0
727

Временен ред

Сега, когато топлината не иска да си отиде от сезона, за да ни напомня колко грешни сме и как преобръщаме природата на нещата, как изтерзаното от насилие естество се сгорещява и започва да ври под краката ни и пред зачервените ни очи, сега, както сме се взрели в забавящия се икономически растеж на човечеството, сега му е времето да си поговорим за руския шпионаж.

Веднага ще кажа, че в деня, в който умовете и душите са обърнати към безплътните небесни сили, мисълта за руските шпиони в България оправдано може да изглежда не само еретична, но и ненужна, пошла, евтина.

Да, но точно в деня на архистратиг Михаил и другите архангели и ангели е добре да се посочи отново към лицето на лицемерието, опаковано като православно братство. Защото експлоатирането на тази заблуда вреди много на българското общество.

В последните два дни прочетох няколко статии от авторитетни коментатори, високо уважавани и от мен, в които се констатира тежкото унижение, нанесено на България с награждаването от страна на Путин на разследвания за шпионаж в полза на Русия Николай Малинов. Награждаване с държавен орден за заслуги. Прочетох заключения, според които българската държава е била едва ли не безпрецедентно „зашлевена“ от Москва с този акт и е останала безмълвна пред наглата подигравка с националната чест.

С голяма радост и ведър дух смея да твърдя, че нещата стоят точно наопаки. Безразличието, демонстрирано от София във връзка с връзването в Кремъл на пионерска връзка на господин Малинов, ме изпълва с надеждата, че най-сетне българската държава демонстрира по отношение на Русия високо самообладание и съумява да реагира с лека усмивка в ъгълчето на устата. Самото демонстративно окичване с орден на Николай Малинов би трябвало да е достатъчно ясен сигнал за това, че Кремъл е засегнат и раздразнен от станалото напоследък. И как няма да е иначе, когато изгонването на дипломат не е безобидна работа.

Последното ми дава повод да кажа и това, че пасивната българска позиция непосредствено след избухването на аферата „Скрипал“ се оказа стратегически нелошо планирано забавяне. Защото ударът беше нанесен неочаквано. Голямо достойнство е да можеш да чакаш. Така или иначе за мен е очевидно, че парадът с Малинов разкри изнервянето на властите в Кремъл от поведението на България, която унижи допълнително Москва със своето мълчание във връзка с детинската и нескопосана провокация.

Хубаво е да се мислят нещата в контекст. В контекста на „Сверен поток 2“ например. Защото продължаваме да се питаме кой и кои всъщност в Европа отварят себе си за поредните тръби и за още по-голяма, за да не я нарека тотална зависимост. Продължава да виси въпросът с принципните политики на Германия и Франция по отношение на Руската федерация, които включват плътно придържане към санкциите,  но заедно с това и покровителстване на новия тръбопровод през Балтийско море в интерес на популистките заявки за бъдещо вътрешно харесване и в услуга на няколко твърде важни търговски компании. И дали Дания беше унижена в крайна сметка? Или се самоунижи?

Хубаво е да се разглеждат нещата в контекст, който включва и новата позиция на Еманюел Макрон по отношение на Република Северна Македония например. Очевидното ориентиране на Макрон към сближаване с Москва и Белград показва ясно, че амбициите на френския президент са доста екстравагантни на фона на общоевропейската солидарност.

Също като изказването му за българските и украински „нелегални“. Дали Макрон го направи съзнателно и с пълно съзнание за това какви ги говори? Сякаш че въпросът е излишен. Та възможно ли е Еманюел Макрон да не знае какво казва и какви могат да са последиците от едно негово изказване? Лошото е, че не само е възможно, ами е и много вероятно. Всъщност това не е чак толкова лошо, като се има предвид, че ако френският държавен глава е бил съвсем наясно със смисъла на думите си, то неговото изхвърляне действително трябва да се тълкува като сериозен проблем. Както го разтълкува и официална София.

Ще си позволя една смела спекулация, предполагайки, че работата е далеч по-невинна. Защото където „белоруски“, там и „български“, нали. „Белоруски и украински нелегални“ вече звучи по-смислено, защото гражданите и на двете държави все още не се ползват от условията за право на пребиваване в друга страна от Европейския съюз, от които се ползват българските.

Да си го признаем. Свикнали сме високопоставени политици от Западна Европа да правят глупави грешки и да проявяват невежество тогава, когато става дума за източните части на континента. Не че Макрон не прави разлика между Беларус и България. Просто понякога мисълта на човек се обърква при термини със сходно звучене, езикът избързва и стават грешки…

В тези дни, в които топлината не иска да отстъпи и да си отиде, се усмихвам, вървейки, като се присетя, че България успя да накара Русия да раздава ордени на чужденци.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЗвездният небосклон на Киномания 2019
Следваща статияРаждането на демокрацията или споменът като бъдеще