В края на март в Пловдивския университет се проведе кръгла маса на тема „Войната в Украйна и европейската (дез)интеграция: възможни оси на промяна“. Предлагаме ви резюме на част от докладите и изказването на проф. д-р Иван Чалъков.

На 22 март при голям академичен и обществен интерес в хибриден формат (присъствено и онлайн чрез платформата Zoom) в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ се проведе кръгла маса на тема „Войната в Украйна и европейската (дез)интеграция: възможни оси на промяна“, организирана от Центъра за високи постижения „Жан Моне“.

Известният политолог Иван Кръстев, който е и член на консултативния борд на центъра „Жан Моне“ към Пловдивския университет, определи войната в Украйна като край на продължилия повече от 30 години „мирен ред в Европа“ след края на Студената война и опасно начало на нова епоха, в която е възможно да се променят самите принципи и правила на международните отношения и в някакъв много важен смисъл – самият свят, в който ние, европейците, живяхме досега. И макар изминалите няколко седмици да са твърде кратък период, за да си дадем ясна сметка за основните измерения на промяната, която се случва пред очите ни, то началото на нейното осмисляне вече е поставено. 

Тръгвайки от тази изходна предпоставка, екипът на центъра организира дискусионен форум с международно участие, като целта на дискусията бе да направи един първоначален опит за оформяне на тези и други ключови оси на случващата се промяна и техните явни и скрити ефекти върху процесите на европейска интеграция и дезинтеграция, включително мястото на България в тези процеси.

В рамките  на първия панел на форума под наслов „Хуманитарна криза, социални и младежки политики в контекста на европейските ценности и идентичност” участниците доц. д-р Абел Полезе и доц. д-р Ирина Поправко представиха погледи „отвътре“ на хуманитарната криза и нейните измерения – Полезе през личния си опит на бягащ от войната, а Поправко от перспективата на руски антрополог, чийто основен изследователски фокус през последните години са именно промените в руското общество. Техните гледни точки бяха допълнени от изказванията на известния общественик и книгоиздател Манол Пейков, който разказа пред гостите и останалите участници за своето участие в различни дейности, свързани с подпомагането и подкрепата на бягащите от военните действия, а журналистът Веселин Стойнев постави акцент върху актуалните разделения в общественото мнение в българското общество и как това се отразява върху начина, по който гледаме на хуманитарната криза.

Във втория панел „Демокрация, право и върховенство на закона, включително перспективи за разширяване, консолидация и позициониране на ЕС като глобален фактор за стабилността на геополитическата карта на света“ участва проф. д-р Георги Димитров от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който анализира процеса на подготовка и членство на България в ЕС, а също и на страни като Румъния, Унгария и Полша. Той защити тезата, че няма „бърз път към членство в ЕС“, което означава, че съюзът не може да влияе върху местните политики на една страна членка, поради което европеизацията на страните кандидатки трябва да бъде успешно завършена преди присъединяването им към ЕС. Украйна трябва да бъде приета в ЕС, но тя няма да се справи сама и трябва да получи цялостна стратегическа програма с осигурено подходящо финансиране, за да се подготви за членството.

Проф. д-р Ирена Илиева, Институт за държавата и правото при БАН, анализира правните измерения на „бежанската криза”, определяйки войната в Украйна като трети асиметричен шок за ЕС през последните 20 години. Според нея войната със сигурност ще промени системата на международните отношения. Тя постави акцента върху вълната хора, бягащи от войната и търсещи закрила. Юридически погледнато, тези хора не са „бежанци“ според определението, дефинирано в Конвенцията за статута на бежанците (1951 г.) и Протокола (1967 г.) към нея – правилната терминология е „хора, търсещи международна закрила“. Проф. Илиева оцени българския Закон за убежището и бежанците като изключително добър и позволяващ на хората, бягащи от война или други бедствия, да се предостави хуманитарна закрила. След 24 февруари този статут е активиран и на европейско ниво чрез механизма на Директива 2001/55. При над 3 млн. души, напуснали Украйна за по-малко от месец, Агенцията за основните права на ЕС смята, че граничните държави са реагирали адекватно, като се поставя акцента не само на хуманитарната помощ, но и на нуждата от психологическа подкрепа, особено за децата, които са силно травматизирани.

Според Димитър Ангелов, докторант в Юридически факултета на Пловдивския университет, войната в Украйна прекрои изцяло представите на държави членки и граждани на ЕС за собственото им бъдеще и сигурност. През изминалите две десетилетия ЕС е пропуснал много възможности да се превърне в значим геополитически фактор в регионален и глобален мащаб, като руската агресия в Украйна осветлява огромните рискове, криещи се зад тази политическа недоразвитост. Десетилетия наред държавите членки отклоняваха, а в определени случаи дори открито възпрепятстваха всеки опит за задълбочаването на интеграцията във външната политика и отбраната. Днес тази пасивност изглежда пагубна и неразбираема. Според Ангелов единството на ЕС, демонстрирано през първите седмици на войната, дава основание да се обсъждат възможности, които години наред са били единствено обект на академичен интерес – като клаузата за взаимопомощ в случай на нападение срещу държава членка. Също така налице са т.нар. „спящи“ разпоредби в материята на Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО) – като чл. 42, пар. 2 ДЕС, който предвижда възможност за преминаване към „единна отбрана“ в ЕС.

В третия панел „Наука, технологии и иновации в контекста на военно противопоставяне – съдбата на „зелената сделка” след промяната в търговските отношения между ЕС и Русия“ участие взеха изследователите от Центъра за изследване на демокрация (ЦИД) Тодор Галев и Констанца Рангелова и членовете на екипа на „Жан Моне“ проф. д-р Иван Чалъков, проф. д-р Иво Христов и докторантката Биляна Милева. Иво Христов очерта геополитическата картина на започващата според него „нова епоха“, свързана с край на процесите на глобализация и оформяне на няколко конкуриращи се и икономически относително изолирани една от друга зони на влияние, центрирани съответно около САЩ, (Западна) Европа, Русия, Китай, Япония, Корея и някои от големите държави в Близкия изток (Турция, Египет или Саудитска Арабия). Иван Чалъков и Биляна Милева откроиха дефицитите на доминиращите днес геополитически анализи като едно от последните убежища на класическото модерно мислене от края на XIX и началото на ХХ век. Според тях геополитиката привлича масите със своето опростено разбиране за сложния свят, в който живеем. Развивана не в академичните среди, а от експерти в политически центрове и от бивши и настоящи членове на службите за сигурност, геополитиката напълно игнорира гледната точка на отделните хора и техните общности, заменяйки ги със едромащабни и вечни същности като „Евразия“, „православна цивилизация“, „деградиращ Запад“ и т.н., като зад изгражданите от нея „универсални модели“ всъщност се крият частните интереси от конкретни властови групи и техният политически дневен ред.

Димитър Панчев

* * *

Резюме на докладите от първия панел: „Хуманитарна криза, социални и младежки политики в контекста на европейските ценности и идентичност”

Абел Полезе (изследовател, професор от Дъблинския университет, преподавател в няколко университета в различни региони на света, носител на наградата Глобално образование към Съвета на Европа, изследвал проблемите на младежта, проблемите на европейската интеграция, а също сенчестата икономика в Югоизточна Азия) се фокусира върху украинската криза и предизвикателствата пред европейските ценности. Още в самото начало той посочи, че разглежда проблема емоционално, тъй като е бил на украинска територия в началото на войната. У него предизвиква тревога фактът, че среща абсурдни твърдения, оправдаващи действията на Путин – например това, че руският президент има право да започне война, защото е бил провокиран от разрастването на НАТО, или вярването, че ако Украйна се предаде, всичко ще бъде наред – все схващания, противоречащи на европейските ценности. Провокацията от страна на НАТО той коментира по следния начин – първо, НАТО не властва агресивно върху Европейския съюз и, второ, ако една девойка носи къса пола, ние не бихме обвинявали нея, тъй като агресията идва от страна на насилника. „Можеш да провокираш колкото искаш, но другата страна създава ескалацията на проблема.” Основен акцент доцент Полезе постави върху предизвикателствата пред европейските ценности. Илюзия е, че живеем в свят, в който всичко е наред. Мирът може да бъде съхранен с всеобщо съгласие, но е нужно хората да носят отговорност за това какво знаят и какво не знаят, какво правят и какво не правят. Съществен проблем са дезинформацията, бездействието, липсата на отношение по глобални проблеми. В епохата, в която живеем, информацията е достъпна по всякакви канали, тоест не липсата на информация е проблем, а нежеланието за информиране. Боравенето с неточна информация не е оправдание при наличието на достъп до всякаква информация. Безумие е на прага на потенциална ядрена война глобалното общество да стои безучастно и да не си дава сметка за ситуацията. Според Полезе в социалните науки не може да се говори за истина, а светът не може да се разграничава на „правилно” и „грешно”; по-съществено е изграждането на критична мисъл, позволяваща на хората да проверяват информацията, която достига до тях, вместо догматично да следват тези и схващания, представяни като „абсолютна истина”. Тъкмо тази „сляпа вяра” в определени „истини” е един от основните провали на западната образователна система. Критичното мислене би позволило на хората да променят мнението си, защото „само глупавите не се променят”, заяви доц. Полезе.

Докладът на доцент Ирина Поправко (социален антрополог към катедра „Антропология и етнология” на Националния изследователски Томски държавен университет) бе озаглавен „Войната в Украйна като колективна отговорност. Поглед отвътре”. Като гражданин на Русия тя разгледа основните проблеми, свързани с руската идентичност. Макар Владимир Путин да е президент на Русия, това не означава, че целият руски народ подкрепя войната, „Путин не е цяла Русия”, каза Поправко. Тя посочи, че е от град Томск, определян като университетски град и „Сибирска Атина”, откъдето сега идват вести за първите в страната наказателни дела по новия член „за фейки“ („за разпространяване на лъжлива информация, дискредитираща действията на руската армия“). През последните 30 години Томск бе известен със своята „медийна аномалия“, както наричат местната телевизионна компания ТВ-2, която винаги е отстоявала критична позиция спрямо властта и е подкрепяла ценностите на гражданското общество. Но когато през 2015 г. властта реши да унищожи ТВ-2 като ефирна телевизия, далеч не целият град излезе на улицата, за да защити своята телевизия. След въвеждането на фактическа военна цензура в Русия след 24 февруари 2022 г. ТВ-2, която до този момент все пак се излъчваше в интернет, прекрати дейността си. Доцент Ирина Поправко сподели, че част от нейните колеги, руските антрополози, са против войната, но, от друга страна, официалното писмо на Асоциацията на руските антрополози и етнографи относно военните действия е с неясно и фактически подкрепящо властта съдържание. Според Поправко основните емоции, които преобладават в момента в руското общество, са гняв, вина, безсилие и срам. Повечето независими медии са блокирани или са с ограничен достъп, а масово по държавните медии се излъчва пропаганда. Хората, които търсят достоверност за случващото се, комуникират в платформата „Телеграм”, за да се информират и да споделят мислите си. Мнозинството от независимите медии, просветните дейци, публичните личности апелират към трезва мисъл и информираност, като подчертават, че войната означава край на свободата, а т.нар. „спецоперация” е преломен момент за мира. Доцент Поправко посочи като основен проблем на руското общество неговата пасивност и непрякото съучастие в действията на Путин. Според нея обществото трябва да поеме колективна отговорност, но не в полза на последните решения на управниците, а срещу тях. Руското общество и особено по-възрастните хора в страната са травмирани, те са живели в епохата на СССР и завинаги са белязани от дамгата на войните. По тази причина животът им се свежда по-скоро до оцеляването. Като антрополог тя счита, че трябва да се търсят обяснения и да се правят анализи на това общество – коя е причината, поради която то подкрепя Путин. Тя заяви, че изживява случващото се в Украйна изключително тежко и не е способна да работи пълноценно, когато се провеждат военни действия, че се тревожи за свои близки, живеещи в Мариупол, с които е изгубила контакт. „Искам просто войната да спре!”, завърши емоционално Ирина Поправко.

Манол Пейков (издател, управляващ едно от големите български издателства) разказа за личната си гражданска инициатива, за нейния обхват и силните емоции, които влага в изпълнението на всяка задача.  „Това, което правих през първите седем дни, беше много активно да превеждам текстове, които смятам за важни, повечето от тях от рускоезични медии, свързани със случващото се, анализи на реалната ситуация от журналисти и учени със сериозна репутация“, заяви господин Пейков. Той отделя от малкото си свободно време, посвещавайки се на тази дейност, като споделя преведените текстове на личната си Фейсбук страница – онлайн трибуната, чрез която достига до множество последователи. Поради активността си започва да печели все повече подкрепа, превръщайки личния си профил в информационен център за войната в Украйна. Така дава възможност и за развитие на други дейности. Манол Пейков се свързва с Наталия Елис, ръководител на координационен кризисен център. Той призовава всеки, който желае да се включи в инициативата, да се обърне към нея и да предостави дарение под формата на лекарства, продукти от първа необходимост, материали, които да бъдат предоставени на бедстващите жертви на войната в различни райони на Украйна като Одеса, Харков, Николаев, места, където положението е изключително тежко. За около пет дни се събират дарения, натоварени в 20-тонен ТИР, като по думи на Наталия Елис огромна част от дарителите посочват, че са научили за инициативата именно от господин Пейков. Малко след това той предоставя и личната си банкова сметка, на която хората могат да превеждат средства, като първоначално не я обявява публично, а я предоставя лично на всеки желаещ да дари. Идеята е да бъдат улеснени онези, които имат желание да помогнат, но не разполагат с физическо време да дарят продукти на място в кризисните центрове. В рамките на десет дни в банковата сметка на господин Пейков постъпват 40 000 лева от дарители. „Това абсолютно ме обвърза с внимателна и точна отчетност, защото все пак тези хора дават тези пари на мен, а не на голяма институция, защото свързват моето лице с личност, която е загрижена“, обясни Манол Пейков. Той се заема със задачата да дава точна информация за това как точно са използвани даренията и към кого са насочени. Също така през ден актуализира листата с дарители, като от съображения за сигурност представя само техните инициали и дарената от тях сума. Според него всички тези лични инициативи се дължат на „това, че държавата реагира страшно бавно – ние нямаме адекватни институции, които да реагират на случващото се. Ти ако искаш да помогнеш, да си канализираш позитивната енергия, търсиш някой, на когото да повярваш“. Впоследствие с него се свързват и от други кризисни центрове от различни точки на света. Незабравим момент е едно обаждане в неделя сутринта от такъв кризисен център в Лондон, в който негова позната българка, представител на този център, споделя, че в град Селятин, на румънско-украинската граница, са се струпали хора, които има нужда да бъдат извозени извън Украйна. Буквално минута след това му се обажда млад мъж от София и казва, че заедно с приятели са се организирали, общо 15 автомобила, с цел да помогнат за превозване на украински бежанци от Румъния към България, но не знаят към кой граничен пункт да се насочат. И че негов познат му е дал телефона на Манол… Групата веднага е насочена към Селятин… Манол разказа и за работата по ремонта на два апартамента в Пловдив, отпуснати от община Пловдив за устройване на две детски градини за децата на украинските бежанци в града. Помещенията са отпуснати на максимално ниски цени, с наем от 50 стотинки на квадратен метър. Изключително силна е и историята с учителка по български език и история от град Бердянск, в който живеят голям брой таврийски българи. Тя споделя, че е преподавала на деца, които в момента са студенти в България, но са в изключително тежко положение – нямат връзка с родителите си, тъй като градът се намира под обсада, и вече месец живеят с отпусната от българската държава помощ от 240 лева. Господин Пейков отправя апел към дарителите за помощ в полза на тези деца, като в първите 24 часа се събират 15 000 лева за тях. „До момента по тези две инициативи, общата за Украйна и за децата от Бердянск, имаме 337 дарители и 82 000 лева дарения. И сумите продължават да растат“, сподели господин Пейков. „Реално усилията, които вложих, бяха абсолютно непланирани, просто от сърце. Но в един момент ме завихри една енергия, една вихрушка по тази логика, че като правиш нещо смислено, то води към друго по-смислено, и така до истински важното. Мисля, че това е начинът да се променя светът към по-добро, друг няма. Не може да се надяваме някой отгоре да даде старт на нещата, но ние сме тези, които трябва да го направят“, завърши господин Пейков.

В доклада си журналистът Веселин Стойнев определи ефекта на войната в Украйна върху България като „мрачна картина” и очерта своята теза за разделението на българското общество на два лагера – двете „Българии”, както ги описа той. Една част от българите, спадащи към „другата“ България, симпатизират на Путин, те са носталгици, обърнати към миналото, изпаднали в безтегловността на едно чуждо за тях настояще, „осиротели“ и без бъдеще. Това са хората, които не приемат резултатите на посткомунистическия преход за справедливи – те търсят форми на отклонение и дори съпротива срещу установения вече ред, срещу неговите ценности, институции и проекти за бъдеще. По последни проучвания на „Алфа Рисърч“ 32% от българите твърдо застават зад Путин и подкрепят действията му, 20% са без мнение по въпроса – в тези проценти може да се крият и фенове на Путин, които по една или друга причина не желаят да го заявят, а 48% заявяват, че не харесват Путин и са против действията му – показател за разделението на българското общество. Тези, които осигуряват помощ за бежанците и заемат позиция против войната, защото тя е сериозно и тежко изпитание, са предимно по-тихи, докато представителите на „другата“ България изразяват позициите си шумно, твърдейки, че военният конфликт е една голяма и режисирана постановка, в която участват актьори, че всичко това е медиен продукт. Или например питат как може украинските бежанци да пристигат с лични автомобили, някои от които доста скъпи, както и защо много от жените са добре облечени и поддържани – т.е. защитават тезата, че едва ли не военният бежанец трябва да има вид на бездомник. Според Веселин Стойнев руската пропаганда намира своя път към „другата“ България ефективно и професионално – чрез внушения като тези, че „украинският народ сам си е виновен за войната”, че „всичко е по вина на САЩ”, че „българският народ трябва да си кротува, за да избегне конфликт с Русия, която през XIX век освободи България от турско робство, а руският народ е народ братски”. Всичко това се случва по определени информационни потоци – определени групи във Фейсбук и уебсайтове. От тази пропаганда се възползват и определени личности и партии от българския политически елит. Често вярващите в тази пропаганда хора са склонни към теории на конспирациите. Стойнев посочи, че принос за това разделение в обществото имат и българските медии, които заставайки зад принципа представяне на „всички гледни точки”, осигуряват (понякога напълно целенасочено) трибуна на хора, пропагандиращи антихуманни идеи и идеи, насочени срещу ЕС и сигурността на страната ни. Медиите не успяват да изпълняват отговорно ролята си на медиатор на конструирането на публичността. Стойнев очерта някои характеристики на гражданите на „другата“ България, симпатизиращи на Путин – нежелание и неспособност за търсене на достоверна информация и проверка на фактите, необразованост, липса на базисни знания за съвременния свят и плашещо нежелание за получаване на нови знания, липса на рефлекс за търсене на информация. Съвременното училище в значителна степен допринася за тези проблеми, като много често учителите нямат готовност и не възпитават младите хора като будни и отговорни граждани. Минималната емпатия, чувството за справедливост и състрадание не се пробуждат дори и от смъртта и страданията, пред които са изправени невинните жертви на войната. Комбинацията от всичко това води до оскотяване и „обезчовечаване” на хиляди българи. Данните показват, че в страната има над 900 000 души, които нито учат, нито работят, което в съчетание с тежката демографска криза и неравномерното териториално развитие създава предпоставки за появата на андрешковци, които оставят „държавната каруца“ в калта, без дори да имат желание да надигнат глава. В заключение Веселин Стойнев посочи, че войната в Украйна е поредното обстоятелство, което изразява това разделение на България на две – „добрата” и „лошата”. На този етап дори и Путин да изчезне като флагман на „другата, лошата България”, тя отново може да намери лидер в лицето на друга личност. Начинът това да не се случва е „другата“ България да бъде „разрушена”, обитаващите я да бъдат приобщени към „добрата“ България и цялостно страната да бъде построена наново, от основите, към едно успешно завършване.

Петър Парапанов

* * *

Геополитиката като „стил на мислене“: модерни наследства и актуални ограничения

проф. д-р Иван Чалъков

За нас е предизвикателство да влезем в област, в която не сме работили като социолози – геополитиката. Войната в Украйна е, от една страна, това, което всички виждаме – бежанци, бомбардировки, поразени танкове и камиони, а от друга – мъдри геополитически анализи как Путин нямал избор и т.н. Този начин на мислене е неадекватен спрямо случващото се в момента. Като социолог на науката направих преди няколко седмици за себе си паралел със старата представа за науката – когато ние отказвахме да се намесваме в нейната „кухня“, в процеса на изследване. И трябваше да дойде Латур, за да ни каже, че имаме не субекти и обекти, а агенти – човешки, нечовешки и хибридни, и че процесът на изследване е една особена деец-мрежа. Така че днес ние сме много по-свободни по отношение на знанието и можем да разглеждаме критично тезите на учените експерти. През последните десетилетия полето на икономиката също бе „деконструирано“ – в смисъл, че старата кейнсианска икономическа наука бе дълбоко променена от автори като Коуз, Уилямсън, Чандлър, Дъглас Норт, Ромър и други, инкорпорирали в своите модели техническата промяна и иновациите. Докато в геополитиката са останали назад, при един начин на мислене, чиито основи са във втората половина на XIX век…

В началото съвсем накратко ще представя модерността като фон, на който възниква геополитиката. Геополитика няма в Римската и Византийската империя, макар и там да има „цивилизация“ и „варвари“ – една от нейните ключови опозиции. Тя се появява на фона на суверенната държава след Вестфалския мир от 1648 г., със създаването на модерните империи, които са различни от средновековните – неслучайно испанската и португалската пропадат за сметка на английската и холандската, по-късно на френската колониална империя и т.н. А като предмет и област на изследване геополитиката се конструира тъкмо когато възниква националната държава от втората половина на XIX век и носи ограниченията на тази политическа конструкция и институция.

В „Голямата шахматна дъска“ Бжежински казва, че с края на Студената война в Европа свършва един 300-годишен период на доминиране на суверенната държава. Това, на което Люк Болтански и други съвременни автори обръщат внимание в последните години, е, че суверенната държава още със самото си възникване акцентира върху необходимостта от постоянни армии, необходимостта да се усвояват и устройват територии със съответното население, съответната национална икономика и т.н. Тогава възниква и първата модерна наука, която предоставя езика, на който суверенната държава да описва и мисли тези неща – става дума за статистиката. По същия паралел след статистиката се появява и това, което днес се нарича „социо-икономическа география“ (human geography), а след това и социологията.

Болтански в книгата си „Мистерии и конспирации“ казва, че във втората половина на XIX век националната държава като „практически реализирана утопия“ възниква едновременно чрез модерното право и чрез социологията, икономиката и естествените науки. Взети заедно, те позволяват контрол и дават език за описание на „реалността“, която националната държава създава – население, природни ресурси и всичко останало. И тук ние като социолози, когато изследваме научното знание, си даваме сметка, че то е инструмент в изграждането на империи – защото самата наука е такава, че позволява след полевите експедиции учените в един много съществен смисъл да „пренасят“ (под формата на „данни“) посетените от тях места в Африка, в Америка, в Тихия океан обратно в Париж, в Лондон, Берлин и Петербург. И с всяко следващо движение на учените до нови места възниква нарастваща асиметрия – появяват се „главни места“ (столици, capitals), където се натрупват (капитализират) данните за „перифериите“. Чак до наши дни – днес, който успее да прати сонда до Луната или Марс, трупа огромни бази данни и решава какво да пусне за публиката и какво не. И не е случайно, че Китай положи огромни усилия да изпрати собствени сонди на Марс и Луната, които да „картографират“ техните ресурси.

Така че и научното знание е част от този процес на изграждане на империи, каквато е и геополитиката, която като „филиал“ на социално-икономическата география изследва властта и съперничеството между тези „колективни индивиди“ – империи и суверенни държави, конструирани след 1648 г. Това се случва на фона на географията и това е география през конфликти, империи, войни за ресурси, за население, за достъп до пристанища – като Русия с проливите, като достъпа до топлите морета. Разбира се, геополитиката възниква исторически като от едната страна са англичанинът Макинтър и американецът адмирал Махан, който въвежда понятията за морски и континентални сили и тяхното противоборство. Другият важен източник за геополитиката е руската военна география, която тихомълком възниква в империята, усвоявайки Средна Азия и вече по друг начин мислейки Сибир. В наши дни геополитиката мислим например и през шведската активистка Грета Тунберг – това са социални и екологически движения, терористични мрежи, финансови мрежи, мафиотски мрежи, които придобиват глобален мащаб, те също влизат в определението за геополитика.

Направих едно малко проучване и намерих книгата на Колин Флинт „Геополитика“, чието трето издание има много хубав увод, който използвам тук – като нещо общоприето. Той твърди, че геополитиката е привлекателна, защото предлага опростено и редуцирано разбиране за един сложен свят. Така опростено, то лесно се възприема от интелектуално (не)изкушени хора. От друга страна, тъй като много често интелектуално изкушени са политическите елити, то им дава един сравнителен хоризонт, на базата на който да планират своите политически действия. Така че геополитиката, описвайки света, директно задава рамките на политическите действия, които следват, а не се опитва „да описва света в неговата сложност“. И това, което е много важно, защото от самото начало, от XIX век, тя всъщност представлява политическите елити и техните експерти и се прави от тях, а не толкова от академичната общност на географите. Едва след края на Студената война възниква „критическата геополитика“ като академична дисциплина, която започва да критикува подхода на тази класическа геополитика. Така че е важно да удържаме, че е възможна и друга геополитика, която не редуцира, а признава сложността на света и оттук вече не налага гледната точка на един или друг (политически) актьор и неговия ред, а работи като рамка за дистанциране от очевидностите – нещо, което Карл Махмайм направи по отношение на политиката през 30-те и 40-те години на ХХ в. с неговата социология на познанието.

Тази възможна друга геополитика не е доминираща днес, а напротив – доминира създадената от Макинтър геополитическа схема, която показва, че който контролира Евразия и нейната „централата зона“ – от Урал и Каспийско море по Волга, някъде до Якутия на изток и Алтай и Памир на юг, той държи ресурсите и контролира останалата част от континента – Източна Европа, Централна Азия и Близкия изток. В своята концепция на тази доминираща позиция той противопоставя морските сили – Великобритания, САЩ, Япония, които успяват да балансират, да маневрират, бивайки много по-подвижни, и успешно да се противопоставят на континенталните сили от XVIII век насам. Както Макинтър посочва, технологиите – като появата на железниците, могат да променят това положение на нещата и континенталните сили отново да получат предимство. Ето защо с появата на авиацията САЩ, които са сила в тази област през Втората световна война, допълват военноморската мощ с авиация. Неслучайно емблемата за следващите 50 години и чак до наши дни са самолетоносачите, които са мобилни в океана, но позволяват контрол и във въздуха – което е в основата на геополитическата картина на САЩ още от времето на Студената война. Така че подходът на класическата геополитика доминира през Студената война – Макинтър и Махан са в основата на НАТО, която Чърчил и останалите западни съюзници създават през 1948 г.

Най-интересното е, че след кратка пауза този подход доминира и днес, като е особено видим в работата на Александър Дугин. Той също предлага едно опростено разбиране за един сложен свят. Ние представяме тук част от едно негово интервю пред българска телевизия, в което ясно се проявява неговата принадлежност към класическата геополитика, типичното за нея опростено и редуцирано разбиране за нашият сложен свят, което обаче по някакъв начин е привлекателно за част от населението – „другата България“, за която говори Веселин Стойнев.  

„България и Русия са два православни славянски народа, тясно свързани с миналото си… Исторически българите неведнъж са вземали противоположната на Русия страна в геополитическо отношение. За да го разберем, трябва да разглеждаме ситуацията от две страни: от гледна точка на културата, религията и славянската принадлежност ние сме много близки, сходна история, разбираме се и се обичаме. Отношенията между двата народа винаги са били добри. Но отношенията между държавите са нещо съвсем друго – България в повечето случаи е избирала Запада като геополитически партньор и съответно се оказва на противоположна страна с Русия.

Сега геополитическата борба между Евразийския континент и Атлантическите сили продължава, приема нов вид. Ако България може да избира между Изтока и Запада, то Русия няма такъв избор! Руската позиция е стабилна – не можем да се обърнем на Запад, Русия не е Западът – тя е Евразия, Изтокът…

Русия не може да отстъпи от своята територия, Русия остава постоянна! Както са постоянни и любовта и приятелството ни с българския народ. Българският политическия елит избира ту Русия, ту Запада, но това не е изборът на българския народ. Русия разбира това и никога няма да разглежда българския народ като враг дори когато елитът и политическото ръководство разглеждат Русия като заплаха и враг.

Членството на България в НАТО и Европейския съюз не е точно предателство – през 1990-те, когато България и други източноевропейски страни избраха членство в НАТО и ЕС, Русия сама беше предала себе си, сама загуби своята собствена идентичност. Затова тези страни не могат да бъдат съдени строго… Но днес, когато Русия отново е полюс на суверенитет, символ на консерватизма и традициите, на православните традиции, отношението към Изтока и към Запада трябваше да се промени… Западната цивилизация постепенно се отрича от консервативните си корени, насърчава еднополовите бракове, отрича всякаква връзка с традициите, отказва се от националния си дух. При тази подмяна на „духа на Запада“ оставането на България и другите източноевропейски страни в НАТО вече е предателство!“ [1]

Този откъс ясно разкрива „опорните точки“ на една стабилна, едва ли не отвъд историята и времето схема, в която се наслагват няколко простички опозиции:

1) (Вечният) конфликт между Евразийския континент и Атлантическите сили със своята динамика, при която в края на Студената война за кратко Русия „предава себе си“ и „губи своята идентичност“ като полюс на суверенитет, като Евразийска сила;

2) (Потенциалният) конфликт между народа с неговите трайни и „вечни“ черти – култура, религия и раса („славянска принадлежност“), от една страна, и политическия елит, който може да променя своята ориентация, включително против стремленията на „народа“. Това неведнъж се е случвало в България, но се е случвало и в Русия, например след края на Студената война;

3) Има асиметрия в избора на отделните страни в зависимост дали са в „ядрото“ или „периферията“ на противопоставянето между Атлантика и Евразия, между Запада и Изтока. България, по-точно нейните политически елити, може да избира между Запада, атлантическите сили, и Изтока, Евразия. През по-голямата част от времето след 1878 г. тези елити са избирали Запада, но има и достатъчно дълги периоди, като този по времето на комунизма, през които България е била на страната на Русия (съветската империя);   

4) Независимо от тази вариативност обаче вечните и неизменни характеристики на народите, както и тяхната историческа памет определят трайните отношения на любов и признателност между тях, както и това кой е „истинският им враг“. Затова временни отклонения са допустими (например когато противопоставянето между Изтока и Запада отслабва или се размива), но трайното обвързване с противниковата страна е „предателство“.  

Едва ли има нужда от допълнителен коментар на тази проста схема – всеки съвременен историк, икономист, социолог и т.н. лесно би показал нейната несъстоятелност. Важно е обаче да си дадем сметка, че възгледите на Дугин в това интервю и особено в книгата му „Четвъртият път: въведение в четвъртата политическа теория“ напълно попадат в рамката на класическата геополитика. И затова към тях е приложима критиката, обобщена от Колин Флинт в спомената по-горе книга, която се отнася и за „западната“ геополитика, развивана през миналия век във Великобритания, Германия и САЩ. Първо, Дугин изхожда също от привилегированата позиция на експерт, принадлежащ към управляващия политически елит – не атлантически и протестантски, а руски и православен елит. Второ, той представя една типично мачистка („мъжкарска“) позиция на овластен бял човек, който „всичко вижда“ и „всичко знае“ и има право да даде категорични класификации и да направи разграничения с ясно очертани зони, сходства и различия на актьорите. Трето, този „овластен бял възрастен европеец/евразиец“ е в правото си да твърди всичко това благодарение на владеенето на научния метод на геополитиката, чрез който той изгражда една „обективна“ историческа теория на случващото се в света, която задава и оправдава съответната външна политика. Четвърто, именно поради своята обективност и научност, но и поради своята подобна на законите на механиката простота тези лесни за разбиране и опростени геополитически послания целят спечелване на обществена подкрепа. Пето, този геополитически „стил на мислене“ е държавно-центричен, той обосновава типичната модерна политика на териториален държавен суверенитет. 

Ще добавим още една критика на тази класическа геополитика: наличието на базисно противоречие в нея между твърдото, вечно ядро – „Евразия“, „Атлантика“ и т.н., за което и Дугин говори, и изменчивостта на ресурсите, на средствата (технологии, жизнени пространства, качество на човешките маси и др). Още класическата концепция на Макинтър отчита например появата на железниците като ограничаваща предимствата на „морските сили“. Геополитическите схеми от времето на Студената война отчитат промяната с превъзходството на авиацията, а след това с появата на балистичните ракети. По същия начин появата на петрола намалява значението на въглищата, а днес ролята на петрола е подкопана от лития. За класическата геополитика тези изменения обаче са „външни“, не са свързани с вътрешните качества на политическите системи, които остават неизменни и „вечни“, както твърди и Дугин. Те могат само да стимулират икономическия и технологичен просперитет…

Ние считаме, че базисното противоречие, което стои в основата на този стил на мислене, подкопава приоритета на „географския фактор“, доколкото развитието на технологиите и средствата с нарастваща необходимост налага преосмисляне на ролята на географията. Един пример – многократно чуваме като аргумент, че от Харков до Москва са 5 минути с ракета и затова Русия не може да си позволи да остави Украйна независима, не дай боже, член на НАТО. В момента над Русия обаче, на височина между 300 и 500 км, има 2000 спътника на компанията SpaceX на Илън Мъск, които предават данни на украинската армия. Други компании от САЩ, Европа и Китай също планират изпращането на хиляди спътници в тази орбита. С други думи днес 700-те километра от Харков до Москва нямат това геополитическо значение, каквото имаха само преди 20 години, за които ниската околоземна орбита се напълни с тези спътници, като не се знае дали те са само телекомуникационни. В XXI век разстоянието между Москва и Харков не е никакво оправдание за нападението над Украйна, поне не що се отнася до уязвимостта на столицата на Русия.

Не на последно място геополитиката говори за някакви едромащабни същества – „православие“, „Русия“, „Евразия“, които при това са представени като обективни дадености. Но всъщност става дума за етикети и конструкции, чрез които съвсем малки групи от хора на власт, контролиращи обаче значими материални, човешки и комуникационни ресурси, налагат своите частни интереси. Това, което Дугин ни представя, постмодернистите биха нарекли идеологизиран метаразказ и биха казали, че този разказ не е единственият и в никакъв случай не може да претендира за универсалност, още по-малко за „обективност“. Този метаразказ с нищо не е привилегирован спрямо други възможни метаразкази. Другото, което се игнорира, е, че тук става дума за мрежови ресурси, за мрежови същности. Всъщност геополитиката е един от ресурсите, чрез които определени политици и групите зад тях изграждат мрежи. Тоест става дума за концентрация на власт в шепа хора. Казано още веднъж, зад „едромащабните същества“, с които оперира геополитиката, стоят частни интереси на конкретни властови групи, скрити зад универсални твърдения.

Ето защо сме убедени, че географската страна на геополитиката рано или късно ще стане „без-смислена“, по-същия начин, по който загуби научните си основания идеята за наличието на „вечни“ расови, религиозни или културни характеристики на народите. И че дори да имат значение, географските, религиозните, културните и расовите фактори са само елемент от една много по-сложна картина на света, в която те често имат ограничено значение. Разбира се, остава опасността – при провали в образованието и когато все по-големи маси хора отказват да мислят критично, да се образоват и да подлагат на съмнение предлаганите им внушения – геополитическите схеми да останат популярни и убедителни, а с това да служат като оправдание за откровено човеконенавистни и престъпни политики.   

Има особена „слепота“ и нерефлексивност относно ролята на езика в създаването на приемани за даденост допускания (за „Запада“, за исляма, за Източна Европа, Близкия изток и др.), а основаващите се на тези допускания неоспорими разкази за части от света и хората, които ги населяват, оправдават военни действия и други външнополитически ходове. Всичко това води до подценяване на „мрежовата“ природа на отношенията между държавите – на това, че често не може да се постави твърда разлика между глобално, национално и локално равнище. Не на последно място това мислене „на едро“ създава един определен дефицит на „въплътена“ перспектива и „ситуационно знание“, на говорене за реалните хора на реалните места, т.е. липсват чисто човешките истории за прекършените съдби, погубените животи и дадените жертви – нещо, което класически геополитически анализатори като Дугин не могат (а може би и не искат!) да свържат със своите анализи.

––––––––––––––––––––

[1] Откъс от интервю на Александър Дугин пред Нова телевизия, 7 октомври 2017 г.