Начало Идеи Актуално Времето за философстване изтече
Актуално

Времето за философстване изтече

Ернст Тугендхат
06.02.2023
3682
Ернст Тугендхат

Ернст Тугендхат (род. 1930) е една от най-значимите философски фигури на нашето съвремие. От 1966 до 1975 г. той е професор в Хайделбергския университет, от 1975 до 1980 г. е сътрудник в института „Макс Планк“ в Щарнберг, от 1980 до 1992 г. е професор в Берлинския свободен университет. Философската работа на Тугендхат отрано е определена от усилието да се прехвърлят мостове между англо-американската традиция на аналитичната философия и определената от Хусерл и Хайдегер традиция на феноменологичното мислене. В своята, посветена на феноменологичното понятие за истина хабилитационна работа, Тугендхат формулира централната за неговата философия идея „човешкият живот в цяло да се насочи към истината, тоест, посредством идеята за един живот в критическа отговорност“. Автор е на Понятието за истина при Хусерл и Хайдегер (1967), Уводни лекции по философия на езика (1976), Самосъзнание и самоопределение (1979), Логико-семантична пропедевтика (1983, заедно с Урсула Волф), Лекции по етика (1993), Антропология вместо метафизика (2007). Превод на български език на неговата работа „Значението на Bedeutung при Фреге“ е публикуван в: KHORA, периодично издание за съвременна философия, свитък I, брой 1, 2000, стр. 82–92.

Разговор с Ернст Тугендхат за жизнения му път, за Хайдегер, страха от смъртта и безпочвените спекулации в изследванията на мозъка

Предполагаше се, че интервюто ще бъде само два часа следобед, но продължи почти до полунощ. То започна с кафе и завърши с уиски. Ернст Тугендхат не беше сигурен дали иска да види разговора напечатан. В крайна сметка дойде писмо от Тюбинген: „Намирам, че текстът е добре така, както е сега“, лаконично бе написано със заоблените букви на старата му пишеща машина. Тугендхат не обича да изпраща имейли – неговите мисли пътуват все още по пощата.

Die Tageszeitung: Господин Тугендхат, вашата най-нова философия се занимава със страха от смъртта. Кога за първи път изпитахте този страх?

Ернст Тугендхат: Написах първата си лекция върху смъртта, когато бях на 64. По това време бях в Чили, сам, и имах чувството, че единственото, което ми предстои, е смъртта. Но може би вече бях открит към темата, защото започнах като ученик на Хайдегер, при когото смъртта също има важна роля. Когато си представя, че имам само още малко време да живея, се ужасявам. Не просто защото безусловно искам да продължа да живея, а защото намирам, че съм пропилял времето си и в действителност е трябвало да живея по съвсем различен начин.

Как?

Не зная. Единствената ми грижа е, че може да съм пропуснал основното. Обаче това чувство същевременно е изтласквано настрани от мистиката.

И как може мистиката да помогне?

Помага да си дадете сметка, че човек така или иначе не е толкова значим. Свързано е с учудването от това, което Хайдегер нарече битието, или, както казва Витгенщайн, че този свят изобщо го има.

Ако човек самият не е важен, откъде тогава идва мотивацията да живее? Не е ли обезсърчаващо да приемаме, че всичко е важно, освен нас самите?

Не, аз съм точно толкова важен – обаче именно точно толкова. Впрочем, аз имам философски амбиции и се радвам, когато успявам в моята работа, което обаче в действителност не ценя. Опитвам да вземам себе си за по-маловажен, но фактически усещам за колко важен се имам.

Не би ли било това основание да се преосмисли теорията ви, че човек трябва да релативизира себе си?

Не. Мистика и егоцентризъм не се изключващи се алтернативи. Вярвам, че никой никога, дори и като мистик, не може да избегне да се взема насериозно. Когато се занимава с мистика, човек е заинтересуван тъкмо от това, че ТОЙ се занимава с мистика. Има разминаване между вземането-на-себе-си-за-прекомерно-важен и спокойствието да релативизираш себе си.

Когато някой каже: Аз не съм важен, тогава той казва също: Аз не съм важен за другите. Така може ли да има изобщо любов?

Към любовта естествено спада, че хората дават един на друг да се разбере, че се намират за важни. Вярвам обаче, че този момент става самостоятелен.

Все пак, струва ми се, преодоляването на страха от смъртта при вас става с цената на това човек да няма повече никакви страсти.

Да.

Тази цена изглежда висока.

Вижте, тези противоположности са само крайните точки в едно отношение на напрежение. Нека вземем за пример суетността. Всички ние бихме я намерили за комична, защото тя е преувеличение на собствената важност.

А вие суетен ли сте?

Всички сме егоцентрични. Някой обаче са по-осъзнати от други. И суетните са особено неосъзнати.

Редно ли човек да се радва на своите успехи?

Добър въпрос. Да, бих казал – но ако не се прекалява.

Кой успех най-много ви е зарадвал?

Когато за първи път станах професор в Хайделберг. Тогава изпитах голямо облекчение. Години наред преди това, през цялото време като асистент в Тюбинген, не вярвах в себе си. Четях обявите във вестниците, но никога не намирах нещо, за което да се чувствам способен. Нямах увереност в себе си като философ. Имах чувство за малоценност – това е така при много хора, които, от друга страна, са високомерни.

Високомерен ли сте били?                 

По принцип, винаги съм имал високи представи за себе си. Постепенно добих самоувереност, но все още съм в някаква степен зависим от това как хората реагират на моите лекции, което намирам за прекалено. Това ме потиска. Макар че моите лекции в Германия винаги са били добре приети, но не и в англосаксонските страни.

Откъде идва тази разлика?

Тук има много помпозност в университетите. В Англия и в САЩ се обръщат по съвсем различен начин към теб, особено в моя случай, защото стилът ми на мислене е повече англосаксонски. За много немски колеги е по-лесно в Америка, защото там си казват: „Ах, това е някакво немско дълбокомислие, което е толкова дълбоко, че тъй или иначе не може да бъде разбрано“.

Т.е., добра философия днес се прави само в Англия и САЩ?

Не. Смятам, че в Германия има повече съзнание какво са големите въпроси. Но, от друга страна, има по-малко съзнание за методическото и съвсем слаба дисциплина на дискусия. След лекция в Германия много хора стават и говорят нещо, без то да се отнася към това, което лекторът е казал. Немците имат склонност да бъдат съ-лектори.

Какво е вашето отношение към колегата ви Юрген Хабермас? Вие отдавна се познавате.

Това е твърде сложен въпрос.

Позволете да го поставя по-съдържателно. Сега Хабермас също открива религията.

Но по съвсем различен начин. Той няма никаква потребност от религия, както самият казва. И не знам точно какво го интересува в религията. Но, във всеки случай, не е това, което мене ме интересува. Аз със сигурност имам нужда да вярвам. Него го интересуват моралните компоненти в религиозната традиция, не религията като такава.

Последната ви книга изглежда парадоксално. Със силното си отнасяне към смъртта, тя прилича на сбогуване, но същевременно прилича и на едно нов начало.

Защо имате впечатление за ново начало?

Защото опитвате отново да разясните: Какво е философия? Какъв е вашият метод? Има ли един общ въпрос, който може да преодолее отделните дисциплини на философията?

В предговора пиша, че това, което досега съм казал по определени теми, ми изглежда много недостатъчно. Още в предишната си книга обявих, че тя ще е последна, след това все пак написах тези студии, които излязоха през март. Сега обаче наистина мисля, че това е последната ми книга.

Не, но вижте, през лятото се премествам в Бразилия. Имам чувството, че за мен времето за философстване изтече.

Ще вземете ли с вас пишещата си машина?

Мога да мисля само когато седя пред пишещата машина. Ползвам малки листчета формат А5, когато работя за себе си. Отдясно е поредният номер, отляво – датата. Подреждам ги хронологично.

Натрупали са се около две хиляди страници ръкопис. Как намирате отново вашите мисли?

Понякога е трудно. Преди да тръгна от Чили през 1999 г., разчистих и продадох всичко, което имаше що-годе някаква стойност. Не се привързвам към вещи.

Дори и към собствените си мисли?

Когато един материал е написан, бележките могат да бъдат изхвърлени.

Това обаче не би било добре за евентуалния биограф.

Всичко трябва да бъде изхвърлено малко преди смъртта. Не желая някой да се изкушава да публикува нещо. Сега от Хайдегер са публикувани дори писмата до неговата жена. Не вярвам, че той би одобрил това. Не мога да разбера защо хората приемат, че когато някой е мъртъв, повече не му се дължи никакво уважение и личният му живот може да се извади на показ.

Все пак, едно указание за възможен биограф: Как прекарвахте свободното си време? За Лудвиг Витгенщайн се казва, че е чел предимно криминални романи.

В повечето време от живота си се занимавах само с философия. Може би слушах малко музика и се срещах с хора. Мисля, че бях работохолик.

Имахте ли пример в това?

Може би родителите ми. Баща ми беше много спокоен, строг и излъчваше голям авторитет.

Занимавахте се 25 години преди всичко с етика. И сега, на стари години, внезапно се обръщате към антропологията. Как се стигна до такъв тематичен поврат?

В статия от 1999 г. се обръщам към един определен проблем у Хайдегер, към неговото понятие „das Man“ (се-то). Там опитах да покажа, че Хайдегер има погрешна антропология и не може да обясни собствените си понятия. Това беше по-скоро случайно, но после продължих да градя върху него.

Може ли да бъде описан целият ви философски живот също и като преодоляване на Хайдегер?

Да. Прочетох „Битие и време“ на петнадесет години. Тогава често четях философски текстове с моята майка, но повече от любезност към нея. За нея беше крайно важно да се занимаваме заедно с разни неща. Веднага след като стана възможно, през 1949 г., отидох в Германия и прекарах цялото си следване във Фрайбург.

Хайдегер има славата, че е бил много недостъпен.

Вижте, той за мен в действителност никога не е бил твърде важен като личност. Когато отново беше реабилитиран, през моя трети или четвърти семестър аз участвах в трите семинара, които Хайдегер правеше. Посещавах го от време на време във Фрайбург и се разхождахме заедно. Винаги бях ужасно уплашен, чувствах се напълно неподготвен. Тогава той ми изпрати картичка, кога да го посетя, с допълнението: „Няма нужда от подготовка“.

И после?

След като напуснах Фрайбург, веднъж имахме един наистина хубав разговор – когато започнах в моята хабилитационна работа да критикувам понятието му за истина. Имаше кратък период, в който той като че ли бе напълно очарован от мен. Но личните ни отношения съвсем не бяха съществени за мен. По това време не смятах нацизма на Хайдегер за особено важен, което беше грешка. Беше наивно. По-късно много се упреквах.

Понеже заради него се завърнахте толкова бързо от емиграция в страната на насилника?

Това беше много спорна стъпка. Върнах се с жест на помирение, който сега ми изглежда скандален спрямо жертвите. Защото не съм страдал от нацисткия режим. Дори не преживявах емиграцията като лична загуба. За мен, като единадесет годишен, пътешествието с кораб до Венецуела беше приключение.

Но ви се е наложило да напуснете като дете една от най-известните къщи в модерната история на изкуството, вила Тугендхат, която архитектът от Баухаус Мис ван дер Рое е построил за вашите родители в Бърно.

Тази къща никога не играла роля в живота ми, а ако е играла, тя е била по-скоро отрицателна. За мен е съвсем безразлично къде живея. Вероятно като реакция на това, че къщата е така възхвалявана в семейството.

Защо толкова късно започнахте да мислите, че е било погрешно да се върнете така бързо обратно в Германия?

Израснах в среда от еврейски емигранти, които бяха Хайдегерови ученици. Те всички се държаха така, като че ли би могло да се отдели неговото творчество от неговата личност. Това, че аз като евреин се върнах прибързано в Германия, в крайна сметка ми се отрази.

Но само на вас самия? Никой не ви е упрекнал?

Не, нямаше упреци. Но хората бяха учудени.

Семейството ви?

Семейството със сигурност, още тогава. Но имах приятелка в Берлин, седяхме в кафе „Айнщайн“, в средата на 80-те години. Тя беше англичанка и ме попита защо в действителност съм се върнал в Германия. Тогава забелязах, че сега, от дистанция, не мога да дам никакъв добър отговор. Това бе една от причините, поради които напуснах Германия и заминах за Южна Америка през 1992 г.

Може ли да се коригира решение почти петдесет години по-късно?

Беше ирационално. Вероятно беше агресия срещу мен самия, която насочих навън. Внезапно изпитах омраза към Германия, исках да върна станалото назад.

Тогава, през 1999 г., за втори път се върнахте в Германия. Как се чувствате сега? Нормално?

Аз дойдох в Тюбинген само заради библиотеките. И те ще ми липсват, когато отново отида в Южна Америка.

В 1968 сте бил декан в Хайделберг. Как чувствахте Германия по това време?

Студентското движение доведе до помиряването ми с Германия. Първите години винаги се чувствах като чужденец. Но изцяло се идентифицирах със студентските протести. Бях отблъснат от странната реакция на голяма част от колегите. Те не искаха спокойствието им да бъде нарушено. Все пак за мен това беше удивително преживяване. Към мен се отнасяха като към нормален човек! Ние, професорите, просто се карахме. Колегите ми не се държаха нито антисемитски, нито филосемитски. Не разбирам това до ден днешен. Всички те бяха хора, преживели времето на нацизма.

Как беше по-късно?

Лично аз не съм преживявал антисемитизъм. Но това не е обективно становище, защото може да е просто случайност. По-скоро съм видял филосемитизъм, когато немци ми казваха, че не могат да отправят същата критика към Израел, каквато аз отправям например, описвайки ционизма като националистически. Много немци не биха се осмелили да направят това.

Още веднъж, обратно към Хайдегер: Как го виждате сега?

Издателство C. H. Beck ми предложи да напиша книга за „Битие и време“. Но така би му се оказало твърде висока чест. Не само начинът, по-който той се е държал по време на нацизма, но и изказванията му след 1945 г. – ужасно. Намирам, че у него имаше нещо фалшиво. От човешка и политическа гледна точка, със сигурност, но и от философска.

Винаги сте цитиран с позицията си, че проблемът у Хайдегер е липсата на понятие за неистина.

Той разви понятие за истина, понятието за „нескритост“, към което противоположността на неистината вече не принадлежи същностно. Нещата са сравнително сложни при него. Той имаше винаги възможности да се измъкне. Но по принцип критическото измерение тук е изгубено.

Въпреки всичко вие също в крайна сметка сте бил запленен от Хайдегер през целия си живот.

Не през целия живот. Повратната точка беше когато, малко преди хабилитацията си върху Хусерл и Хайдегер през 1965 г., получих покана да ида в Ан Арбър в Мичиган, бях на 35. Там видях, че с аналитичната философия по-лесно могат да се изяснят неща, във връзка с които Хусерл прави открития като „категориалния наглед“. За мен това беше много голям методологически поврат. Продължих да се придържам към постановки на Хайдегер, но повече не бях запленен. Хайдегер опитва да приложи своите метафизични понятия върху Аристотел. Обратно, аз исках да покажа, че Аристотел в действителност вече се е насочил към философия, основана на анализ на езика.

Когато през 1999 г. се обръщате към антропологията, дистанцирано от Хайдегер, така все пак се показва колко определящ е бил той за вас.

Напълно наясно съм с това. В моя лекция тук, в Тюбинген, наскоро опитах да изясня кое от Хайдегер е състоятелно. И непрекъснато трябваше да казвам на хората, че нещата не се правят по този начин. Затова не мога да напиша книга за „Битие и време“.

Защото тя би била твърде деструктивна?

Да. Когато се пише коментар към книга, човек на първо място трябва да има положително отношение към нея.

Т.е., в крайна сметка, там не можете да напишете, че единственото, което Хайдегер може да предложи, е „ом“ на индийския мистицизъм, както правите в последната си книга. Понякога ви обвиняват, че сте твърде полемичен във вашата критика.

Намирам за много по-лесно да критикувам, отколкото да хваля. Юрген Хабермас веднъж ми каза: „Ти не просто критикуваш, ти се опитваш да убиеш“.

Много от вашите студенти и асистенти могат да разкажат за „травмата Тугендхат“. Вашата реплика „Това не го разбирам“, след нечие изложение, е легендарна.

Ставало е просто така, не съм имал някакво стратегическо намерение.

Точно това го прави толкова смъртоносно.

Вероятно е останало от моята майка. Тя беше също така наивна.

Много от вашите ученици сега са професори. Имате ли чувството, че сте оставили някаква школа?

Не. Дълго време, виждах функцията си на немски професор във внасянето на яснота срещу немските дълбокомислици. И вярвам, че ако изобщо съм успял да постигна нещо, то беше най-вече развиването на това методическо съзнание. Но едва ли има някой, който да работи върху същите проблеми.

Искали ли сте да основете школа?

Не. Такава мисъл винаги ми е била много чужда.

Защото отхвърляте сигурностите?

Отхвърлям сигурностите?!

Наричате го „ретракция“. Постоянно в по-новите си статии коригирате старите си публикации.

Да, в моралната философия ми се е случвало много често. В нея винаги затъвах.

За читателя изглежда така, сякаш първо трябва да публикувате дадена статия, за да можете после да я развиете и отхвърлите.

Не. Не бива да се мисли така. Само понякога публикувах работи, за които предварително знаех, че не са докрай коректни, но е все едно. Нека и други се измъчат.

Един вид разделение на труда?

Всъщност никой не се зае с това. Не смятам, че много мои мисли са възприети.

Нямате ли впечатлението, че вероятно разработвате погрешната тема?

Не. Никога не съм имал такова впечатление. За някои теми ми се струва, че са важни. За други чувствам, че така както съм устроен, само за тях мога да кажа нещо.

И как точно сте устроен?

До известна степен съм много късоглед човек. Нямам обзорен поглед върху обществените взаимовръзки. Мога само така да продължа с моите малки проблемчета. Затова пък имам преимущество, което другите нямат, че работя прецизно. В действителност не мога да кажа нищо по обществено относими въпроси, защото те са твърде сложни за мен. Говоря само за неща, които човек има в индивидуалното си саморазбиране. Дълго страдах, че не мога да работя емпирично. Тогава си тръгнах от университета, от Хайделберг, за да се науча на това.

Какво е за вас емпирична работа? Искахте ли да се занимавате със социология?

Социология и история. Но цялото беше несъстоятелна идея. За щастие тогава Хабермас ми предложи работа в института в Щарнберг. Ако бих работил няколко години в незащитена среда, би ми било трудно. Но исках да се науча да работя емпирично. Междувременно обаче се отказах. Сега се занимавам с неща, които знам, че мога, и оставям настрана което знам, че не мога.

Въпреки това например вие се изказахте за първата война в Залива.

Това вероятно бяха въпроси, които човек относително лесно може да отграничи. Чел съм също и лекции за опасността от атомна война. Обаче отидох да изнеса първата от тези лекции със страх и трепет.

Дори и противниците ви се съгласяват, че макар вероятно невинаги да сте били от правилната страна, при всички случаи сте имали най-добрите аргументи.

И въпреки това през 80-те бях объркан. Тогава в Берлин изнесох само две-три смислени лекции, не много повече.

Каква функция изобщо все още има философията? Станала ли е тя излишна заради бихейвиористките науки, изследванията на мозъка и еволюционната биология?

Тук съм много резервиран. Що се отнася до бихейвиористките науки, намирам, че прекалено бързо се търсят аналогии – например между човешкия морал и животинския алтруизъм. Така, да кажем, правеше Конрад Лоренц. Що се отнася до изследванията на мозъка, мисля, че това, което става днес, е лудост.

Защо?

Може да се установи само в кои области на мозъка какви типове процеси протичат. Но след това идват тези професори по физиология на мозъка и издигат теории за несъществуването на човешката свобода, които се основават само върху това, че те казват – ние сме учени и вярваме в детерминизма. Те изобщо не са наясно с философската литература от последните десетилетия, където се прави опит детерминизмът и свободата на волята да не се разбират като противоречиви. За мен това е напълно безпочвена спекулация.

Но изследванията на мозъка са все още едва в началото си.

Може би след хиляда години изследванията върху физиологията на мозъка могат да станат интересни за философията, но сега те не са. Определено съм натуралист, виждам човека като част от биологичното развитие. Но това, което се прави в биологичните науки по отношение на човека, не е особено смислено.

След като изследванията на мозъка могат да предложат толкова малко – има ли тогава сигурно философско знание?

Не. А и нямаме нужда от такова. Желанието да стоим на сигурна основа е остатъкът от едно авторитарно съзнание. То е остатък от онези времена, когато човек е вярвал, че би получил всичко съществено от боговете чрез откровение.

Интервюто, взето от Улрике Херман, е публикувано на 28.07.2007 в „Тагесцайтунг“.

Превод от немски Ясен Андреев и Стефан Димитров

Ернст Тугендхат
06.02.2023

Свързани статии