0
1791

Врабчета

георги

В сборника с есета „Китайски разкази и загадки” Георги Гроздев разказва за екзотичните алеи на парковете в Шанхай, китайския календар и отношението към парите в най-многолюдната страна на планетата. Предлагаме ви откъс от книгата.

first cover Chinese storys09Инициатива на Асоциацията на шанхайските писатели ме отпрати за два месеца в най-големия и бързо развиващ се град на Китай. От 2008 г. те канят писатели от различни страни, за да се запознаят по-добре с творчеството им, а и самите гости да разберат повече за колегите си, за Шанхай и страната. Темата на срещите през 2015 година бе „Светлините на града“. Участваха още десет писатели от Индия, Шри Ланка, Танзания, Израел, Англия, Франция, Тайланд, Австралия, Турция.

Благодаря на Асоциацията за гостоприемството. Досега са им гостували 47 писатели от 30 страни. Програмата е без предварителни условия или цензура към текстовете на писателите за Китай.

Георги Гроздев

Георги Гроздев, Свое и чуждо. Китайски разкази и загадки, Издателство „Балкани”, 2016 г., 5 лв.

Врабчетата

Тази сутрин към десет преди обед, когато собствениците на хвърчила ги няма, зелената кръгла поляна е засипана с врабчета в парка. По-кафяви са от нашите, като че ли по-големи и с по-дълги опашки. Чирикат на воля и кълват ли кълват. Най-после поляната е тяхна.

Китайският писател Жао Лихон разказва: „В моето детство станах свидетел как хората масово унищожаваха врабчета. Известно време в Китай врабчетата бяха наричани „вредни птици“, които всеки човек трябва да прогонва далеч от себе си. В организираната кампания за унищожаване на врабчета хиляди хора крещяха, вдигнали глави към небето, биеха тъпани, гонгове и всичко, което им паднеше под ръка, вдигаха страшен шум. Изпаднали в паника, огромни ята от птици летяха във въздуха и тъй като нямаше къде да кацнат, за да съберат сили, врабчетата падаха мъртви от въздуха, като че ги бяха застреляли с куршуми. Някои от тях се блъскаха в стени и така ги намираше смъртта. И аз съм участвал в такива „кампании“ – удрях един в друг два тенекиени легена. В началото приемах всичко като смешна игра, но детското ми сърце се изпълни със скръб, когато виждах как птиците измират масово пред очите ми. За щастие този фарс бе прекратен, врабчетата отново станаха „добри птици“, заслужаващи да живеят в света на хората.”

Запознах се с него в Шанхай. Носех екземпляри от издадения в „Балкани” на български език том с негови есета „Бели чапли”. Изненадах се, че българите и хората от Балканите имат много сходно отношение с китайците към природата и животинския свят, към Космоса. Жао Лихон въобще не се учуди на откритието ми.

Йордан Радичков пише „Ние, врабчетата” горе-долу по същото време, когато Жао Лихон ги е гонел с двата тенекиени легена. „Драги ми господине” е любим герой и на моите внуци Тончи и Гого. Защо врабчетата са толкова симпатични? Според Радичков те са гаврошовците на големия град. Къпят се в локвите, надничат край всеки прозорец, мушкат се под всяка керемида. Виждал съм ги да кълват направо по открити маси и в „Макдоналдс”.

Жао Лихон е един от четените и известни китайски писатели. Неговите творби се изучават в началното и средното училище. В споменатото есе той признава, че именно от врабчетата го е научил: свободата е по-важна от всичко. Дълго време гледал малък гаврош с жълта човка в къщи. Всеки ден го подхвърлял нагоре, а той все се приземявал край паничката с ориз. Докато един ден изоставил ориза и отлетял на свобода завинаги.

От времето на хайките за врабчета и хора в Китай е изтекла доста вода, както и от нашенските хайки за вълци и хора, описани от Ивайло Петров. Тази истина обаче не отменя другата – всички ние произхождаме от онези отминали времена, в които все още някои са затънали до шия, други до кръста, трети до коляно, четвърти до ръба на подметките си, а предимно по-младите дори не знаят за какво говорим.

Птиците в Шанхай са на голяма почит. В парковете се поставят хиляди гнезда, за да намират, особено по-дребничките от тях, спасение. Оттук минава един от най-големите въздушни коридори, идващ от Сибир, както България се пресича от големия Аристотелев път на птиците. И в Шанхай има специален парк, подобен на местността „Пода” край входа на Бургас, където могат да се наблюдават хиляди и милиони пернати при прелета. През есента се събирали повече от 180 вида.

В Зонгшон парк съществува екзотична алея. Собствениците на птици закачат рано сутрин клетките и сядат смирено на пейките. Една бе с откъсната опашка. Може да е имала приключение с котка. Китайците викат на писаните „мау”, мау”, буквата „я” им се изплъзва. Котките са се научили и реагират само на „мау”. Така с „мау”, а не с „мяу”, успях да примамя рижа красавица край алеята и тя ми позволи да я погаля между ушите.

Високо от клоните заключените птици начеват своите песни или разговори. Спрях се и се заслушах. Китаецът на близката пейка смучеше лулата си с наслаждение. В началото бяха кратки отривисти сигнали като позивни, които пернатите изстрелваха помежду си, загърбили собствениците на клетките. После звуците се удължаваха, но ставаха по-бързи и по-бързи. Сетне утихваха, имаше мълчалива пауза и ново избухване в съвсем различен речитатив. Първо от едната клетка говорят, после другата отговаря. В третата само клатят човка, в миг неочаквано се намесват от четвъртата. Цял рояк от птичи мисли се понесе. Само небето разбираше какво мислят те за нас, хората. И хвърчилата може би, които вееха опашките си весело.

Замислих се кога ли ще имаме и ние свое българско хвърчило, кога ще разберем, че да гоним вятъра с него не е вятър работа.

Нане Стоичко още се притаява у мнозина от нас с тежката си брадва и гледа на кое дърво е миризливата му капа, за да го отсече, та да си я вземе? Не, не му е до хвърчила, щъркели точно сега…

Птиците носят послание на човека. Ако те оцеляват, ще оцелее и той. Много от малките птички с тегло по 250 грама се стопяват наполовина след дългия си полет към Шанхай.

Eсента е време за отлитане, но и време за едно обещание – обещание за завръщане.

Какво остава от цивилизациите

Паркът е моето място за наблюдение. На завоя, малко прикрита поради разположението си, откривам кръгла каменна пейка. Там функционира необявена борса. Брокерите – навити старци, си избират стока. Цената изглежда фиксирана. Сега разбрах по-ясно защо вадят бързо предимно дребни банкноти и защо жените още по-бързо ги прибират. Пет юана са 1 лв. и 44 ст. Това ще е само подхранка, само зарибяване. След това ускорено се изнасят по двойки. Аз свикнах с тях, изглежда, че и те свикнаха с мен. Странна птица, появявам се внезапно горе-долу по едно и също време на сутрешната си разходка. Веднъж се тупах с длани по корема. Китайците го правят в движение и с други части на тялото си. Щом ме видяха, те се засмяха свойски, сиреч – вече си китаец, а? Бях ги подминал почти, когато една от дамите ме плесна свойски по задника. Бре, рекох си, май ще ми излезе късметът и на мен!

Удовлетворяваха взаимните си потребности, тъй както могат. Гонеха мига, а той се изплъзваше и на едните, и на другите. Жените бъркаха в джобовете на заможните пенсионери-мераклии. Те пък получаваха своето непостижимо до тогава удоволствие – лесен секс с по-млада, при това доброволка, а не професионална проститутка. Неотдавна гледах филм за  подобна одисея на англичанка в 1970 г. Много жени добавят проституирането към редовната си работа, за да спасят финансите на семейството. Правят го дори със знанието на съпрузите си. Нещо, което май беше невъзможно при социализма, макар и тогава хората да са имали финансови нужди. Филмът беше криминален и се отнасяше за сериен убиец, който трепеше такива жени с чук по главата. Разказът се водеше от сина на загиналата, който не предполагал какво става. Родителите му съобщавали, че ще се разходят и ще пият бира след работа. Една вечер майка му не могла да се прибере. Преминала във вечността.

Нашата вечност е в мига. И всеки миг принадлежи на вечността според Марк Аврелий – римски император, писател и философ. Цивилизациите са невъзможни без упование във вечността. Хилядагодишната римска империя загива, тъй като гражданите й загубват вярата си в нея и във вечността.

Защо днешната цивилизация е нестабилна? Защо не вярваме във вечността й? Какво ще остане от нас, ако тя се срине поради война, финансов колапс или природен катаклизъм? След 15 години изчезват всички сгради, пътища, заводи, всичко завинаги изчезва. Гръцкият философ Епикур винаги е прав: Яж и пий, и се радвай на живота с любимата жена!

Има такъв филм, който показва колко нетрайни са огромните небостъргачи и бързите магистрали. Как изпод земята излизат дивите корени на друг свят, за който сме забравили. Остават само Великата китайска стена, пирамидите… Какво още? Може би и нашите умни книги.

Нося тези въпроси в себе си. Споделих ги с авторитетни шанхайски и китайски писатели на една от срещите ни. Очаквах интересен разговор. Авторитетната водеща не прояви афинитет. „Вечерята ни чака!”,  останалите й колеги също. Единствено млада редакторка от китайско списание, и колежка от Индия маркираха с по няколко думи същността на темата, а бяхме много на брой и все талантливи хора. Времето за разговори било изтекло, макар цялата вечност да бе все  още беше пред нас.

С Джуан Дзъ общувам по-често. Спомням си цитат, който ми харесва. Има такава притча: за да иронизира претенциозната си аудитория, един посветен я запитал: ”Аз мога да ям и да сера, а вие какво можете?” Съзнателно бил по-груб в изказа.

Опитах може би повече от сто вида китайска храна, повечето срещи започваха или завършваха с въртящата се стъклена маса, наричана „мързеливата Сузи”. Монтирана е в средата на дървената маса. Всеки  щипва с клечките по нещо от блюдото пред него и го поставя в чинийката си. Стъкленият кръг се върти, изборът е невероятен. Домакините ни са много щедри и гостоприемни.

Колко пъти стомахът ми се питаше: ”Можеш ли да кажеш какво яде преди малко?” Такива разнообразни и невероятни за европееца вкусове и блюда открих, за които нямаше как да предполагам, че съществуват.

Може би има нещо вярно в това, че човекът мисли със стомаха си. Пълният стомах докарва доволни и щастливи мисли за бъдещето на цивилизацията, които едва ли се нуждаят от въпроси като моите.

Ако можеха парите да говорят

Ако парите можеха да говорят, за да разкрият тайните си…

Например монетата на Чингиз Хан от 618 г. или монетите с образа на Александър Велики, имитирани от толкова владетели на Азия с техния типичен гръцки стил. Профилът на Александър е одухотворен и въздействащ. Много бих искал да чуя техните истории. Музеят на Шанхай има истински съкровища.

Доста преди Аспарух да премине реката Дунав китайският Път на коприната е събирал пари от царства и господарства. Ако гледаш от птичи поглед – подробностите не съществуват. Доближиш ли се – подробностите са всичко. Българската държава още не е била създадена през 681 г., да не говорим за сеченето на монети, а китайските пари вече са си били направили път, който е нужен и днес.

През 1988 г. в най-тиражния български седмичник „Поглед” започнах да водя първата вестникарска рубрика „За парите – сериозно” в тогавашния печат. Темата бе табу. Появи се като полъх от идващите нови времена, когато щеше да се говори и мисли само за пари. При нашия социализъм беше неудобно да се коментира размерът на заплатата, да се иска повече, да се договаря. Тя се даваше и толкоз. „Дайте – за да ви дадем!”

За парите, както и за секса, беше срамно да се говори. Сега порно каналите са отворени и все парите ни са в очите, ала задоволени ли сме? Някои – определено да! Лично за тях бе извършен един важен преход към неограниченото им обогатяване, който няма да има край.

Парите крият неразкрита докрай сила. Те не могат да стоят вързани, макар древните китайци да ги нанизвали на въженце. Били кръгли като небето, а в средата с квадратна дупка – така означавали земята. Преди това вместо пари разменяли зърно, десетки видове тъкани, домашни животни, кожа, рог, вълна, чай, сол, дървен материал, фураж, плодове, билки, масло, хартия, въглища, лак, восък…

Грошовете се отливали от мед, докато държавата не срещала трудности. Тя единствена имала правото да пуска в обръщение пари. Постепенно съставът на сплавта се заменял.

След това дошъл редът на книжните пари. Били лесни за производство. Видях нарисувани два зелени дракона един срещу друг на книжна пара колкото педя. На нея пишеше – сто долара. Това се казва банкнота.

Парите обичали властта и властта обичала парите. Когато стояли заключени и неподвижни, те умирали бавно като лишени от свобода диви животни. Ако парите не се размножавали, те сякаш били мъртви. Всеки, който ги притежавал, бил длъжен да ги управлява, както се язди силен и буен кон. С парите се купувало и купува всичко. С парите не можеш да си купиш майка, дори да си продал вече своята собствена. Не можеш да си купиш любов, дори да си продал вече своята собствена, не можеш да си купиш живот, въпреки скъпата си гробница, дори да си продал своя собствен.

Проблемът на днешния свят е, че от доста време парите му нямат покритие. Те се въртят от Лондон до Шанхай, през Сидни, Ню Йорк, Москва, Кейптаун, Париж, Токио, тези лъжливи световни пари. За десетилетия напред е похарчено бъдеще, което по право принадлежи на още неродените. Всеки горд с гражданството си американец например дължи по 160 хиляди долара. Германия има дългове, не само Гърция. Русия има дългове, кой ли няма, изреждането е безкрайно…

Китай няма да дава, има да взема. Той е най-големият инвеститор. Скоро ще строи две атомни централи на английска територия. Влага милиарди в усвояването на Сибир, откупил е нефта и газа за трийсет и пет години напред на по-изгодна от европейците цена. Огромни са вложенията в недвижими имоти в Америка.

Седалището на световния капитал е тук – в най-многолюдната страна на планетата, в центъра на световния комунизъм. Парадоксът крие своя тайна. Не е разгадан досега и няма да е лесен за разплитане.

Неотдавна китайският президент каза, че в отношението си към по-бедните страни ще следват първо справедливостта, а после интереса („Шанхай дейли”). Темата за парите неизбежно ме намесва и в политиката. Нека отбележа, че това не е цел на разказите ми за Шанхай.

Ако справедливостта е преди интересите, тогава интересите ще продължават ли да бъдат „интереси”. Бяхме свидетели на подобна софистика при българския и руския социализъм с имагинерното „дайте – за да ви дадем!”.

Интересите и справедливостта са категории от различни нива. Справедливостта е морална ценност. Интересите никъде и никъде не са следвали морала, а само изгодата, печалбата, добрата сделка. Справедливостта не се постига със сделка. Иначе най-богатите и успешни бизнесмени щяха да са най-големите моралисти. Често богатството е обратно пропорционално на честността, съвестта, добротата.

Китайският премиер твърди: държавата не иска децата на бедните семейства да остават извън училище. В Шанхай най-напред е въведено безплатното задължително деветгодишно обучение. Не иска заради болест обикновените хора да изпадат зад борда. Не иска заради безсмислени формалности младите да губят ценни възможности. Той говори за социалистически реформи („Шанхай дейли”).

В нашия вариант на „социализъм” съм слушал подобни пожелания. Спомням си добре как парите накрая винаги се превръщаха и превръщат в най-малкото общо кратно на всички проблеми.

Те са знак и за морала на всяко общество. Ако то живее в лъжа и корупция, ще бъде икономически неефективно и безплодно. По плодовете им ще ги познаете, пише в Библията. По-скоро камила ще мине през иглени уши, четем там, отколкото богатият ще се откаже от богатството си, за да влезе в Рая.

Луната и китайският луноход

Китайският календар е съобразен с луната, а не със слънчевия цикъл. Първият официален акт на всеки владетел е да провъзгласи нов календар. Календарът е връзката между сезоните, месеците, дните и часовете – от една страна. И петте първоелемента – (дърво, огън, земя, метал, вода), петте цвята, петте звука, петте аромата, петте посоки на света, ветровете, животните, растенията, различните части на човешкото тяло, чувствата, състоянията на духа, човешките качества – от друга. Той отразява и отношенията, които всички те поддържат помежду си. На практика отразява всички елементи на света – видими и невидими. Тези отношения се олицетворяват от принципа на махалото или от взаимодействието на двата универсални полюса – ин и ян.

Календарът се гради върху фазите на луната, месеците са дванайсет. Разликата между слънчевите и лунни месеци се допълва с вмъкнат тринайсти месец.

Годините, съдържащи добавен месец се наричат „разширени” и са седем на всеки седемнадесет години. Ролята на век изпълнява шестдесетгодишен цикъл. Това летоброене е въведено през 2697 г. пр. Хр. и се използва без прекъсване до днес. Сега се намираме в седемдесет и деветия подобен период, започнал 1984 г. и завършващ 2044 г.

Традиционният календар е заменен от официалния западен календар, но си остава под името „земеделски”. Според него петият ден от петия месец е Празникът на двойната петица. Денят е особено неблагоприятен и е повод за изгонване на всички зли сили чрез заклинания, талисмани, амулети. Празника на очистването се съпровожда с шествие на кораби-дракони по езера и реки, край чийто брегове се събирали огромни тълпи.

Бях свидетел на празнуването на Празника на преполовената есен или Празника на луната. Падна се на 27 септември 2015 г., неделя. Той се отбелязва на петнадесетия ден от осмия лунно-слънчев месец. Приготвят се сладкиши във формата на луна – прословутият mooncake. Видях опашки от стотици хора в центъра на Шанхай да чакат търпеливо реда си. Не можах да разбера нито търпението им, нито интереса към малките бели хлебчета, оцветени отгоре с нещо като червен йероглифен печат. Наредих се и аз. Бяха пълни с малко смляно месо, миришеха приятно. Бяха вкусни и малко по-скъпи за празника.

През есента небето над Зонгшон парк е ярко синьо, бездънно синьо – любимото ми небе. Нощем луната е ярка и кръгла, тъмните петна на лунните планини си личат с просто око. Наистина от земята тя прилича на кексче. Наближаваше времето за раздяла с Шанхай и с Китай. Мислех си какво ли ще открия в небето, което да продължи да ме свързва с хората тук. Луната ми натрапваше отговора си. Тя щеше да се вижда и от българското небе по същия начин – все така загадъчна между клоните на белокорите дървета. Щеше пак да събира отново погледите ни с новите ми познати и приятели отвъд планини и морета. Вече знаех, че и те се вглеждат и са се вглеждали в нея внимателно, както и аз съм го правил.

Пълнолунието ме вдъхновява. Не знам дали лунните гравитационните сили, предизвикващи приливите, имат значение за това. Близката, надвиснала луна предизвиква душата да шепти стихове. В далечните времена, когато празникът се създавал, поетите около императора също пишели одите си, вдъхновявани от Луната, а не по задължение.

Пълната луна изпълва душата. Тя е символ на събирането, празник на семейството, което в този ден е задължително заедно. Оказва се уважение на всеки един от членовете му – от най-малкия до най-големия. Семейният олтар за китаеца е свят. Почитта към родените преди нас – закон.

Обичаят да се ядат лунни кексчета идвал от император Тайдзун (566-635). Пътуващ търговец му предлага кръгъл сладкиш  в чест на победата над хуните. Докато ядял, императорът посочил луната и рекъл: ”Да можех сега да поканя жабата (според митологията на луната живее жаба) да се наслади на сладкиша „ху” (така наричали малцинствата).

Оттогава яденето на тези кръгли хапки се разпространило из цялата страна. Каква безплатна реклама само си е направил онзи досетлив търговец. Сравнението на враговете с вкусна храна е малко грубичко. Според друго предание император Сюендзун опитал от сладкиша с любимата си Ян Гуефей. Не харесал името му. Конкубинката предложила да го нарекат “лунен кекс“. Луната от древни времена бди над всички влюбени. С това име кръглото хлебче остава известно и до днес. От тук нататък то ще ми напомня и за силата на тяхната любов, която погубва красивата куртизанка, а после и цялата династия. Има различни видове mooncake. Пълнежът им може да е сладък или солен, с месо или плодове. Все пак, дали онази жаба още живее на луната или не? Китайската космическа програма предвижда в близките години да се  изпрати луноход до там. Достойна амбиция за една велика нация, която преживява своя Ренесанс.

Септември – Октомври 2015 г., Шанхай

Георги Гроздев е автор на трилогията „Плячка”. Първият роман „Плячка” е издаден на сръбски, след това на български и на още 11 езика. През март 2015 г. на панаира на книгата в Париж бе премиерата на френското издание. Вторият роман „Непотребния” е преведен на немски. Третият от поредицата – „Ентропия”, беше публикуван през 2014 г. Основател на издателство „Балкани” (1991) осъществило за първи път в културната ни история престижната поредица „Балканска библиотека” с едни от най-добрите автори от всички страни на полуострова. В литературно-критическите си книги „Изчезващ вид. Срещи с майстори” (2011, 2013) и „Книга за Ивайло Петров” (2015) пише за творчеството на големи български писатели и за дългогодишните си разговори и срещи с Ивайло Петров, Йордан Радичков, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Георги Мишев. Публикуваните тук текстове са част от книга с общо трийсет есета. Шест от тях са преведени на китайски и публикувани в „Shanghai Literature”, а едно – в най-големия вестник в Шанхай и Южен Китай (700 хиляди тираж) „Jiefang Daily”/Libaration Daily”.