0
2245

Войникът

В това ъгълче на света имаше едно малко царство. В едно от ъгълчетата на царството имаше водопад и кула, зидана от големи камъни. Пред кулата стоеше на пост войник. Вода войникът пиеше от водопада, а храна му спускаха с въже от кулата веднъж на ден.

Времето минаваше. Сезоните се сменяха, но войникът стоеше на своя пост. Това за него беше въпрос на чест.
Той добре помнеше мига, когато сам царят на малкото царство го доведе пред кулата и му нареди да стои тук на пост. Каза му, че това е много важно за тяхното малко царство.
Вратата на кулата зад гърба му винаги стоеше заключена. Беше дебела врата от дъбови греди, обкована отгоре с метални листове. С времето дървото посивя, а желязото почервеня, но понеже тази промяна ставаше пред очите на войника, той не си даваше сметка за нея.

Най-много по време на дългите часове му тежеше мълчанието. Но един ден войникът каза нещо на една птичка, която прехвърча близо до него, после се загледа в близкия мравуняк, който беше изникнал на метри от него и продума нещо на мравките, това му хареса и продължи да говори на буболечките, животните, птиците и растенията, които живееха около него. Войникът никога не беше чел поезия, той стана войник много млад и поезията не стигна до него, но ако беше прочел поне едно стихотворение, щеше да разбере, че думите, с които говори на животните, птиците и растенията, не са нищо друго, освен стихове. А ако имаше до себе си и някой белобрад учител, щеше да научи, че поезията се ражда от мълчанието.

Така минаха много години. Един ден войникът чу дрънчене зад дебелата, обкована с желязо дъбова врата. Някой дълго пъхаше и наместваше в ключалката ключ, после с пъхтене се опитваше да превърти ключа, защото за толкова време ключалката със сигурност беше ръждясала и не беше лесно да я отключиш. Но накрая ключът изщрака и вратата се открехна.
Отвътре надникна едно малко момче с малка, явно направена специално за него, корона на главата. То примижа от силната светлина, видя войника и застана пред него.
– Ти да не си войникът, за когото в двореца се говори, че не е мръднал от поста си четиресет години.
Войникът не беше сигурен в гласа си и затова само кимна с глава.
– Аз съм новият цар – каза момченцето. – И те пускам да си ходиш.
– Че къде да отида? – продума войникът и гласът му излезе с усилие от гърлото.
– Добре тогава – каза момченцето. – За твоята вярна служба те назначавам за цар на този мравуняк.
Войникът се приближи до мравуняка и клекна до него. Не знаеше какво да каже на мравките. Думите, с които им говореше досега, бяха изчезнали.
– И вземи да си махнеш брадата – каза момченцето, преди да се скрие отново зад вратата на кулата. – С тази дълга бяла брада много приличаш на моя учител по поезия.
Вратата зад гърба на войника се хлопна и ключът изщрака в ключалката. Мравките не му обръщаха никакво внимание. Те влачеха клечки и покриваха с тях мравуняка. Войникът беше забелязал, че когато правят така, със сигурност ще завали. Той се изправи и се загледа в небето. И дълго стоя така, загледан нагоре.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНарисувани думи
Следваща статия„Тъпи ентусиасти“ в Сатиричния театър