1
2742

Време на страх

Онова, което виждаме по улиците, е същото, което ни показват телевизионните камери от всяка точка на света, където пандемията налага своя отпечатък: боязливо споглеждане между хората, все повече и повече лица с маски. Вчера вечерта ми се стори, че долових промяна. Първата жертва. И нейният съпруг, който продължава да се бори за живота си в „Пирогов“. Общо седмина заразени: толкова официално засега са потвърдените случаи. Към тях се добавиха още деветима.

Не може да сторим друго освен да сме с тях в мислите или в молитвите си. Във време като сегашното солидарността е ключово понятие. И то скоро ще бъде подложено на конкретни изпитания. Няма как да е иначе. Трябва да сме подготвени за онова, което предстои. Включително чрез отношението на по-младите към по-старите.

Не знам какъв точно е жанрът на следващите редове. Размисъл по събитията, без претенциите за „анализ“. Препратка „през времената“, чиято отправна точка е и Италия, страната, в която съм живял и чувствам близка в сърцето си.

***

Времето на страх по неизбежност е и време на прогнози. На общи, краткосрочни и дългосрочни прогнози. Някои от които, нека кажа, са просто потресаващо безотговорни. Епидемиологията е поразяваща наука, най-вече поради начина, по който съчетава хуманността със статистиките. Някои предпочитат само статистическата част. И без да мислят за ефекта, вече чертаят кривата на смъртта, вместо да са загрижени за живота. С „поразяваща уста“ погребват едва ли не 150 000 души около нас. Без ни най-малко да мислят за ефекта от думите си, че по този начин слагат кръст на хуманността.

***

Ако има нещо сигурно в ситуации като сегашната, то е, че единственият фактор е факторът „време“. Само „времето“ е ключът към справяне или овладяване на пандемията. Всеки спечелен ден е от обща полза. Нека мислим в тази посока.

Нали целта на мерките (досадни, обременяващи, но наложителни) е тъкмо тази: да отложи разпространението на вируса. Заради още „време“. За да си поемем по-спокойно дъх, вече без паника. Здравната система да получи нужната глътка въздух. За да не блокира, преди да е настъпило пиково изпитание, както се случи в Италия.

Ако вземем мерки, ще имаме това „време“. После ще настъпи „топлото време“. Слънцето ще промени ситуацията: ще посгрее душите ни, ще дойдат нови сили. „Разпукването“ на времето е израз на надеждите ни. А после ще видим.

***

Най-често споменаваната дума днес е „маска“. В обичайното, ако щете политизирано време, най-обикновено настояваме за „сваляне на маските“. Днес „хората с маски“ са искрени: те дават израз на състоянието си или на загрижеността си към другите. Това също е част от гротескния карнавал на епидемията, в чието шествие сме въвлечени, дори пряко волята си.

Хороводът е зрим, но съвсем реален и напълно обясним. За разлика от доста непристойното вчерашно шествие с катафалки по софийските улици (успокойте се, чисто лобистко – с искане за законови поправки!). Уважавам всеки протест, но не сега му е времето…

***

И пак по темата за карнавала и маските. Вестта за предсрочното закриване на Венецианския карнавал – още в средата на февруари – дойде като гръм от ясно небе и тогава порази мнозина. Днес логиката на взетото решение е съвсем понятна.

И все пак – карнавалът във Венеция е продължавал някога дори по време на „черната чума“. Толкова по-страшна ли е ситуацията днес?

Нали Mardi Gras логично предшества Великия пост. Няколко седмици веселие преди светата четиредесетница на пост, молитви и духовно отдръпване от света. Да не забравяме: отново на италианците дължим термина „карантина“ – по онези quaranta giorni, въведени пак във Венецианската република през XIV или XV в. във времената на епидемии, когато започват да слагат и червен кръст на вратите на заразените – всеки да е наясно със случващото се, а Бог да бди над заболелите.

Днес, от преките включвания по италианските телевизии, виждам опустелите улици и празните площади във Венеция, Флоренция и Рим… Изискванията за поне 3–4 метра дистанция, които понастоящем епидемиолози поставят пред италианците, са много повече от онова, което някога маските на Венецианския карнавал са давали като защита.

Да, от музея на маските във Венеция човек научава, че те нe са били измислени само за красота, артистична игра или за да скрият самоличността на носещите ги. Съвсем не. По дължината на носовете на някои от маските от Средновековието експерти определят колко голямо е било „времето на страха“ при епидемия: налагали са нужната социална дистанция, ограничавали са възможността от пряк досег между две лица, възможността някой „да си пъха носа“ твърде близо до вас. Венецианските маски са играели и ролята на днешните медицински маски. Само че с нужната доза ирония или усмивка. Което си струва да помним.

***

Преобръщането на „времето“ тъкмо в периода на Великия пост също подтиква към размисъл. Нали това е времето на особено „паметуване за смъртта“, нанесено върху координатната ос на живота. С оглед на победата над злокобната маска на тлението.

Струва ми се, че този път „великопостното време“ ще е още по-особено изпитание за всички – и за вярващи, и за невярващи. Заплахата на смъртта престава да е само индивидуален проблем, тя се превръща в обща заплаха. В общ „скандал“, чието разрешаване изисква много повече от физическата карантина на едни „четиридесет дни“. Големият въпрос е не само какво ще се случи със света и с всички нас през следващите четиридесет дни. Не по-малко важно е как времето на страдание ще ни промени оттук насетне. И какви „нови хора“ ще изникнат иззад маските на страха.  

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияОт какво ни лекува Моцарт?
Следваща статияБиография на моите филми

1 коментар