За актьорите и кинаджиите в България името на Димитър Маринов не е непознато. За останалите то стана известно покрай Оскарите и филма Green Book, статуетката в ръцете му, трикольорът на ревера, които възпламениха бурни дебати. С актьора разговаря Августа Манолева.
Организаторите на 23-ото издание на София Филм Фест се бяха погрижили чрез многобройни срещи да доближат разнородните публики до актьора. Той пък общуваше и ни доближаваше до човека Димитър Маринов. С усмивка, без фалш, с радост, че е отново в България, но и готовност да участва в още български продукции освен в „Снимка с Юки“.
Започвате най-напред с музиката, но на три години никое дете не решава само, че ще свири точно на цигулка. Кой все пак ви насочи?
Осиновителката ми. Според нея не тя ме е насочила към цигулката, аз съм си я избрал сам. Бил съм на 3 години и 10 месеца, една сутрин тя правела закуска. Имахме старо радио – шведско, с едни такива лампи, тогава всяка сутрин по „Хоризонт“ имаше класическа музика, от 8 до 9. И отишла жената да прави закуска, аз съм изтеглил куките от пуловера, който тя плетяла, сложил съм ги като цигулка и на колене, със затворени очи пред радиото съм имитирал свирене. Тогава тя решила: това дете явно има някакво усещане и ме завела в Двореца на пионерите. При Вера Златанова, основателката на филхармония „Пионер“, заедно с проф. Влади Симеонов и Никола Димчев. Тя беше моята първа учителка по цигулка и последна – до ден-днешен, невероятна жена. Там започнах да се уча да свиря, през 1974 г. влязох във филхармония „Пионер“ в първите цигулки и продължих до 1982 г. Това бяха прочутите турнета в Съединените щати с Ленард Бърнстейн, в Италия – 1982 г., голямото турне, когато спечелихме всичките награди. Това беше моят живот, предимно музика. Но същевременно още на 14-15-годишна възраст театърът ми беше влязъл под кожата, аз вече се бях раздвоил, цигулката остана даже на заден план по едно време
На каква цигулка свирехте тогава?
Във Филхармонията първата ми цигулка беше чешка – стара майсторска, която родната ми майка купи. По-късно я смених – Влади Симеонов ми даде уникална френска цигулка и до ден-днешен я имам. От най-старите школи на Франция, когато цигулките са се правели от четири части, не от три. И съм много щастлив че тази цигулка е запазена и продължавам да свиря. А имам и електрическа цигулка.
С Веско Ешкенази се познавате…
…от филхармония „Пионер“, той дойде година преди турнето в Италия, май през 1981 г. На 12 години или по-малък, в първи цигулки. Ние му бяхме батковци, а той ни викаше „големите“. Но още тогава му личеше, че сериозно гледа на инструмента, наистина му е тръпка. И просто беше очарователно да видиш как на 11-12 години вече е взел решение.
Помните ли Румен Цонев, който създаваше „вокални“ актьори и постановки? Участвате в неговата трупа „Магическите гласове“.
Румен Цонев беше уникален. Човекът, който никога, по никакъв повод, независимо какво се случва, не се оплакваше. Можеше по много интересен и уникален начин да те накара да се чувстваш доволен от това, което правиш. И в следващия момент да ти каже: ако знаеш какво правиш и си убеден, че е вярно, няма смисъл да се ядосваш, че другите не те разбират. Разбират или не разбират – те няма да ти отнемат това, което имаш. Но рано или късно, няма и да разберат кога, ти ще успееш да се качиш точно там, където си желал, а те никога няма да могат. В „Магическите гласове“ ние всички пеехме много добре. Не бих казал, че сме „певците“, „оперните“ певци, той търсеше персоналност. Бяхме толкова различни един от друг. И точно тази оригиналност: тембър на гласа, цветова гама на всеки, съчетана с визуалното представяне, с чувството за хумор, за работа – успяваше да открие. И това е магията на Румен Цонев – умението да съчетае в едно цяло персоналност, талант, визия, възможности, по някаква си негова преценка. Гениален!
Гледах филма „Сам на скалата“ за алпиниста Алекс Хонълд, който без въже катери гладката висока скала стъпка по стъпка, и си помислих за вас. Може ли да се каже, че предизвиквате себе си? Бягате от „свободата“ с таван – при свободата с чувство за отговорност, осъзната като „аз сам“ – и стигате до „успял съм, защото искам да успея“.
Вие споменавате за изкачване на скалата сам, при мен не е така. Защото всяка връзка – независимо дали е свършила отрицателно, или с положително отношение, дали сме се разделили момчета и момичета, приятели и банди (както ги казвахме навремето), всеки един от тях е допринесъл за това, което съм аз в момента. Изненадах страшно много хора от филхармония „Пионер“, когато се събрахме онзи ден, с моите спомени отпреди повече от 40 години. Всеки един човек в моя живот е оставил ей това камъче, ей тази цепнатина на тази скала, наречена живот, за която аз съм се хващал, която ме е взимала до следващото ниво, до по-следващото и т.н. Аз съм този, който се е катерил, но ако съм нямал тези камъчета, цепнатини и малки хващания, точно тези хора в целия ми живот, не бих успял. Затова съм го казвал много пъти: това не е мой успех. Това е успех на всички нас.
А чувството за отговорност, как се изгради?
Чувството за отговорност дойде още от филхармония „Пионер“: чувство за дисциплина, отговорност и систематично следване на любов, идея, мечтание и желание – ти не можеш да се страхуваш. Аз не се страхувам от неизвестното. Напротив, мен неизвестното ме предизвиква. А страхът е дали ще съм на 100%. Дали ще съм достатъчно силен да мина на следващото стъпало. Аз винаги съм си създавал т.нар. таблица на времето. В тия 6 месеца това трябва да направя, в тия 3 месеца – това, в тия 7…. Винаги съм ги подреждал. И всеки път като минавам от стъпало на стъпало, това ми дава криле. Че ето, аз стигам докъдето искам да стигна, и за мен няма връх. За мен няма крайна точка. Докъдето стигна. Но тази дисциплина и упоритост са ми дадени още с цигулката, с класическата музика, която на това всъщност те учи. И вярата, която си имам – никога не съм изневерил на себе си. Да, имам вина, изневерил съм на много приятели, изневерил съм на много момичета в живота си, следвайки това, което аз искам да постигна, а не затваряйки се в социалното и дребното, това може би е вина.
Направи ми впечатление, че казвате: „Аз съм театрал“. И въпреки това тръгвате към киното, защо?
Авантюра. Абсолютна авантюра и предизвикателство, благодарение на Башар Рахал, който каза: „Ти трябва да пробваш! Ти не може да не пробваш! Ти имаш лицето. Ти вече си ерудиран актьор“. Казах му: „Не бе, аз съм възрастен“. „Не си възрастен, няма възрасти за роли“. Той отвори вратата на авантюрата. И в един момент подходих много плахо, но с голямо чувство за отговорност, както винаги до момента. Там аз научих, че всъщност, актьорлъкът в киното и в телевизията е съвсем друга игра, друга техника. Мина сериозен период, близо две години почти, в който трябваше да обера театралното, анимираното лице, позьорството на театъра, начина на игра въобще- Отне ми доста време, за да се науча.
Да, точно за майсторлъка е интересно да се пита, защото в киното я няма логиката на изграждане на образа, която я има в театъра…
…играе се на момента.
При всички дубли актьорът винаги трябва да е абсолютно точен, в образа, защото играе лице в лице, оголен пред камерата…
… а камерата всичко вижда. И няма триизмерно виждане. Това, от друга страна, прави плоската повърхност, където и най-малкият жест, и най-малката вибрация и намигане се превръщат в огромни – илюзията на лещата, това е нормално.
Гледате ли се отстрани след изявата си – за корекции?
Никога. И Лъчезар Аврамов в „Снимка с Юки“ беше шокиран, не можеше да приеме факта, че аз никога не искам да се гледам на монитора.
Но ако видите, че можете да направите нещо повече или да си внесете корекции…
Това не е моя работа. Това е работа на режисьора. Аз съм просто актьор.
Кога се чувствате по-доволен, когато играете ролята или когато доразвивате ролята?
Зависи. В Green Book, както и в „Юки“, имах щастието да работя с режисьори, които ми даваха свободата да си кажа мнението, да кажа предложение или да пробвам нещо, което аз си мисля, че е вярно или невярно, къде имам конфликт – къде проблем. Те ми дадоха тази свобода, но в крайна сметка, решението е тяхно. Спорове сме имали понякога. С „Юки“ всъщност – не, но в Green Book сме имали няколко момента с Питър Фарели където, за моя изненада, той се съгласи. Но откровено казано, аз не съм актьор, който работи за себе си. Аз съм актьор, който работи първо за режисьора, после за колегите си, аз съм накрая.
Вие сте по-скоро екипен играч, отколкото индивидуалист?
Определено. Индивидуален, по-скоро в театъра като идея, но иначе, когато работя с колектив и с колеги, за мене те са по-важни.
Кои са обаче компромисите, които един артист трябва да направи?
Със социалния си живот. Това са най-големите проблеми за един артист. Да може бидейки артист, да има социален живот. Това е най-големият проблем особено при актьорите, които са заети и работят много. Да запазиш семейството, да имаш време за приятели. Да не се поддаваш на провокации от журналистите, които винаги искат да разчовъркат и да узнаят още нещо. Повечето актьори работят с емоциите, с чувствата и усещанията, и когато те се накърнят от реалния свят, става много трудно. Проблемът на актьора е да умее да раздели тези два свята и да ги балансира.
Филмовият екип променя ли и доколко нагласите?
Аз съм много дисциплиниран актьор. Винаги съм поне 15 минути по-рано. Винаги си знам текста, никога не уча текст на терен. Отивам подготвен и чакам да ми се каже какво се иска от мене. Когато ми се даде възможност да кажа аз какво желая и дали изобщо желая нещо, няма проблем. Но на терена не е по-различно от една репетиция в театъра. Аз не си другарувам прекалено много с колегите, с които играя, специално в Холивуд. По-често съм около колегите, които са зад кулисите: осветители, грим, всичките тези момичета и момчета, които никой не ги знае, никой никога не се интересува от тях. Защото те са истински, непринудени, чисти и даже ме зареждат като хора.
На срещата със студентите от НАТФИЗ им дадохте съвет да бягат от евтината популярност, да влагат много труд, да стоят далеч от политиката. А в САЩ съветите ви по-различни ли са?
Не са по-различни. И там политиката е много силна, особено в днешно време и с тази политическа коректност. Актьорът трябва да се концентрира, да работи върху себе си, да чете класика, да обогатява културата си със знания. Оттам вече да има смелост, постоянство, да има цел и да не се страхува. Това е най-важното. И колкото по-настрани стоят актьорите от политиката, толкова ще им е по-лесно и ще им дойдат по-добри идеи какво биха могли да направят като творци, за да изразят своето мнение.
Това значи ли, че мисловното кино ще доминира над забавното?
И в двете посоки е добре дошло. Казвал съм го винаги – всеки актьор може да прави и едното, и другото. И аз съм го правил. Това не означава, че трябва да правиш само класически, сериозни, философски филми и да не се занимаваш с евтина комерсиална работа. Точно обратното. Ние имаме нужда и от комерсиалното изкуство, защото то ни дава хляба. Има хора, които имат нужда от него. Но когато започнем да вкарваме комерсиалното в реалното – и в класическия, и във философския филм, започваме да евтинеем и да превръщаме класически творби в халтури, това е страшното. Всеки трябва да прави това, което иска и смята, без да вини останалите. Но аз смятам, че младите хора в България трябва малко да започнат да се оттеглят от тази комерсиализация, за да могат да влязат в истинското изграждане на култура в България. Имаме вече достатъчно халтура. Време е за малко култура.
След края на разговора ни Димитър Маринов връчи наградата на фондация „Проф. Крикор Азарян“ за ярко постижение в театралното изкуство на своя състудент от НАТФИЗ Мариус Куркински. А към незабравимия му учител бяха думите: „Знам, че той все още ни гледа от втори балкон. Аз продадох вишневата си градина, взех си трите сестри – вяра надежда и любов и заминах, за да разбера, че не съм нищо повече от една чайка. Истината е, че аз отидох, за да го направя по моя начин. Защото
той ми каза, че винаги трябва да имаме нашия начин в себе си“.
