0
2429

Война

Кметът я повика и ѝ показа съобщението на военните. Нейният син беше убит. Това беше първата жертва, която даваше селото във войната.

Майката свали забрадката и седна на стола. Мина с ръка през лицето си, сякаш го миеше, но не заплака. Поседя така, мълчеше. Кметът каза, че тялото на сина ѝ ще пристигне утре. И обеща той да организира погребението. След това я изпрати до прага.

Ковчегът пристигна на другия ден сутринта в каросерията на един пикап. Мъжете вече се бяха събрали пред кметството. Свалиха ковчега и го положиха на земята. Разчу се бързо и започнаха да се стичат още хора. Пикапът пое обратно, а на площада докараха една каручка с рошаво конче и натовариха ковчега на нея. Шествието тръгна към църквата. Много от жените плачеха, мъжете държаха шапките си в ръце.

Поставиха ковчега на дървената скара, която използваха в такива случаи, в двора на църквата, пред стъпалата на входа. Решиха да не го внасят вътре, защото хората нямаше да се поберат, беше се изсипало цялото село. Ковчегът беше поцинкован, затворен. Но образът на момчето беше жив в очите на хората, беше ги напуснало преди броени месеци. Той беше най-младият, едва навърши осемнайсет, преди да го вземат. Още нямаше брадица, дето се вика, но очите му бяха големи, лъчезарни, беше услужлив и в селото го обичаха.

Свещеникът започна опелото. Чуваха се кашляне и плачове. Люлякът край оградата цъфтеше като полудял. Свещеникът свърши своята работа. Настана малка суматоха, сега трябваше да вдигнат ковчега на ръце и да го занесат до гробищата, кончето нямаше да се изкатери по стръмния, одран от пороите път.

Майката досега стоеше отпред, но не плачеше. Бащата и той се държеше, лицето му беше като камък. Но сега майката изведнъж се метна върху ковчега, прегърна го и зави:

– Мамо, маменце! Къде те изгубих, мамичко! Кой ми те взе! Та ти си отиде толкова млад, нищо не видя от този живот. Нищо, нищичко. Момиче дори не те целуна, че може ли така, да си отидеш нецелунат. Божке, божичко!

Хората търпеливо чакаха майката да се поуспокои. Най-сетне мъжете наоколо се разтъпкаха и започнаха да наместват ковчега на раменете си. Понесоха го, изравниха крачките си.

Едно момиче се приближи до майката. Хвана я под лакът, тръгна с нея. Каза ѝ нещо, продължи да говори. Заплака. И обърса очите си в рамото на майката.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПоезията – капан за истина
Следваща статия„Нашизмът“ и промяната