Изложбата „Хербариумът като място за съхранение на идеи“ в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство продължава до 30 май. Куратор Ирина Баткова
Понякога почти несъзнателно се озовавам на последния етаж на Природонаучния музей в София. Обхождам редиците с насекоми и се взирам внимателно в кутиите с препарирани мравки, пеперуди и пчели. Интересът ми не е насочен само към екземплярите. Търся с очи миниатюрните табелки под тях, разпознавам тези, които са написани с орнаменталния почерк на моя дядо д-р Нено Атанасов. Той е събирал лично тези видове от колекцията. Затворените под стъклото екземпляри ме връщат десетилетия назад, когато насърчена от дядо ми, тичах с кепче в ръка по поляните. В стомаха ми отново бълбукат смесените чувства на жалост и сила, които изпитах, когато трябваше да стисна коремчето на уловената от мен пеперуда и да промуша прецизно карфица през нея. В собствените ми очи това ме правеше млад изследовател като човека, който ми разкриваше природата.
Това усещане се върна в съзнанието ми, когато попаднах в експозицията „Хербариум“ в Софийски арсенал – сред 55 кутии на артисти от десет държави, уловили свои мигове с изразните средства на изкуство. Тръгнах през експозицията с изследователски подход и постоянна вътрешна въпросителна – дали това, което виждам, е това, което е? Могат ли моите сетива и възприятия да преминат през стъклото и да прозрат моментума, който авторите са преживяли и изразили, ще мога ли да уловя какво стои зад концентрираната в кутията емоция. Гледах затворената под похлупак златната плоча на ninavale – ninavale best of, чиято музика е невъзможно да бъде чута. На етикета стоят имената на предишни художествени произведенията на авторите – Нина Ковачева и Валентин Стефанов. Питах се дали в техните уши музиката звучи като бодро диско, като нежни балади, шансони, или я чуват като симфония.
Заданието на кураторката Ирина Баткова дава цялата свобода на творците в експозицията, но с едно изрично условие – произведението им да бъде побрано в кутия с точно определени размери. Провокацията е несъмнена – какво ще могат да извадят от себе си и да го поберат в рамка и под стъкло тези, които се стремят да мислят извън ограничението. Концепцията фокусира и концентрира мисленето на авторите в конкретното пространство, но това им дава и възможност да се отличат, да покажат широк спектър на подходи и креативни характери. Затворената кутия е хвърлена ръкавица към творците, които предпочитат мащабите или перформативните форми, принуждава ги да излязат от обичайните си параметри.
Свободната воля на авторите дава резултат в изобилие от медии и пластични решения. В залата е видимо различното отношение на авторите към функциите на предмета кутия. За едни тя е място за складиране на отломки от всекидневието, с които им е трудно да се разделят, за други – служи за съхраняване на ценни спомени, опит за задържане на времето. Някои я третират като място за прибиране на непотребното, за скриване на нежеланото, за заключване на страховете. Може ли да бъде заключена любовта в кутия? – през 90-те трилърът „Елена в кутия“ (Boxing Helena) на Дженифър Линч зададе и този въпрос, красивата Шерлин Фен беше оставена без крайници и държана в кутия, за да бъде единствено притежание на любимия си. В кутиите на творците в „Хербариум“ също има любов в различни нейни измерения.
Авторите изразяват индивидуалност към темата и с подхода при изпълнението на произведенията. За едни ограниченото пространство става своеобразна витрина и ги кара детайлно и филигранно да изпълнят концепцията си, други като че ли са се втурнали да уловят и да затворят в кутия идеята, да я изсипят, като че ли да не избяга.
В залата през стъклата окото улавя творби с общи теми, които общуват помежду си. В тях са затворени образи, важни и близки до всеки човек, но изразени с различна чувствителност от художниците. Забелязвам веднага една от „Овъглените книги на Бистра“, които Бистра Льошевалие прави още от 1980 г. Тя има критици за „светотатствения“ акт, но авторката дава да се разбере, че той е провокиран от дълбока лична история. За нея деянието е в символ на паметта, а огънят – „ласка“. Notturni в кутията на Елена Гроси е живописен проект, но също е резултат от „почти ритуално“ изгаряне. Събраната пепел от хартия, писма, документи, изгубили своето значение, става пигмент за рисуване на миниатюрни акварели в тоналността на ноктюрното. В близост Надежда Олег Ляхова с произведението „Без думи“ върху лист хартия, приличен на книга, води своята „битка за смисъла“. Тя изписва думи, после върху тях наслагва нови думи и така отново. Те изглеждат рошави, като бродирани, макар Ляхова да използва само молив. Тя твърди, че в началото постига нови смисли в текста, след това думите започват да „спорят“, после да се „бият“, докато накрая се превърнат в размазано петно. Признавам, едва ли бих могла да прозра напълно творческото преживяването на авторите. Но тук на помощ идват звуковите файлове, които придружават всяка творба, личен разказ на художника за съдържанието на тяхната кутия. Това позволява една игра, на която аз се насладих. Първо опитах да създам собствена представа за произведението и идеята зад него, а след това да чуя гласа на художника. Защото в кутиите авторите не разкриват себе си директно, те по-скоро поставят загадки. Като че ли са се забавлявали да се самоанализират, отправят към нас визуални кодове и сигнали, чрез които да направим опит да ги доближим. Затварянето в кутия е отваряне на автора към публиката, но чрез взиране и проникване в себе си, кондензиране на преживяно, мисли, образи, чувства, емоции.
Обща тема между авторите е природата – земята, елементите, тяхното взаимно проникване, връзките им с времето, граничните състояния на материята. Те търсят контакта между земята и небето, въздуха и флуидите. Аксиния Пейчева представя „напречен разрез на момент от въздушното пространство“, а кутията ѝ е пълна с хранителна среда за микробиология и микроорганизми, намиращи се в атмосферата. Тяхното взаимодействие с въздуха рисува картина, прилична на карта на звездното небе. Природна загадка на голямата Вселена е скрита и в кутията на Кай Масаюки – „Шепотът на земята“. Там виждаме платно, което е престояло между три месеца и година, заровено в земята. Измито и стерилизирано на слънце, то събира в себе си белезите на пръстта, водата, времето и топлината на лъчите. Цветан Кръстев също събира елементите и с кутията изпраща своеобразно писмо в бутилка с 10-те най-важни неща за физическо и духовно оцеляване на човек при апокалиптични условия. Пакетът като че ли е адресиран до първия човек, оцелял след Апокалипсис – десетте божи заповеди, четирите елемента, пшеница, вино и инструкции за ползването им. Това е един безсловесен диалог със следващи времена, а функцията на предметите е изразена с пиктограми, все едно е насочена към чужда цивилизация или към ползвател, загубил знание за смисъла на думите. Адела Горанова ни представя пръст – спомен за едно изчезнало село „в дълбокото“, под водите на един нов язовир. Нежен зелен мъх допълва специален момент на съвършенство в кутията на Росица Гецова. Очевидна е нежността и крехкото състояние на миг, преживян в Япония, за който тя споделя, че е създал връзка с вътрешното ѝ аз. И ако българската художничка изживява хармония в страната на изгряващото слънце, произведенията на двамата японски автори са опит за бягство от затвореното пространство на кутията. Такесада Мацутани с „Предложение в зелено“ ни показва винилен релеф в ярко зелено, който се стреми надолу, като че ли да се процеди и изтече през рамката. Сако Ячийо откровено е нарекла творбата си „Свободен изход“, а върху белия лист е изобразена малка, прилична на петно черна лисица, устремено втурнала се да избяга.
Свързаността, сглобките, връзките, архитектурата се разпознават в кутиите на Калина Димитрова и Джулия Голт. Съвършено изпипаните ярки кабели в синьо и червено на Димитрова образуват хаотичен възел, изразяват онлайн живота в различни „човешки средоточия“. Голт ни представя други връзки и конструкции с „медните“ си тръби, изработени от глина, огледало на човешките желания за „все по-висока архитектура, излишък, сила, вечност“.
Има кутии, пълни със случайности, отломки, частици, хаотично разпръснати мигове. Всяка от тях може да разказва конкретна история, или да е проблясък в пространството. Някои са неразгадаеми без помощта на автора, други са очевидни – S.O.S на Жанире Ечебария де Диос представлява лист, потъващ в рамката, с изписани в червено цифри. Това са точните часове, в които авторката чува звук на линейка в София след първия ден от затварянето заради епидемията от коронавирус. Войн де Войн ни дава визуално упражнение и ни кара да търсим с поглед лещи за очи, които се движат във флуидно пространство. „Частиците“ на Леда Ванева са сняг от конфети от рисунки, фотографии и принтове на авторката, някогашни различни идеи и произведения, добили еднаква форма. Боряна Петкова също посяга на своя творба и буквално изчегъртва част от рисунка от стената в ателието си. Прахът поставя в стъклен съд, рамкиран в кутията. Останалото парче от творбата е все така рамкирано на стената в ателието ѝ.
Парадоксално или не, експозицията, която иска да запечата мигове в кутия, е проект с много измерения и с развитие във времето. Редом с творбите на авторите, посетителите могат да видят и чуят на място или онлайн продуцирани и режисирани от Милена Кънева интервюта с художниците в ателиетата им. Кураторката Ирина Баткова невидимо ги провокира да размишляват не само върху личното преживяване на артистичната задача, но и да споделят възгледите си за съвременото изкуство, за работата си като творци. Не като хербарий, а като жив организъм проектът предстои да добие нови разклонения, защото всеки от авторите може да покани двама нови участници, които да направят свои творби в същите ограничени пространства.
„Хербариум“ е изложба, която разпалва изследователска страст. Форматът ѝ подтиква към разглеждане с проучващо око, взиране, вслушване, желание за разбиране и повторен поглед. В произведенията има детайли и послания, които изискват чувствителност и настройка за лично преживяване. Дават воля на въображението ни и насърчават към опит за диалог с творците. Докато се взираме в кутиите, разбуждаме откривателя у нас.
