0
485

Войната като възможност за любов

„Последното лице“

„Последното лице“ е двусмислено заглавие, що се отнася до сюжета на новия режисьорски филм на Шон Пен. Възможни са различни интерпретации, но всеки е свободен да си избере своя версия. По-интересна е жлъчта, която френските (и не само) критици изсипаха по повод на петия пълнометражен проект на актьора-режисьор, след участието му в конкурсната програма на фестивала в Кан през 2016 г.

„Последното лице“ е определен като „радикална карикатура“, „долнопробна демагогия“, „куха и безплътна пощенска картичка от Африка“, „покровителствено империалистично американско кино“. Говори се за „колониализъм“ и „латентен расизъм“, за „изблици на смях и пристъпи на повръщане“ по време на премиерата в Кан, но не предизвикани от натурализма на филма, а от неговия „псевдохуманизъм“. Шон Пен проявявал „самодоволство“ при заснемането на ужаса от военните конфликти  в Африка, рецептата му била „шокираща и отвратителна“, той се „подигравал с идентичността на страната (както Либерия, така и Судан) и с нейните обитатели“. Самото селектиране на филма за Кан било „срамно и нетърпимо“, а анализите се простират от „докосване до най-гнусното и неприемливо, което може да създаде киното, откровено свидетелство за високомерието, невежеството и арогантността на Холивуд“, до „тотално неразбиране на историята, която се опитват да ни разкажат“, и „липса на контекстуализация на геополитическата ситуация в страната“. „Последното лице“ се люшкал „между пропагандата на западните НПО-та, безсмислената и тромава бруталност на войната и в крайна сметка помпозния и морализаторски дискурс върху актуалния контекст на миграцията“, а единствената му цел била „да предизвика съчувствието на зрителя и някаква привидност на емоция“.

И всичко това, защото през 2008 г., като президент на журито в Кан, Шон Пен бил заявил, че смята да направи политически филм… Подобно заключение, разбира се, е преувеличено, макар и не колкото гореспоменатите критики за филма: от творческите обвинения, че „Последното лице“ страда от плосък сценарий, декларативни диалози и неумела режисура на актьорите, до желанието на специалистите на всяка цена да набедят една любовна драма за (неумел) политически ангажиран филм.

„Последното лице“

Шон Пен застава за пръв път зад камерата през 1991 г. и оттогава е заснел пет пълнометражни филма: драма („Индианският бегач“, 1991), два крими трилъра („На кръстопът“,1995; „Клетвата“, 2001) и приключенско „себеопознаване“ („Сред дивата природа“, 2007). Нищо не подсказва, че петият трябва да е военна драма или политически трилър, и „Последното лице“ всъщност не се стреми към подобни жанрови категории. Военните конфликти в различни държави от Африка, произтичащите последици и международният отзвук са само фон – на моменти излишно свиреп (като за игрално кино), в опитите си да бъде максимално достоверен – на една любовна история. И според думите на нейните „потърпевши“, тази любов е просъществувала като история именно поради грубата реалност, която я е направила възможна.

Може да уличавате „Последното лице“ в мелодраматичност или патетика, ако така ви действа на емоционално ниво, но да се омаловажава личната драма, която режисьорът е избрал да разкаже, и да се твърди, че тя е цинична подигравка с обществената катастрофа на африканските етноси (основно защото протагонистите са чужденци), е откровена проява на критическо късогледство, творческа цензура и лош вкус.

Във филма на Шон Пен се запознаваме с доктор Рен Патерсън, наследила от баща си ръководството на международната хуманитарна организация „Лекари на света“, която от години се занимава повече с бюрокрация и кръстосване на света, отколкото с медицина; и с доктор Мигел Леон, практикуващ на терен в най-горещите точки на Африка. Двамата се срещат насред гражданската война в Либерия в началото на ХХI век. Сближават се по време на рисковано бягство през джунглата към Сиера Леоне и насред множеството почти безнадеждни опити да спасяват човешки животи в полеви условия. Десет години по-късно страстта им е все още жива, но ги разделя гражданската позиция спрямо задълженията на лекаря и начина, по който световните организации биха могли да помогнат за оцеляването на африканските народи и техния начин на живот…

„Последното лице“

В „Последното лице“ военните действия са по-скоро метафора и повод за осмислянето на сблъсъка на гледни точки в личен и обществен план. Що се отнася до хумани(тари)стично послание, филмът е малко deja vu и доста натуралистичен в сцените с кървави сблъсъци и техните следствия (документализмът на хрониката не е задължително условие за автентичност). Далеч по-интересна е личната история, която на моменти се разгръща до истинско поетично откровение, както и съпътстващите я вътрешни конфликти и житейски позиции, които, съотнесени към реалността в съвременна Африка, дават непредсказуема посока за размисъл – по-въздействащ от всички кадри на кръвопролития, за които киното, телевизията и медиите като цяло отдавна са притъпили зрителските възприятия. Вземете три възможни опорни точки: закачката с четките за зъби, сцената с психологическия тормоз от бандитите тийнейджъри (далеч по-зловещи в своята безнаказана неконтролируемост от всяка обучена военна единица) и финалния разговор между Рен и Мигел, и имате достатъчно основание да гледате и съпреживеете „Последното лице“. Напук на всички „ангажирани“ вайкания на критиката, и с пълното право да си създадете собствено мнение (включително и за актьорското присъствие на Чарлийз Терон и Хавиер Бардем).

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКризата на университетското дело
Следваща статияЛевски, идеята, ние