на Великите сили, охлажда съчувствието на света и я лишава от Македония. Без предупреждение нейните войски внезапно атакуват сърбите и гърците и настъпват към Солун. Не е искано мнението на българския народ. Новината идва като шок за правителството, чиято политика е за спогодби и мир. София е смаяна и гневна. Кой е дал заповедта? Има само един човек, който би могъл да го стори – а именно цар Фердинанд.

Цар Фердинанд е един наистина романтичен балкански цар. Непрестанно вижда себе си как влиза в Константинопол на бял кон – като цар на безбрежна, войнстваща империя. И докато пиша тези редове, той отново е хвърлил народа си против волята му във война, от която може да излезе единствено като губещ.

Видях всичко. Бях в София, когато силите на Антантата направиха своето предложение, а сетне станах свидетел на последващите събития до самия край. Съюзниците предлагаха интервенцията да се заплати със сръбска Македония до Шар планина, Тракия, и обещаваха дипломатическо съдействие за възстановяването на гръцка Македония и Силистра. Централните сили пък бяха готови да отстъпят Македония, част от Сърбия, Силистра, да дадат свободен достъп до Кавала и Солун и незабавно да преотстъпят парче от Турция. Германия каза на България, че е необходимо само нейните войски да се срещнат с немските в сръбска Македония, а после може да съсредоточи цялото си внимание към окупиране на тези територии; докато Съюзниците искали тя да нападне турците и да чака компенсации след края на войната. Българите шумно настояват за незабавна окупация… Съюзниците отвърнаха, че ще гарантират границите й, като окупират линията на Вардар с войски на Антантата. Но българското правителство гледаше скептично на обещанието да бъде обезвъзмездено „след войната”.

Министър-председателят, г-н Радославов, казва на 15-и юли: „България е подготвена и е в състояние незабавно да влезе във войната, можем да дадем абсолютни гаранции, че… тя ще постигне… осъществяването на националните си идеали. По-голямата част от тези въжделения включват сръбска Македония с нейното българско население от милион и половина души. Тя ни бе обещана и определена като наша в края на първата Балканска война – и продължава да бъде наша по правото на нейната националност. Когато силите на Тройната Антанта ни гарантират тази територия и ни уверяват, че незначителните ни претенции за гръцка Македония и другаде ще бъдат удовлетворени, ще видят, че сме готови да се присъединим към тях. Но тези гаранции трябва да бъдат истински и абсолютни. Гаранциите на хартия са неприемливи. Само увереността по този въпрос може да накара нашия народ отново да пролее кръв”.

В това отношение страната го подкрепя, защото сред българските селяни има много категорично обществено мнение. На първо място, повече от половин милион българи бягат от  Македония, преследвани от турци, гърци и сърби, пръскайки се из селата в България, проповядвайки освобождението на своята родина. В средата на лятото половината от населението на София се състои от македонски бегълци; в покрайнините на града шестнадесет хиляди от тях лагеруват на палатки и предизвикват големи разноски и главоболия на правителството. Докато бях в София през септември, пристигнаха пет хиляди българи, които били пленени от австрийците, след като са били принудени да служат в сръбската армия – връщаха ги с комплиментите на император Франц Йосиф. Всеки ден пресата бе пълна с горчивите разкази на бежанците и изрази на омраза към сърбите; сръбската преса отвръщаше със същата злоба, като обвиняваше българите в грабежи, палежи и кланета по границата. И двете страни имаха право. В контраст с тази ненавист съществуваха традиционната обич и благодарност – много силни сред селячеството – към освободителката Русия и спомените на онова поколение, което е видяло как нейните войски разгромяват турците.

Българските държавници са същите като в Румъния; те играят играта на лични амбиции и лична изгода – с важната разлика, че в България им се налага да прикоткат народа и са подчинени на един безскрупулен и безотговорен монарх, който има истинска царска власт. Всички българи бяха съгласни с програмата за възвръщане на Македония; разногласията идваха единствено относно коя група от Силите ще им я даде. Както ми каза г-н Йосиф [3]: „Ако страната на зулусите ни даде Македония, ще отидем на война със зулусите!” Между двете групировки течеше ожесточена и изтощителна битка – между омразата към сърбите и любовта към Русия. Правителството на Радославов показваше благосклонност към Централните сили по стотици начини – например, като позволи на военната цензура да забрани шест про-съюзнически вестници на основанието, че били „купени с руско злато”.

Със съгласието на всички политически партии при избухването на европейската война пълномощията да предприемат действия имаха правителството и Народното събрание, закрито за неопределен период. Но с избистрянето на становището на правителството  нарастващата опозиция настояваше за свикване на парламента, който да разгледа позициите на страната. Царят категорично отказа да стори това, защото знаеше, че болшинството от страната продължава да бъде просъюзнически настроено. В своето отчаяние либералното правителство бе принудено да прибегне до хитрост. Областите на Нова България избираха свои народни представители и нещата бяха така опорочени, че всички двадесет избраници бяха либерали. Как се чувстваха избирателите стана ясно, когато един доверен човек пътува на юг, за да разбере на чия страна биха се били селяните. „Първо ни дайте оръжие – казвали те заплашително, – и ще ви покажем на чия страна ще се бием!” Въпреки позицията на тези двадесет депутати имаше преобладаващо мнозинството срещу германците, когато България отиде на война.



[1] В действителност Руско-турската освободителна война и освобождението на България са през 1878 г. Бел. ред.

[2] Джон Рийд вероятно има предвид българи от Македония. Бел.ред.

[3] Йосиф Хербст  (1875-1925) е български журналист и общественик. Завършил Военното училище в София, но напуска военната служба, за да се отдаде на журналистиката. Сътрудничи на български и чужди вестници.