Начало Книги Издателство Комунитас Времето на празниците
Издателство Комунитас

Времето на празниците

Оливие Клеман
15.01.2023
6150

„Христос възкръсна“, Оливие Клеман, превод от френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2022 г.

Днес се навършват 14 години от кончината на изтъкнатия френски православен богослов Оливие Клеман. Предлагаме ви откъс от книгата му „Христос възкръсна“, издадена от Фондация „Комунитас“ през 2022 г., и запис от премиерата на книгата с участието на проф. Калин Янакиев, прот. Сава Кокудев и Тони Николов.

Времето на празниците

Бог „ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съеди­ни всичко небесно и земно под един глава – Христа“ (Еф. 1:9–10).

Времето на природата (цикличното) и времето на Завета (историческото) се свиват, или за да из­ползваме термина на ап. Павел, се съединяват в Хри­ста. „Всичко чрез Него стана“, както казва св. Иоан (Иоан. 1:3). „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина (Евр. 1:1–2). Както често са отбелязвали отците на Църквата, ся­каш е имало тройно въплъщение на Словото: в кос­моса, в свещената история и в Христа Иисуса. Или по-скоро има само едно въплъщение – третото, но то сякаш свива и преобразява цялата човешка и косми­ческа реалност, позволявайки ни да разшифроваме присъствието на Словото в библията на света и в тази на историята… Без него тези logoi на нещата, както и Словото на Стария Завет, биха си останали непонятни послания, отправени към нас на частично непознати езици. Дарът на езиците на Петдесетница ни позволя­ва да разберем в Христа това двойно послание.

Христос е новият Адам, последният Адам, дошъл да възвиси творението по окончателен начин. Пое­майки отговорността за цялата човешка участ, Той прави съвършено всичко положително в творението и в историята, като унищожава отрицателността или по-скоро сменя знака ѝ, като я превръща във вмести­лище на живота. Чрез служението Си Той дава примера и изпълва очакванията на избраните, на патри­арсите, законотворците и пророците; чрез самотата и гонението Си Той изкупва отхвърлените, чийто на­предък е увеличил значително броя им и е подготвил всеобщността на спасението. Чрез Преображението Си Той довежда до съвършенство древните богоявле­ния и предусеща окончателното Богоявление на „за­връщането“ Си. Чрез смъртта и възкресението Си Той разрушава господството на смъртта. Съединявайки в Себе Си природата и историята, Той освещава новото творение, където вече нищо не отделя човешкото от божественото.

Христос откровява Стария Завет като „евангел­ско подготвяне“ и измерение на Въплъщението, тъй както „словата на Закона и Пророците [имат] своите примери в Евангелията“ (Ориген, Коментар върху Матея, Х, 15), за което научаваме чрез цялата типо­логия[1] на отците, подета от литургията на Църквата. Нека дадем няколко примера. Дървото, подслаждащо горчивината на водата, е образ на кръста. Авраам и Исаак, изкачващи се към мястото на жертвоприно­шението, заедно изобразяват Христос, Който е едно­временно жертващ и жертван. Със завръщането Си от Египет през пустинята Иисус изминава обратния път на Израил. Неговото изкушение, което унищожава неверността, се свързва едновременно с това на Адам и с онова на народа в пустинята. Израил иска месо в рибен ден (Числ. 11:23) и знак в Маса (Изх. 17:2–7), Израил се покланя и на златния телец (Изх. 32:1–35). Симетричните отговори на Христос към сатаната Го превръщат в окончателния Израил.

Защото „типологията“ не е проста игра на об­рази, тя изразява реална причастност. Трагичната двойственост между нищожния човек и страшния Бог се снема; старецът от Апокалипсиса възвестява на виждащия за „лъва, който е от Иудиното коляно“ […]: „Погледнах, и ето […] стоеше Агнец, като заклан“ (Откр. 5:5–6). Във времето на суверенните намеси на Божествената монада се откровява скръбното очаква­не на „Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откр. 13:8), за да намери в историята мига на своето жертвено приношение. Монадата се отваря и разкрива безмер­ната любов на Троицата. Гневът се откровява като лю­бов, отхвърлена любов, безпомощна пред заблудена­та човешка свобода, в очакване някоя жена да може най-сетне, най-сетне да я приеме… Ръката, някога запушила устата на Иов, е вече прободена. Ето го и ис­тинския отговор на Иов – тази ръка, в която е „проби­та дупка до дупка“, оставя викът на човешкото стра­дание да проникне във вечността, за да се обърне в любов… „Свидетелят на небесата“, „Застъпникът във висините“ (Иов. 16:19), Когото Иов едва се осмелява да спомене, сам се озовава в положение, дори по-тежко от това на Иов, за да въведе зовящите Го в любовния екстаз на Троицата…

Ако Христос съединява човешката история, Той придава и на космическите цикли пълнотата на тех­ния смисъл.

Нека препрочетем така годишния цикъл: Рож­деството, зимното равноденствие, е измолването в мрака, в мига, в който светлината започва да на­раства. Възкресението съвпада с пролетта. То би трябвало символично да ситуира мига, в който жи­вотът възтържествува – не за краткотрайно лято, а за вечното лято на Царството. Ако природата се въз­ражда през пролетта, то е защото тя бележи рожде­ния ден на творението и защото според една древна интуиция обновлението е един вид осъществяване на космическата пролет, на райския миг. „Бог, за да ни накара да си спомним всяка година за сътворението на света, е създал пролетта, когато всичко напъпва и разцъфтява“ (Phil. Spec. Leg., 150). Ако пролетта е мо­ментът на сътворението на света, би трябвало по си­лата на една „сакраментализация“ на космическото време тя да бъде и миг на „повторното сътворение“, защото Бог не прави нищо „напразно“. Трите отрязъ­ка тук си съответстват и всеки от тях обема развитие във времето: мигът на творението или докосването до вечността придава райската динамика; мигът на грехопадението или докосването до нищото, око­ло което кръжи човешката свобода, смесва първо­началното време с битието към смъртта; и накрая, мигът на възкресението, откъдето произтича „прео­бразеното траене“ – не като възвръщане на райското време, а защото грехопадналото време отново става вместилище на вечността. Съкровено съответствие съединява двете „мигновения“, когато вечността пробужда – а сетне и възкресява – времето. „В кой сезон Спасителят възкръсва? – пита св. Кирил Йе­русалимски… „Песен на песните“ ни го казва: ето, зимата се вече мина, дъждът преваля, престана; цветя се показаха по земята; настана време за песни (2:11–12).

Не е ли време, щом цветята са се показали по зе­мята, да се подрежат лозята? И след като е април, вече е дошла пролетта, това е и първият месец за евреите, онзи, в който се чества празникът Пасха; но ако някога Пасхата е била символ, днес е действителност“ („Катехизис“).

Григорий Нисийски подема стария символизъм, съзиращ в равновесието и светоносната пълнота онзи миг, в който чрез сближаването на пролетното равно­денствие с пълнолунието има възвръщане на рай­ския блясък, негово първо приложение в тържество­то на Христа: „… светоносният живот тържествува… [луната] не залязва, преди да е смесила лъчите си със слънчевите лъчи, тъй че един вид светлина пребивава през целия дневен и нощен цикъл, без да падне мрак. И нека целият ти живот да е празник и голям ден, из­цяло очистен от тъмата“ (Писма, 4).

Възкресението изпълва нашето очакване. Чо­вешката природа, а чрез нея и космосът, са поети от самата личност на Сина Божий – в Него съединени чрез божествената природа и с единение, което ги обожва. Възнесението въвежда нашата природа в са­мото лоно на Троицата. „Изпълнението на времената“ отваря времето за пълнотата. Оттук Христос минава от смъртта към живота в нас, а Неговата човешкост, която Той уподобява на „тайнствата“ на Църквата – към преславното Му тяло. „И възкреси с Него и по­стави на небесата в Христа Иисуса“ (Еф. 2:16) с Отца. Бог осъществява Своя вечен замисъл на обожването. „В края на времената Словото, съединявайки се с уни­зената ни природа, става плът от любов към човека и поема в Себе Си цялата ни природа, тъй че, смесена с божественото, човешката природа да бъде обожена в Него, а цялото тесто да бъде осветено заедно с приме­сите си“ (св. Григорий Нисийски, Adv. Apol.). Веднъж завинаги – hapax[2], както отсича Послание до евреите, Христос „влезе в светилището и придоби вечно изку­пление“ (Евр. 9:12).

Ала пълнотата е предложена, а не е наложена. Петдесетница предлага в благодатта на Светия Дух всяка човешка личност да се сподоби с божествена сила, осияваща преславното Христово тяло. Истори­ята вече е история на огъня, който Христос е дошъл да хвърли върху земята и който не престава да опалва душите, това е и историята на светлината, икономѝя­та на Духа Светаго.

Ако историята има смисъл, ако тя убягва от ци­кличното повторение и от съдбата, и ако наистина е „история“, която трябва да изживеем, а не да избяг­ваме, то е защото Въплъщението е уникален факт. Този hapax завършва историята и я обосновава, това Събитие не може да бъде мислене в „серия“ заедно с другите, защото единствено съпоставката с него ги квалифицира като събития; то „разчупва кръга“, къ­дето „блуждаят безчестията“, както обстойно обясня­ва св. Августин от 10. до 20. глава на XXII книга в „За Божия град“.

Разбира се, грехът продължава абсурдното си повторение, той влива скука в нашето възприятие на космическите цикли. Ала цялата тази верига, тази хо­ризонтална линия, състояща се от цикли, обвързани помежду си, както брънките от робска верига, таи хо­ризонталната линия на абсурдна последователност и е завинаги разкъсана от вертикала на Въплъщение­то: Бог е станал човек. Той е снизходил чак в смъртта и в ада, а сетне се е издигнал отдясно на Отца, за да съедини божествената вечност със земната и адската участ, за да ни постави в самото сърце на обновеното време, отвъд цикличното повторение и обвързаност­та на греха, за да ни позволи да срещнем Живия Бог и да пием от източника на самия живот, преизобил­стващ с такава всепълнота, която може да бъде само вечна. Тази среща с „несекващата Светлина“ въвеж­да в участта на човечеството, сиреч на всяка човеш­ка личност, новост, която я преобразява в история. История и свещена история стават синоними. И до­колкото Посланието, добре или зле, стига до всички народи на земята, човечеството напуска цикличното време, за да влезе в историята, в трагичната и свята история. Така времето, което ни измъчва и убива, се отъждествява с ключовия миг, когато страданието и смъртта се размиват в Славата. Такова е посланието на празниците, които отбелязва Църквата.

Превод от френски Тони Николов

Оливие Клеман (1921–2009) е известен френски православен богослов, дългогодишен професор в Богословския институт „Св. Сергий“ в Париж. Автор на книгите: „Да преобразим времето. Бележки върху времето в светлината на православната традиция“ (1959); „Православната църква“ (1961); „Византия и християнството“ (1964); „Въпроси за човека“ (1972); „Духът на Солженицин“ (1974); „Отче Наш“ (1988), „Христос, земя на живите“ (1990), „Малък духовен компас на нашето време“ (Фондация „Комунитас“, 2018).

–––––––––––––––––––

[1] Когато някой персонаж – или сцена от Стария Завет – са представени като „тип“, като предусещане за даден аспект на евангелското откровение. Б.а.
[2] Hapax (гр.) – „един път“. Рядко срещана дума или понятие, съхранила се само веднъж в новозаветния текст. Б.пр.

Оливие Клеман
15.01.2023

Свързани статии

Още от автора