Погледнато глобално, целокупната външна политика на Путин следва последователно и неотклонно мракобесието на вътрешната му политика. Казано по-простичко, става дума за една и съща, за една обща политика, която въдворява и поддържа със силата на въоръжения институционализиран терор едноличния му деспотизъм в рамките на Русия – от една страна – и изнася (отново със силата на въоръжения терор) същия деспотизъм зад граница. Историята свидетелства, че императорите, а като манталитет и като политическо поведение Путин си е чиста проба император, нямат насита на власт и земя – те са доживотно пришпорени от страстта да обезвластяват всичките си съчовеци и да завладяват всичките им земи. През вековете и хилядолетията тази им амбиция често е побеждавала, ненаситността им често е била удовлетворявана. (Впрочем, доколкото е ненаситна, тази им амбиция може да бъде удовлетворявана само частично и временно.) В кариерата на Путин обаче това едва ли ще се случи дори със силата на ядрените му оръжия, с които той не се посвени да заплашва и шантажира и Украйна, и Европа, и света. Дори да пречупи коравата съпротива на украинците, неговата неумолима амбиция да се себеизгради и себелегитимира не само като локален владетел, а и като световен лидер, ще си остане неутолена. Не защото така са решили великите сили, а защото кремълският диктатор е тръгнал срещу духа на времената, запретнал е ръкави да следва и въдворява една имперска кауза в една неимперска епоха. Битката срещу собствения си народ кремълският деспот може и да спечели мимолетно, може да спечели мимолетно и битката срещу съседни и далечни народи, битката с времето обаче, с неговите нрави и императиви няма как да спечели. Да живееш срещу духа на времената е трудно, още по-трудно е да управляваш, да градиш държава и държавност срещу духа на времената. Това значи да напуснеш реалността и да се превърнеш в нереалност – в абсурд, в мистификация да се превърнеш. Реалността е винаги краен победител във всяка обществено-политическа ситуация и тази ѝ победа е възмездие за лековерните опити да бъде подменена тази реалност с едни или други доктрини, утопии и химери. Които, именно защото са доктрини, утопии и химери, а не закономерности, са обречени на нереалност, на неосъществимост. По своята изначална природа светът не е доктриниран, доктринират го демагози с болни амбиции за владеене – както в рамките на собствената си страна, така и извън нея. Грандоманията на тези тщеславни парвенюта е окарикатурена гениално и в „Сатирикон” на Петроний, и в „Ревнивият султан” на Марко Ганчев, и в „Личен контакт” на Радой Ралин, и в драмите на Брехт, и във филма на Чаплин „Диктаторът”. Брехт и Чаплин проследяват (всеки в жанра си) възхода и падението на Хитлер, но гениалните им творби могат да бъдат отнесени с чиста съвест и към безчет негови съвременни социални родственици и епигони.
Такъв родственик и епигон, такъв трагикомичен владетел и вътрешнополитически деспот с ненаситни външнополитически апетити за господство над цели съседни и далечни страни и народи е несъмнено Владимир Путин. Илюстрират го еднакво красноречиво и олигархичният, авторитарен модел на държавно управление, който той създаде и оглави, и саморазправата с всяко свободомислие в рамките на собствената му страна, и безскрупулността, с която тръгна да налага чрез бушуващата война този извратен модел на Украйна. Една война, която руските пълчища може и да спечелят физически, но и една война, която Путин ще загуби, която вече губи морално. Става дума не само за обстоятелството, че нахлувайки в една независима съседна държава, кремълският деспот загуби и малкото си задгранични политически приятели и симпатизанти като Виктор Орбан, като президента на Чехия Милош Земан, като Доналд Тръмп и Ердоган – става дума и за отвращението, което агресията на едноличния руски режим породи сред обществеността на целия Свободен свят. И още нещо: ако най-тревожните страхове на Путин бяха породени от евентуалното членство в НАТО на съседните на Руската федерация държави, за него агресията в Украйна се оказа контрапродуктивна – тази агресия е на път да превърне, тя вече превръща ден след ден това членство от евентуално във все по-реално. Чрез горчивата участ на Украйна държави като Швеция и Финландия ден след ден все по-недвусмислено осъзнават, че неутралитетът е несигурно убежище срещу хегемониалните попълзновения на Кремъл, че единствена надежда да запазят независимостта и държавността си е приобщаването им към НАТО. Ако досега векове наред Русия бе само антиевропейска политическа сила, сега вече тя се видя изправена в конфронтация и с целия Свободен свят. Тази битка още никой не е спечелил – няма да я спечели и имперски Кремъл.
Именно защото е несравнима по бруталност, днешната руска агресия се натъкна на сплотеното противодействие на Запада – дори редица неутрални и довчера приятелски настроени към Русия държави подкрепиха наложените и невиждани по мащаб икономически санкции на страните от Евроатлантическата общност и дори се приобщиха към тях. Санкции, от които несъмнено и Западът ще претърпи финансови щети, но и санкции, които подсказват, че капиталистическият по своята природа Свободен свят проумя онова, което много мои сънародници отказват да проумеят: че смелите украински воини воюват не само за собствената си независимост, а и за нашите права и свободи, че духовните ценности са общочовешки и неделими, че всяко малодушие може да насърчи агресора и да се окаже гибелно за всички ни, че както държавническият терор се интернационализира, така трябва да се интернационализира и противодействието срещу него. Така, което исторически рядко се е случвало исторически, потресеният от зверствата на руските нашественици над мирното украинско население Запад изневери на собствената си капиталистическа природа, пожертва светата печалба в интерес на морала. Това ново съзнание доведе до едно ново отношение на цивилизацията, превърна страданието на украинците в общочовешко състрадание. Само по себе си обстоятелството, че в целия широк и пъстър свят само четири държави подкрепиха войната на Кремъл срещу Украйна и че тези държави са Северна Корея, Беларус, Еритрея и Сирия, говори ясен език.
Изненадващо и за него самия, кремълският деспот се оказа просто несъвместим с международната ситуация, видя се отвсякъде изолиран, разследван, а в близко бъдеще – дори и изправен пред Международния съд в Хага. Този развой на събитията беше предсказуем, но отгледан от КГБ, Путин е белязан от присъщото на тоталитарния репресивен апарат тесногръдие, той няма светски, външнополитически опит и оперира само на базата на унаследените от тежките времена на комунизма догматични вътрешнополитически практики. Да провеждаш обаче днес външна политика на базата на един идеологизиран шовинизъм, е обречено дело.
Вътрешнополитически за Путин нещата могат и да се получат, вътрешнополитически и икономически Русия може и да понесе бушуващата в Украйна агресия и произтичащите от нея лишения. Руският народ е търпелив и безропотен – неслучайно така противоречивият, но блестящ в изказа си философ Иван Илин пише: „През цялата си история тази (руската, б.а.) нация се въргаля в помията и при това иска да повлече в нея целия свят”. Така че на редовия руснак душата му плаче за господар, който да я стопанисва, социалната мизерия е естествена за руснака – още от литературната класика знаем, че той векове наред е битувал в духовна и материална нищета, в гражданско безправие, в едно перманентно военно положение. И украинецът Гогол, и Толстой, и Чехов, и Замятин, и Бунин, и Солженицин, и Виктор Ерофеев разказват как диктатори и диктатури, помешчици, губернатори и (особено!) комисари се редуваха да издевателстват над руснака – той е трениран и кален, неговото чувство за гражданска еманципираност е закърняло, а неговата коленопреклонност пред боготворените властелини не знае граници, крепостническото съзнание е пуснало дълбоки и силни корени в бита му. Външният свят е обаче различен – той е свят еволюирал не само материално, свят на гражданското общество, свят, в който свобода, независимост, суверенност на нацията и на личността не са думи без стойност. Ако Русия е, както каза Маргрет Тачър, „Горна Волта, но с ядрено оръжие”, Свободният свят има други, недостъпни за тесногръдието на локалните деспоти хоризонти, които няма да позволят цивилизацията ни да бъде повлечена в азиатските дебри.
Международните войни често са възпламенявани от несъстоятелността на владетелите да решат вътрешните проблеми, пред които са изправени. Безпросветността и социалната мизерия, в която тънат руските губернии, са видими и с просто око – дори от чужденците. С присъщото му остроумие преди броени години Шимон Перес заяви на Путин: „Москва и Санкт Петербург са витрина. Цялата останала част на Русия е като Уганда, само че заскрежена”. Глобализмът, светският дух на времената подканват Кремъл да приведе тази заскрежена руска Уганда в синхрон с технократичната ни цивилизация, да поприближи кое-що жизнения стандарт на редовия руснак до този на европейския му съвременник. С авторитарните прийоми на Кремъл обаче, с командно-административните похвати на олигархичния путински централизъм тази благородна цел е непостижима. А с друг ресурс политическата класа на Русия не разполага. И тъй като с декрет национално благосъстояние не се постига, а война се обявява с декрет, войната се себепредлага като естествен, за да не кажа и единствения възможен изход от тупика, в който от десетилетия, от столетия е заседнала страната. Друг градивен изход би бил демократизирането на обществените отношения, но подобно демократизиране би било убийствено за едноличния кремълски режим. И тъй като за егоцентричната душевност на тиранина върховна цел и върховен смисъл е едноличната му власт, той с готовност жертва нацията в услуга на властолюбието си – дори тогава, когато държавната му власт е заплатена с кръвта и сълзите на цели народи.
Пълководецът Сун Дзъ учи, че най-добрата победа е победата, извоювана без сражение. След ВСВ светът стана свидетел на много подобни политически и икономически победи. Те са при всички случаи за предпочитане – най-малкото, защото не кървят физически. Такава победа е обаче недостъпна за Путин и олигархичното му обкръжение. За да победи Украйна по този благороден начин, Кремъл трябва да направи Русия атрактивна за живеене страна. Казаното ще рече да я направи цивилизована държава с благоденстващо население. За един режим, затънал в коловозите на националното почвеническо наследство, на суровите и мрачни крепостнически традиции, на корумпираността и олигархичното мислене това е мисия невъзможна. Доколкото пролятата на бойното поле кръв е не негова собствена, а на хора анонимни, далечни и чужди, в очите на авторитарния владетел войната е по-бързия и кратък изход. Един изход, който може да се превърне, който вече е на път да се превърне в безизходица. Безизходица морална, безизходица икономическа и, ако съдим по непреклонната съпротива на украинците, безизходица и физическа. А на нас, мълчаливците и послушковците, малодушните безучастници пред грозния лик на саморазправата над цял един така близък на националната ни съдба народ, ни остава само надеждата, че искрите на войната няма да припламнат и на родна земя. Както сме си свикнали от векове, и днес ние търпеливо чакаме други, външни сили и обстоятелства да ни спретнат едно национално бъдеще на спокойствие, мир и благополучие. При което най-сърцатите от нас се тешат с утехата, че всяка гибел на тиранина е победа за демокрацията. Тази утеха е реална – нереално е нашето безучастие…
На главната страница: фотоилюстрация Емил Лендоф, The Daily Beast
