0
1559

Време на суеверие и изкуствен интелект

 

Dani-Smilov-F

Жреците едно време са гадаели бъдещето по вътрешностите на животни и когато не са успеели да предскажат и предотвратят суша или наводнение са били жестоко наказвани. С Просвещението Европа скъсва решително с молитвите и курбаните в политиката и тръгва по пътя на Разума. Налага се идеята за рационалния гражданин/избирател. Макс Вебер описва процеса като постепенно „разомагьосване” на света. Още неговият „легитимен ученик” Карл Шмит забелязва обаче, че политическите категории, които използваме, са светски варианти на религиозни и теологически понятия.[i]  Vox Populi, vox Dei! – което показва, че разомагьосването може би не е било напълно успешно.

Днес сме на прага на най-голямата еволюционна стъпка в човешката история – създаването на изкуствен интелект (AI), по-могъщ от този на обикновения човек и неговите общности. Това развитие сваля рационалния индивид/избирател от неговия политически пиедестал. Изкуственият интелект  ще знае по-добре от този индивид както неговите собствени предпочитания, така и най-добрия начин те да бъдат удоволетворени. А може би дори ще знае дали тези предпочитания си струва да бъдат удоволетворявани или са просто безсмислени прищевки.

Днешните демократични форми на броене на гласовете на рационалните избиратели от гледната точка на изкуствения интелект ще изглеждат така, както са изглеждали курбаните и молитвите за дъжд на Имануел Кант и Джон Стюарт Мил. Накратко – нищо повече от случайна колекция от рационални аргументи, гарнирани обилно с разнообразни суеверия, чиято научна стойност е сравнима с тази на астрологията.

Залезът на рационалния избирател

Двама политолози – Ахен и Бартелс – са опитали да изпреварят времето.[ii] Те показват (без помощта на изкуствения интелект) системната липса на „рационален избор” в съвременната демокрация и високата степен на сляпа вяра и остатъчно суеверие. За целта те не се позовават на инцидентни примери (като избора на Доналд Тръмп или Брекзит), а статистически скрупольозно опровергават мита за „рационалния избирател”. На базата на сериозни данни и регресии се оказва , че този избирател нито има достатъчно информация, нито дори знае какво точно иска. Най-интересното е, че той системно се проваля дори  post factum да оцени дали едно управление е било добро или лошо за него.

Като цяло, хората могат да преценят донякъде дали времената са добри или лоши – ако са добри, гласуват за правителството; ако не са – гласуват за опозицията. Това показва статистиката и тя не се влияе от това дали проблемите са заради управленски грешки или земетресение. Тук не става дума за някакъв рационален икономически детерминизъм, а по-скоро за електорално наказание за събития, които често не са под контрола на правителство и управляващи. През 1918 г., например, Уилсън за малко не губи изборите в САЩ, заради поредица от атаки на акули по северното крайбрежие. Пак американски данни от средата на XIX век до ден днешен показват, че гласоподаването е статистически свързано със суша или наводнения по описания по-горе начин.

Ако се вгледаме в скорошната българска история, тази картина се потвърждава. БСП с право бяха изметени от властта през 1997 г. заради тежки управленски недоразумения, довели до срутването на цялата финансова система на страната. Но след това пък Иван Костов бе демонизиран и е тричан и до днес, въпреки че болезнените реформи, които той проведе, бяха необходими и направиха възможно еврочленството на страната от една изключително неизгодна стартова позиция. Световната криза от 2008 г. сложи край на тройната коалиция и тя бе отвята от ГЕРБ. Задълбочаването на кризата подрони доверието в Борисов през 2013 г. и т.н. и т.н.

А и в крайна сметка да не забравяме, че дори Чърчил – победителят от войната – губи изборите преди още тя да е съвсем приключила и бива заместен в Потсдам от наследникът си Атли. Изглежда просвещенският „рационален избирател” търси изкупителни жертви за несгодите си и наказва жреците си горе долу така, както са били наказвани фараоните, неспособни да осигурят достатъчно дъжд.  

Изгревът на изкуствения интелект

Изборът на Тръмп ще остане в историята като първото успешно навлизане на AI в конструирането на мнозинства, както и като първият бунт на рационалния избирател срещу новите тенденции. Вече е ясна ролята на компаниите (като Cambridge Analytica), които използваха Big Data технологии и социални мрежи за почти индивидуално таргетиране на избиратели с психологически въздействащи материали. Днес много шум се вдига за това, че Русия е впрегнала сходни технологии за разпространение на подобни материали в САЩ, Великобритани, Испания и т.н. Истинската драма не е в руската намеса, а в общата тенденция обаче и т.нар. „чуждо влияние” е по-скоро страничен нюанс (вярно, сам по себе си също тревожен).

Наместо партии и идеологии това от което има нужда съвременният полит-технолог е от една страна high tech изчислителна технология за възможни (дори случайни) мнозинства; и от друга страна – low tech персона-личност, която да може да стане обединител на хора с най-различни вярвания. Тръмп предостави второто, защото той се оказа, че може да говори и на работниците в Охайо, и на супербогатите данъчни маниаци, и на любителите на огнестрелната смърт (по принцип влюбени в живота от зародиш), и на ксенофобите, и на нормалните хора по диваните пред телевизорите, и на зрителите на Фокс, и на параноиците спрямо Китай, и на любителите на джобните диктатори и т.н. Естествено за да сте приемлив на всички тези групи, трябва да сте изключително неортодоксален. Нещо, което е безспорно постижение на настоящия американски президент.

Високата технология пък беше използвана да се създаде апокалиптично очакване, да се усили чувството, че времената са лоши. Обърнете внимание на това, какво са тиражирали руските ботове: терористични актове, паника, етнически сблъсъци, насилие… Всичко това убеждава „рационалния избирател”, че времената са лоши, че настъпва апокалипсис, Армагедон и потоп. И „рационалният избирател” наказва управляващите с Брекзит или Тръмп.

Същевременно обаче тези две събития представляват и първите опити за бунт на рационалния избирател срещу политическата технология, която става все по-неразбираема за него. Брекзитърите се бунтуваха срещу „експертите”, а избирателите на Тръмп успяха да видят (незнайно как) в него човек извън политическия естаблишмънт, говорещ просто и без „политическа коректност”. С навлизането на AI в политиката тя ще става все по неразбираема за немашинното мислене, така както компютърната игра на шах е често неразбираема за човека. В подобен контекст “грешката” става белег на човековост – спонтанната грешка е това, по което можем донякъде да различим машината от рационалния индивид. Доналд Тръмп – като еманация на спонтанната грешка – всъщност се оказа подходящо знаме на уплашения рационален избирател, сблъскващ се с политическата технология. Ето защо всекидневната „дискредитираща” информация за Тръмп – от незнанието му на базови факти до непоръбеност в отношенията – не се отрази негативно на неговите рейтинги. Тази информация засили „човешкия” му образ. „Политическата коректност” бе сменена с „политическа грешност”.

Парадоксално, но чудният нов свят на съвършен машинен интелект рискува да прати човечеството в ново Средновековие на предразсъдъци и суеверия. Политическите партии и политиците, както и медиите са основните медиатори между масовото съзнание и рационалността. Ако те бъдат подменяни безмозъчно и автоматично от все по-ефективни технологически решения, възможностите за манипулация на политиката от силни корпоративни интереси ще са безгранични. Затова ефектите върху политическата и публичната сфера от подобни технологични иновации трябва да е обект на непрекъснато внимание и анализ.

(Следва)   

________________________________________    

[i] https://jhiblog.org/2016/05/09/max-weber-and-carl-schmitt-crossroads-of-crisis/
[ii] Christopher Achen and Larry Bartels, Democracy for Realists: Why Elections Do Not Produce Responsive Government, Princeton University Press, 2016.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияИдеали, идеология, действителност (I)
Следваща статияПреображения на човешкото