0
633

Време е да изговорим въпроса

Да завършиш живота си в старческия дом не е най-доброто решение. Един френски филм (може да се гледа в Дома на киното в София) търси образа на достойното остаряване. Интервю със Стефан Роблен, режисьор на филма А защо да не живеем заедно?, който през декември имаше премиера и в България.

Европейското кино открива възрастните хора, които стават все по-голяма част от потенциалната публика. А защо да не живеем заедно? (реж. Стефан Роблен) е филм със социално послание: как да направим последните години от живота си по-приятни и смислени.

Петима приятели от близо половин век, пет различни характера и пет различни проблема: Клод, който винаги е обичал жените, необикновената двойка Ани и Жан – политически активист и буржоазна традиционалистка, Жана и Албер – феминистка и политически бонвиван. Пред прага на старостта те решават да заживеят заедно. Младият френски режисьор Стефан Роблен успява да събере престижен актьорски състав около сюжета за остаряването: Джейн Фонда, Джералдин Чаплин, Клод Риш, Пиер Ришар и Ги Бедос. Филмът е колкото сериозен, толкова и комичен.

Стефан Роблен се занимава с кино от 90-те години на миналия век, пише сценарии и режисира късометражни филми. По-късно работи в полето на телевизионната документалистика главно за националната френска програма France 2. Дебютът му в игралното кино е Real Movie (2004).

Как стигнахте до идеята да заснемете тази нетрадиционна история?

Винаги съм мечтал за събера легендарни актьори във филм за семейството и приятелството. Особено се интересувах от социалния проблем за нарастващата зависимост на възрастните хора, тема, с която киното рядко се занимава. Когато започнах да пиша сценария, си спомних за моите баба и дядо, как здравето им все повече се влошаваше, докато аз още бях тийнейджър. Тогава те наистина не знаеха как да се погрижат за себе си, защото просто не бяха подготвени за тази ситуация. И така ми хрумна идеята да напиша история за приятели, които вече на възраст решават да заживеят заедно.

Как развихте проекта и как намерихте подходящите изпълнители?

Още докато пишех, имах предвид актьори, но първоначално планираният състав се промени с годините и с развитието на сценария. Само Клод Риш беше от самото начало в състава, останалите се присъединиха в различни етапи от работата над сценария. Трябваше да изчакаме 4 години преди филмът да бъде заснет през 2010 г. Отначало нашите финансови партньори не бяха очаровани от идеята за филм за възрастни хора, и то от млад режисьор. Но когато спечелихме доверието им, те постепенно се сближиха с нашия проект. Приносът на нашия немски продуцент, който се присъедини на един ранен стадий, беше решаващ, защото той донесе една трета от бюджета.

Как успяхте да убедите актьорите особено Джейн Фонда да участват?

За мен Джейн Фонда е легенда – спомнете си Клут или Пристигане у дома. Като много силна личност тя е известна с политическата си активност. От почти 40 години, след  Всичко е наред на Годар, тя не се е снимала във Франция. Но говори свободно френски и ние просто си опитахме късмета. На нея й харесаха сценарият и възможността да играе заедно с Джералдин Чаплин и известни френски актьори. Накрая моят продуцент успя да я спечели с прекрасните си писма и да сключи съвършена сделка. И така Джейн се присъедини малко по-късно. Аз бях много впечатлен, че Пиер Ришар участва. Неговите комедии бяха важна част от моето детство, за мен беше голяма чест да работя с него. На него му хареса идеята да играе възможно дистанцирано, да акцентира повече върху емоциите, отколкото върху геговете.


Как сплотихте актьорите в една общност?

Легендарната Джейн Фонда, комикът Ги Бедос, големият Клод Риш, комикът на моята младост Пиер Ришар и изключително „чаплиновата” Джералдин Чаплин: съвсем различни характери, да ги събереш на едно място наистина беше предизвикателство. Освен това те никога по-рано не се бяха срещали. Първата среща в Париж, преди снимките, премина без търкания, те се спогодиха много добре, защото са общителни, безкористни хора. Като млад режисьор бях въодушевен от уважението, което актьорите изпитваха един към друг, особено към Джейн Фонда, която се довери на другите в опит да улови динамиката в групата.

Как постигнахте този стил, неповторимия чар на филма?

Реших, че изпълнителите трябва да бъдат в центъра, и дадох свобода на оператора. Заедно със сценографа исках да създам атмосфера от едно друго време, което да съответства на героите. Декорите и светлината са с особено качество, със старомоден чар, без да въздействат мрачно или носталгично. По-скоро като в стара ваканционна къща, в която се сблъскваш с хиляди предмети и спомени.

Клод Риш олицетворява вечния прелъстител, който не иска да предаде своята сексуалност. Търсехте ли този аспект с оглед на остаряването и свързания с него опит?

Всички ние сме сексуални същества. Страстта ни води през целия ни живот. Клод Риш олицетворява копнежа на възрастните, но и между други двама герои, Джейн Фонда и младия Даниел Брюл, съществува физическо привличане. Това беше причината да искам непременно да покажа поне една любовна сцена във филма. Виждаме как се сдобряват след един скандал Джералдин Чаплин и Ги Бедос.

Каква е ролята на хумора във вашия филм?

Животът в една такава общност е трагичен и комичен едновременно. Смехът във филма е резултат от трудностите на живота и стареенето заедно. Навсякъде непрекъснато дебне малка катастрофа. Освен това, естествено, групата стари приятели е комична сама по себе си. Не обичам дебелашкия хумор, демонстриран в някои филми. Предпочитам тънкия хумор, който е само загатнат.

Вярвате ли, че съвместният живот сред приятели е добър отговор на въпроса за старостта? Характерите следват ли идеалната представа, или по-скоро принадлежат на необходимостта?

Да живееш в общност – може да е чудно приключение. Много хора, които са на възрастта на моите герои, вече имат опит от живота в общност, от идеите на комуните от 70-те години. Хората от това поколение мечтаят да преживеят залеза на живота си заедно със своите приятели, но малцина осъществяват тази мечта и на практика. Аз самият с удоволствие бих опитал, но това не означава, че трябва да се мине без трудности. Въпреки това по принцип доставя по-голямо удоволствие, отколкото да прекараш края на дните си в старчески дом.

Какво разказва вашият филм за семейния живот?

През следващите десетилетия нашето общество ще се сблъска с въпроса за увеличаването на възрастните хора. И ние ще трябва да намерим решение на този проблем. Как можем да прекараме остатъка от живота си, ако нашите деца не ни помагат? Време е да изговорим тези въпроси, вместо да ги заобикаляме. В миналото децата са имали задължението да се грижат за възрастните си родители. Но днес възрастните вече не живеят със своите семейства.

Как станахте режисьор?

Като момче обичах филмите на Бертран Блие заради неконвенционалното му мислене и свободния начин на разказване. Мечтаех сам да изследвам свободата, която толкова въодушевява Блие, да експериментирам със сюрреалистични ситуации. Исках да разкажа по оригинален начин моите собствени истории. Когато започнах да следвам кино в Ница, се срещнах с вкуса на италианските комедии от 60-те и 70-те години, с режисьори като Еторе Скола, Дино Ризи, Марко Ферери и по-късно Нани Морети. Днес много ми помага Педро Алмодовар. Всъщност харесвам много форми и не съм се съсредоточил само върху един определен жанр. Гледам с еднакво удоволствие изпипани американски трилъри и експериментално, бавно арт кино, пълно със загадки. Аз съм много непосредствен кинозрител.

Смятате ли, че популярните филми могат да накарат публиката да мисли за определени неща?

Работата ми трябва да е както оригинална, така и популярна. Аз общувам с публиката през моите филми. Предполагам, че тази история за възрастни хора няма да уплаши зрителите. Напротив, че те ще бъдат привлечени от приятелствата и копнежите на актьорите. Те могат да стигнат до проблемите, докато се забавляват. Чрез комбинацията на двата аспекта филмът стига до по-широка публика. Във Франция хората искат комерсиалното и арт киното да бъдат ясно разграничени. Аз всъщност не искам да попадам нито в едната, нито в другата категория.

Ако живеете в една общност, какво бихте предпочели – по-свободен или колективен стил?

Предпочитам свободните общности! Вярвам, че една група функционира по-добре, когато правилата не са толкова строги.

Превод от немски: Людмила Димова

screenmagazin.com