Роденият през 1906 г. немски писател Волфганг Кьопен става известен като романист, автор на пътеписи и есета. Той утвърждава творческия си облик в годините на национална разруха след Втората световна война.
Кьопен прекарва детството си в Източна Прусия, рано напуска дома на родителите си, работи като корабен готвач и практикува различни професии. Следва в Хамбургския и в други университети, много пътува. Изявява се като журналист, актьор и драматург.
Първите литературни опити на Волфганг Кьопен не намират значим отзвук. По времето на националсоциализма той потъва в мълчание за повече от едно десетилетие. След това заедно с писатели като Хайнрих Бьол, Ханс Вернер Рихтер, Алфред Андерш и други по-млади литератори взима участие в съживяването на опустошения културен пейзаж в страната. Волфганг Кьопен е един от първите творци, които прекрачват „нулевата точка”, до която е слязла немската национална литература, и пресъздават художествено новата социална и политическа действителност в Западна Германия.
Копнежи и поражения
В началото на 50-те години Кьопен публикува три романа със сходна тематика. От особено значение е „Оранжерията” (1953), в който се разисква корупцията на бонското правителство. Романът е замислен като притча въз основа на библейската легенда за пророк Йона, възвестил близката гибел на града Ниневия. Описан е само един ден и половина от живота на депутата Кетенхьове, който ясно вижда политическите машинации и в парламента, и в собствената си опозиционна партия.
Кетенхьове пътува с „Нибелунгенекспрес”. От погребението на жена си той се прибира в „оранжерийния” град Бон. Мислите му летят назад, към 1945 г. – тогава тридесет и девет годишният мъж се е завърнал от емиграция в разорената си родина, за де се включи в изграждането на нов, страстно желан демократичен ред. Съдбата го свързва с доста по-млада жена. „Елке, почти дете, отиде при него, защото беше гладна, а по онова време той имаше консерви, топла стая, напитки, малък черен котарак и апетит за женска плът, след като дълго бе постил.” Кетенхьове желае да възпита съпругата си в истински духовен партньор, та и в личния си живот да осъществи своя идеал за хармонични междучовешките отношения.
Бракът му обаче е обречен още преди сключването му. Ето защо Кетенхьове се впуска с двойно по-голяма енергия в политиката и силната опозиционна партия го избира за свой депутат. В заседанията на Бундестага и в отделните комисии той дава всичко от себе си, но въпреки това се чувства откъснат от другите като човек, който „добро желае, а зло върши”. Дори членовете на неговата партия го наричат „Мефистофел на добрата воля”.
Отстраняването
Когато предлагат на Кетенхьове да поеме поста посланик в Гватемала, той разбира, че искат да го отдалечат от актуалната политика, и започва да си задава въпроси. Нима смятат да го изолират, да го премахнат от пътя си? Нима знаят, че за разискванията върху военния бюджет на страната той е решил да използва информация, съобщена му тайно от чуждестранен журналист, и по този начин да разобличи политиката на превъоръжаване? Кетенхьове е убеден пацифист и като последовател на абсолютния отказ от насилие не е съгласен даже и с най-незначителни отстъпки от страна на своето партийно ръководство.
Вечерта преди разискванията той се натъква в един ресторант на млада девойка от Армията на спасението, която му споделя грижите си, и депутатът решава да направи за нея, каквото може. Двамата се уговарят да се видят следващата вечер в същия ресторант.
На другия ден е големият дебат в Бундестага върху военния бюджет. От една току-що публикувана статия на негов бивш колега Кетенхьове разбира, че правителството вече разполага с информацията, върху която той е решил да изгради обвиненията си. Така разобличителната му реч става безсмислена, тъй като вече няма да представлява изненада. При дебата той не отхвърля правото си на изказване, но го върши без желание.
Привечер Кетенхьове скита безцелно из улиците на Бон. Среща още веднъж девойката, дава й две препоръчителни писма до депутати в Бундестага, обладава я сред развалините и малко по-късно се хвърля от един мост в Рейн. „Той беше бреме за самия себе си и скокът от моста му донесе избавление.
Самотният хуманист
В романа „Оранжерията” Волфганг Кьопен използва предимно вътрешен монолог, който е овладял до съвършенство, а също филмова монтажна техника. Кьопен е школуван от големи литературни образци, като е възприел асоциативния стил на Джеймс Джойс и контрапунктния метод на Андре Жид, но е създал собствен повествователен стил, който критиката определя като „език на самотния човек в един непроницаем свят”.
Когато през 1962 г. Волфганг Кьопен получава престижната литературна награда Георг Бюхнер, в приветствената си реч той казва: „Видях поета, писателя при отхвърлените от обществото, видях го като страдащ и като съчувстващ на чуждата мъка. По-късно чух да се говори за ангажирана литература и ме порази това, че от нещо самопонятно, от нещо като дишането искат да направят художествено направление или литературна мода. Аз не се числя към никоя политическа или литературна групировка, не подписвам никакви манифести и декларации. Принадлежа към писателското съсловие, което е призовано да предизвиква у читателя озлобление.” Сам Кьопен нарича творбите си „опит за монолози против света”. Но по силата на особен парадокс неговият протест срещу съществуването се превръща в пледоария за нова човечност. Тъкмо това дава основание на Алфред Андерш да нарече Волфганг Кьопен „хуманистичен песимист”, в чиито произведения зад външната резигнация на героите прозира недвусмислен хуманистичен патос.
Текстът е откъс от подготвяната за печат книга „От Танхойзер до Шумахер”.
Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.
