„Христос възкръсна“, Оливие Клеман, превод от френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2022 г.
Днес се навършват 14 години от кончината на изтъкнатия френски православен богослов Оливие Клеман. Предлагаме ви откъс от книгата му „Христос възкръсна“, издадена от Фондация „Комунитас“ през 2022 г., и запис от премиерата на книгата с участието на проф. Калин Янакиев, прот. Сава Кокудев и Тони Николов.
Времето на празниците
Бог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9–10).
Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или за да използваме термина на ап. Павел, се съединяват в Христа. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Иоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина (Евр. 1:1–2). Както често са отбелязвали отците на Църквата, сякаш е имало тройно въплъщение на Словото: в космоса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и космическа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него тези logoi на нещата, както и Словото на Стария Завет, биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволява да разберем в Христа това двойно послание.
Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Поемайки отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, като унищожава отрицателността или по-скоро сменя знака ѝ, като я превръща във вместилище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патриарсите, законотворците и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто напредък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявления и предусеща окончателното Богоявление на „завръщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Съединявайки в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.
Христос откровява Стария Завет като „евангелско подготвяне“ и измерение на Въплъщението, тъй както „словата на Закона и Пророците [имат] своите примери в Евангелията“ (Ориген, Коментар върху Матея, Х, 15), за което научаваме чрез цялата типология[1] на отците, подета от литургията на Църквата. Нека дадем няколко примера. Дървото, подслаждащо горчивината на водата, е образ на кръста. Авраам и Исаак, изкачващи се към мястото на жертвоприношението, заедно изобразяват Христос, Който е едновременно жертващ и жертван. Със завръщането Си от Египет през пустинята Иисус изминава обратния път на Израил. Неговото изкушение, което унищожава неверността, се свързва едновременно с това на Адам и с онова на народа в пустинята. Израил иска месо в рибен ден (Числ. 11:23) и знак в Маса (Изх. 17:2–7), Израил се покланя и на златния телец (Изх. 32:1–35). Симетричните отговори на Христос към сатаната Го превръщат в окончателния Израил.
Защото „типологията“ не е проста игра на образи, тя изразява реална причастност. Трагичната двойственост между нищожния човек и страшния Бог се снема; старецът от Апокалипсиса възвестява на виждащия за „лъва, който е от Иудиното коляно“ […]: „Погледнах, и ето […] стоеше Агнец, като заклан“ (Откр. 5:5–6). Във времето на суверенните намеси на Божествената монада се откровява скръбното очакване на „Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откр. 13:8), за да намери в историята мига на своето жертвено приношение. Монадата се отваря и разкрива безмерната любов на Троицата. Гневът се откровява като любов, отхвърлена любов, безпомощна пред заблудената човешка свобода, в очакване някоя жена да може най-сетне, най-сетне да я приеме… Ръката, някога запушила устата на Иов, е вече прободена. Ето го и истинския отговор на Иов – тази ръка, в която е „пробита дупка до дупка“, оставя викът на човешкото страдание да проникне във вечността, за да се обърне в любов… „Свидетелят на небесата“, „Застъпникът във висините“ (Иов. 16:19), Когото Иов едва се осмелява да спомене, сам се озовава в положение, дори по-тежко от това на Иов, за да въведе зовящите Го в любовния екстаз на Троицата…
Ако Христос съединява човешката история, Той придава и на космическите цикли пълнотата на техния смисъл.
Нека препрочетем така годишния цикъл: Рождеството, зимното равноденствие, е измолването в мрака, в мига, в който светлината започва да нараства. Възкресението съвпада с пролетта. То би трябвало символично да ситуира мига, в който животът възтържествува – не за краткотрайно лято, а за вечното лято на Царството. Ако природата се възражда през пролетта, то е защото тя бележи рождения ден на творението и защото според една древна интуиция обновлението е един вид осъществяване на космическата пролет, на райския миг. „Бог, за да ни накара да си спомним всяка година за сътворението на света, е създал пролетта, когато всичко напъпва и разцъфтява“ (Phil. Spec. Leg., 150). Ако пролетта е моментът на сътворението на света, би трябвало по силата на една „сакраментализация“ на космическото време тя да бъде и миг на „повторното сътворение“, защото Бог не прави нищо „напразно“. Трите отрязъка тук си съответстват и всеки от тях обема развитие във времето: мигът на творението или докосването до вечността придава райската динамика; мигът на грехопадението или докосването до нищото, около което кръжи човешката свобода, смесва първоначалното време с битието към смъртта; и накрая, мигът на възкресението, откъдето произтича „преобразеното траене“ – не като възвръщане на райското време, а защото грехопадналото време отново става вместилище на вечността. Съкровено съответствие съединява двете „мигновения“, когато вечността пробужда – а сетне и възкресява – времето. „В кой сезон Спасителят възкръсва? – пита св. Кирил Йерусалимски… „Песен на песните“ ни го казва: ето, зимата се вече мина, дъждът преваля, престана; цветя се показаха по земята; настана време за песни (2:11–12).
Не е ли време, щом цветята са се показали по земята, да се подрежат лозята? И след като е април, вече е дошла пролетта, това е и първият месец за евреите, онзи, в който се чества празникът Пасха; но ако някога Пасхата е била символ, днес е действителност“ („Катехизис“).
Григорий Нисийски подема стария символизъм, съзиращ в равновесието и светоносната пълнота онзи миг, в който чрез сближаването на пролетното равноденствие с пълнолунието има възвръщане на райския блясък, негово първо приложение в тържеството на Христа: „… светоносният живот тържествува… [луната] не залязва, преди да е смесила лъчите си със слънчевите лъчи, тъй че един вид светлина пребивава през целия дневен и нощен цикъл, без да падне мрак. И нека целият ти живот да е празник и голям ден, изцяло очистен от тъмата“ (Писма, 4).
Възкресението изпълва нашето очакване. Човешката природа, а чрез нея и космосът, са поети от самата личност на Сина Божий – в Него съединени чрез божествената природа и с единение, което ги обожва. Възнесението въвежда нашата природа в самото лоно на Троицата. „Изпълнението на времената“ отваря времето за пълнотата. Оттук Христос минава от смъртта към живота в нас, а Неговата човешкост, която Той уподобява на „тайнствата“ на Църквата – към преславното Му тяло. „И възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса“ (Еф. 2:16) с Отца. Бог осъществява Своя вечен замисъл на обожването. „В края на времената Словото, съединявайки се с унизената ни природа, става плът от любов към човека и поема в Себе Си цялата ни природа, тъй че, смесена с божественото, човешката природа да бъде обожена в Него, а цялото тесто да бъде осветено заедно с примесите си“ (св. Григорий Нисийски, Adv. Apol.). Веднъж завинаги – hapax[2], както отсича Послание до евреите, Христос „влезе в светилището и придоби вечно изкупление“ (Евр. 9:12).
Ала пълнотата е предложена, а не е наложена. Петдесетница предлага в благодатта на Светия Дух всяка човешка личност да се сподоби с божествена сила, осияваща преславното Христово тяло. Историята вече е история на огъня, който Христос е дошъл да хвърли върху земята и който не престава да опалва душите, това е и историята на светлината, икономѝята на Духа Светаго.
Ако историята има смисъл, ако тя убягва от цикличното повторение и от съдбата, и ако наистина е „история“, която трябва да изживеем, а не да избягваме, то е защото Въплъщението е уникален факт. Този hapax завършва историята и я обосновава, това Събитие не може да бъде мислене в „серия“ заедно с другите, защото единствено съпоставката с него ги квалифицира като събития; то „разчупва кръга“, където „блуждаят безчестията“, както обстойно обяснява св. Августин от 10. до 20. глава на XXII книга в „За Божия град“.
Разбира се, грехът продължава абсурдното си повторение, той влива скука в нашето възприятие на космическите цикли. Ала цялата тази верига, тази хоризонтална линия, състояща се от цикли, обвързани помежду си, както брънките от робска верига, таи хоризонталната линия на абсурдна последователност и е завинаги разкъсана от вертикала на Въплъщението: Бог е станал човек. Той е снизходил чак в смъртта и в ада, а сетне се е издигнал отдясно на Отца, за да съедини божествената вечност със земната и адската участ, за да ни постави в самото сърце на обновеното време, отвъд цикличното повторение и обвързаността на греха, за да ни позволи да срещнем Живия Бог и да пием от източника на самия живот, преизобилстващ с такава всепълнота, която може да бъде само вечна. Тази среща с „несекващата Светлина“ въвежда в участта на човечеството, сиреч на всяка човешка личност, новост, която я преобразява в история. История и свещена история стават синоними. И доколкото Посланието, добре или зле, стига до всички народи на земята, човечеството напуска цикличното време, за да влезе в историята, в трагичната и свята история. Така времето, което ни измъчва и убива, се отъждествява с ключовия миг, когато страданието и смъртта се размиват в Славата. Такова е посланието на празниците, които отбелязва Църквата.
Превод от френски Тони Николов
Оливие Клеман (1921–2009) е известен френски православен богослов, дългогодишен професор в Богословския институт „Св. Сергий“ в Париж. Автор на книгите: „Да преобразим времето. Бележки върху времето в светлината на православната традиция“ (1959); „Православната църква“ (1961); „Византия и християнството“ (1964); „Въпроси за човека“ (1972); „Духът на Солженицин“ (1974); „Отче Наш“ (1988), „Христос, земя на живите“ (1990), „Малък духовен компас на нашето време“ (Фондация „Комунитас“, 2018).
–––––––––––––––––––
[1] Когато някой персонаж – или сцена от Стария Завет – са представени като „тип“, като предусещане за даден аспект на евангелското откровение. Б.а.
[2] Hapax (гр.) – „един път“. Рядко срещана дума или понятие, съхранила се само веднъж в новозаветния текст. Б.пр.
