0
809

Всеки от нас е в състояние да окаже съпротива

vlast

На представянето на романа „Власт и съпротива“ (изд. „Сиела“) писателят Илия Троянов отговори на многобройните въпроси на присъстващите. Публикуваме част от отговорите, както и думите на модератора на срещата, главния редактор на „Портал Култура” Тони Николов.

Тони Николов : Памет и болка

Това е особена среща между литература и история. В литературознанието тези връзки са доста усложнени, от гледна точка на това, че не е нито документалистика, нито чиста фикция, а нещо много по-различно. Обаче словото винаги следва паметта заедно с времето. „Власт и съпротива“ върви като два паралелни разказа – един разказ за властта и един контраразказ за съпротивата. Мислех си, докато четях романа, че другото заглавие, което можеше да му се даде, е „Памет и болка“. Това е роман – разказ за едно време. Трябва да кажем кое точно е това време – времето на комунизма в България, то е точно определено. Това е роман, писан на немски, но по някакъв начин мислен и на български, защото е мислен през съдби на хора, с които авторът се познава, и през огромна работа с документи, които са четени на български.

Дори писането да е някакъв факт в настоящето, то винаги е обърнато към миналото. Режисьорът Стефан Командарев, когото виждам в залата, обича да казва като психиатър, че когато се лекува дадена болест, всеки лекар знае, че се лекува миналото на болестта, защото миналото на болестта всъщност е настоящето на проблема. Това много често се забравя – може би не в медицината, а в политиката и историята. И паметта е единственото, с което разполагаме.

Въпросът е как лекуваме всичко, свързано с комунистическото минало. В българската култура целият този период прилича като че ли на една огромна яма, която остана незапълнена. Питал съм се защо през тези 25 години, когато се написаха много книги, когато излязоха документални свидетелства – трудно откриваеми и не толкова четени, имаше много повече романи за Възраждането и за прехода, а нямаше точно за периода 1944 – 1989 г. Имаше някаква невъзможност на цялото общество да се вгледа тъкмо в този период. И проблемът е в това изгубено, зациклило, изчезнало, заличавано, дори като че ли задавящо ни време, в целия този отрязък. Питах се как може да се напише на един друг език книга за това конкретно време. „Власт и съпротива“ е сериозен литературен, но и културен експеримент. С огромно вълнение четях книгата, трябва да призная, непрекъснато разпознавах някакви нейни параметри. Бях поразен от това, че времето може да бъде разказвач в един роман. Има два основни персонажа в него – образът на Константин, човекът, който носи страданията, героят, който е съпротива на режима, и образът на Методи – това е човекът на властта, негов съученик, генерал от ДС. Но всъщност истинският голям герой на романа е времето. Самите години проговарят, те проговарят в една много специфична година – 1999. Замислете се, 1999 беше много ключова година, когато, така да се каже, преходът свърна в една друга посока. 1999 беше година на изстиване на интереса към миналото, тогава бъдещето, някакви неща за интеграцията бяха много по-важни. И се случи така, както ми каза един човек, минал през Белене: „гробовете обраснаха с трева, а нищо не се промени“. И то се случи пред очите ни.

И този роман започва с едно мълчание, мълчанието на една жена от едно севлиевско село, която записва тишината на касетки, тишината, която трябва да се запълни от връщането на нейния брат, отведен една сутрин призори. Тези касети със записано мълчание се трупат и трупат на една лавица. По същия начин, както много от разказите за това ненаписано време в българската история се трупаха и трупаха, а от малкото непремълчани разкази така и не се слепи история. Тази книга се превръща в събитие, защото тя наистина следва много важни нишки в историята – връзките между 1950 и 1953 г., 1944 и 1989 г., 2007 …

Двамата персонажи са като позитива и негатива в историята, единият – в затвора и преследван, другият винаги на власт. Класическа история на жертвата и палача, на сблъсъка на два паралелни свята, на две микроистории, които продължават и до днес. Два наратива, които се съвместяват по много особен начин – единият, много приглушен и отсъстващ, другият – луксозно опакован. Единият носи спомена за болката, за мрака на килията и несвободата, другият разказва как със скърцане се е строял социализмът, какво е било при Живков. Единият носи опита на съпротивата, опита за взривяването на паметника на велия вожд приживе, другият – за почетни срещи при Живков, за облаги, за пари, за признание.

И всичко това, като се замисли човек, си продължава. Защото едните разкази знаем къде са – заличени разкази. Виждаме, от друга страна, почетните караули пред паметника на Живков, които продължават да се случват… Съвременната българска история като че ли продължава този роман „Власт и съпротива“ точно в посоката, която романът задава.

И се питам, ако трябва да говорим за някакви универсални измерения на този роман, по какъв начин читателите ще пристъпят към него? Убеден съм, че немскоезичният читател ще пристъпи към него като към особена фикция, кафкианска или посторуеловска, в която има класически сблъсък между доброто и злото, в която един човек устоява. Това е сблъсъкът на официозната история с търсенето на истината, сблъсъкът на Константин със системата на злото, разказ в нощта. Стилистиката на романа е наистина впечатляваща. Тук трябва да поздравим специално преводача Любомир Илиев, който се е справил блестящо със своята задача, включително вкарвайки документите на ДС в едно толкова сложно и многопластово повествование.

В романа има едно равнище на мрачния разказ на нощта, на насилието, на виковете, на обвиненията, когато мълчиш, че си виновен, на описанието на това как „историята завива зад ъгъла“ – това е израз от романа. Има, разбира се, и едно второ, метафизическо ниво на сблъсък на доброто и злото, на разказа за ада, за Данте, но през Гео Милев… Има една особена философия на историята, размишления за „дехуманизацията на човека по Сталин“, за това дали човекът е обвивка с чужд пълнеж, как се създава новият социалистически човек и как човекът по някакъв начин устоява. Има силни въпроси за това можеш ли да откриеш човека в доносника. И най-вече има го разказът на архива, който в романа е определен като пещера, от която се процеждат капки. Всички тези текстове, върху които се гради повествованието, са от архива на ДС.

И накрая много се впечатлих, че подобно на Оруел Илия Троянов формулира закони на комунистическата имунология. Ще ги издам за тези, които не са чели книгата: първи закон – „идеологията е наука за действителността“; втори закон – „несправедливостта непрекъснато отмира“; трети закон – „изтъкваното подобрение предхожда действителното подобрение“. За онези, които не са минавали марксизъм-ленинизъм, това изглежда един метаезик.  Доста фина, но и тъжна игра.

Има едно равнище в романа, с което ние сме привилегировани, което немскоезичният читател не е в състояние да разконспирира, европейският – също, българският може. Илия Троянов сигурно няма да се съгласи с мен, но аз виждах много директни препратки от образите в романа към  действителни личности, един от тях е пред мен. Смея да кажа, че разпознавах в образа на Константин г-н Георги Константинов, чичо на автора. Много от нещата – не казвам всички – историята с взривяването на паметника, историята с Комисията по досиетата през 2007 г., когато президентът Петър Стоянов го номинира, но се оказа, че той не може да стане член на Комисията, защото МВР твърдеше, че има терористична дейност.

В образа на генерала откривам различни личности, има много интересни препратки… Играта с името на един генерал, Иван Димитров, можем веднага да го обърнем и да го свържем с едно лице, което издава вестници и назидава от телевизионния екран как трябва да разбираме историята.

Това са възможни прочити, които можете да направите на романа „Власт и съпротива“. В мотото на книгата – едно изречение от Милчо Минков – „аматьор и като философ, и като палач“, се казва, че една история може да бъде абсурдна, трагична или абсурдна и трагична едновременно. Такава е историята, написана от Илия Троянов.

Илия Троянов: Наистина ли 1989 е годината, в която всичко се промени?

Илия Троянов: Думата Vergangenheitsbewältigung има няколко значения на немски. Първото – миналото трябва да се разгледа, това означава, че миналото съзнателно се приема като живо в съвременността. Bewältigung означава не само да се анализира, да се събере фактологията, но също и да се преодолее, а процесът на преодоляване на миналото е свързан не само с писане, но и с обществена воля, която има няколко елемента. Единият е търсене на отговорност, другият – описване какво точно е станало, третият – отворен свободен обществен дискурс, дебат как да се оценят различните етапи на това минало. Всичко това в България досега почти го няма.

Благодаря за хубавите думи, но трябва да кажа, че е изненадващо за мен като немски автор, че трябва да се занимавам с тази тема, тъй като много малко български автори се занимават с нея. Смятам, че най-напред е задача на българските писатели да поемат този труд. Аз двайсет години се занимавах с тази тема, първите крачки бяха свързани с разговори със свидетели, хора, били в лагерите, в затворите. Хора, които, като се завърнах за първи път в България през декември 1990 г., ми направиха голямо впечатление. Хора, които са преживели невероятни ужаси и са оцелели с твърдост, смелост и достойнство – те бяха напълно изолирани, маргинализирани в това общество, което твърдеше, че е поело по демократичен път. Това ми се струваше не само ненормално, не само престъпно, но и гнусно. Направихме един документален филм за немската телевизия. С горе-долу петдесет още живи свидетели отидохме в Белене, разговорите с тези хора ми посочиха някои неща, които ме изненадаха и за които смятах, че трябваше да пиша. Първото е, че те не са жертви. Съществува мит, че някой, който е в съпротивата, е жертва на режима. Без съмнение, тези хора са страдали, но тъй като са поели този път заради своите убеждения, те не се считат за жертви и не трябва да бъдат разглеждани като жертви. Те са въстанали срещу една власт, която е изключително мощна, и са могли да запазят достойнството си, което е голямо постижение, защото главната цел на тази власт е да се опита напълно да унищожи човешкия дух.

Второ, много от тези хора ми казаха, че в затвора или в лагерите са се чувствали по-свободни, отколкото навън. Доста важно изказване, което означава, че в големия затвор на диктатурата хората са били принудени да правят по-големи компромиси и повече да губят същността си, отколкото в затвора, където са преживели насилия, побои, мъчения, глад.

Друг мит, който се среща много често в цял свят – в Аржентина, където съм водил подобни дискусии, или в Южна Африка – че съпротивата е безсмислена, ако властта държи всички ключови позиции в една държава и едно общество. Това е донякъде много удобен мит, защото позволява на всички, които се нагаждат, които са конформисти, да успокоят собствената си съвест, че нищо не е било възможно, че пътят, който са поели, е единственият път, който им е бил отворен.

Смятам, че е изключително важно, ако търсим едно по-добро бъдеще за човечеството и за тази страна, да се отървем от този мит и да кажем, че всеки един от нас винаги е в състояние по някакъв начин да окаже съпротива. Според мен това не е само възможност, но е и задължение. Смятам, че имаме съвсем грешно разбиране какво е демокрация, какво е свободно общество. Смятам, че това, което дефинира свободата, е акумулацията на съпротива на всеки един гражданин. Това за мен е най-добрата дефиниция как се създава свободата. Свободата не е нещо, дадено от Господ, държавата или конституцията, а е нещо, което трябва да се извоюва всеки ден, всяка година от всеки един от нас.

Според вас механизмите на властта, които описвате като характерни за тоталитарните системи, срещат ли се и в западните общества?

Смятам, че наистина много читатели в Германия точно така прочетоха романа – като пример. Има много такива елементи, които съществуват във всяка държава. Очевидно има съществени разлики между тоталитаризма, диктатурата, парламентарната демокрация. При едно мое четене преди няколко месеца – точно беше избухнал скандалът с Фолксваген – един възрастен човек ме попита: „Като ви слушам, вашите описания на БКП много ми напомнят за Фолксваген: корупция, йерархия, липса на отговорност, мошеничество, привилегии“.

Но все пак тоталитарната власт е особена власт, тази власт е тотална. За младия читател това е до голяма степен непонятно. Тотално премачкване и тотално контролиране.

Романът разглежда и посткомунистическа България. Фактът, че има континуитет на властта, на привилегиите и влиянията, показва, че тази т.нар. тоталитарна власт не е отменена. Аз мисля, че разглеждането на съвременната история през мита, че е имало някаква рязка промяна – съществена, окончателна и трайна, донякъде е част от проблема. Романът показва как тези линии на властта продължават да оказват влияние – чрез фигурата на Методи, който винаги оцелява и се справя много добре със завоите на историята. Чрез него виждаме как диктатурата продължава да има влияние. Романът задава въпроса наистина ли 1989 г. е годината, в която всичко се промени? И ако младите не познават това минало, въпросът е: не виждат ли и в обществото след 1989 г. елементи от него, които продължават да живеят? И фактът, че това минало не се разглежда, не е ли също част от този континуитет?

Това минало, описано в романа, не присъства в учебниците по история. Младите виждат какво се случва днес, но не виждат линията на континуитет, за която говорите. Какъв период от време е необходим, преди младите, които нямат опит от този свят, да започнат да си задават въпроси? Колко време беше нужно в Германия?

Започва сериозно от 60-те години на ХХ век.

Възможно ли е да говорим за истинска промяна – без истинска лустрация, без отваряне на документи и досиета?

Не.

Какъв е пътят?

Смятам, че единственият път е този корумпиран елит да се премахне, тъй като този корумпиран елит държи всичко в ръцете си. Това няма да стане с писане на романи и други цивилизовани средства, а ще стане само с масовата съпротива на народа. Такава наистина в момента няма в България, няма и в другите страни с подобна история. Може би е важно да посочим, че съседните страни едва ли имат друга съдба. Аз съм имал разговори с колеги от Румъния, Албания, Русия  – положението е подобно. Докато няма организирана и сериозна съпротива, нищо няма да се промени…

Една от причините да включа реалните документи на ДС в романа, е, че този език не може да се измисли, той е израз не само на зверските репресии, не само на манталитета на властта, но също и на разрушаването на българския език. И това е част от въпроса: образованието, информацията, езикът – тъй като са били инструментализирани в полза на една пропаганда, също трябва да се изчистят с критично писане и с критично мислене.

Достатъчно ли сме ефективни в съпротивата?

Очевидно е, че не е достатъчно. Аз съм напълно убеден, че това, което мога да постигна с една книга, е ограничено. Нямам никакви илюзии, че това е голяма съпротива. Далеч, далеч не е достатъчно. Нуждаем се от много по-сериозни мерки.

В романа задавате въпроса: има ли човек зад доносника?

Да, това е изказване на главния герой Константин. Една от целите на писането на роман е човек да може да влезе по-добре в един характер и отвътре да развие мисленето, говора, действието. Трябва да разглеждаме миналото, тъй като то има последици във всеки един човек. Не само това, което казахте – един живот без достойнство, живот, който е донякъде е овладян от лъжи. Но освен това съществува и моментът на антагонизъм в отношенията със следващото поколение. Децата на нацистите са били принудени напълно да се откъснат от семейството, тъй като са чувствали, че техните родители нямат никакъв човешки капацитет да разгледат индивидуалното си минало. Разглеждането на индивидуалното минало донякъде е малък тест как цялото общество разглежда това минало. Затова в Германия голяма част от литературата и публицистиката на следващото поколение е окончателно скъсване с бащите и майките и описване на родителите като престъпни и недостойни, което също довежда до определени конфликти и травми в различни семейства.

В Германия няма паметници на Хитлер, на Химлер, на Гьоринг и никой не застава на почетна стража. В България има паметник на Живков и БСП с цялото си ръководство застана на почетна стража. Не говорим за скъсване, говорим за континуитет.

Има и един друг момент. През 1938 г. един немски анархист опитва да убие Хитлер. Той лично се заема да реши проблема на Германия, седмици наред се подготвя, слага бомби в една бирария в Мюнхен. Организира всичко съвършено, но за негов лош късмет Хитлер решава да прекрати речта си и 10 минути преди да избухне бомбата, напуска залата. Един мой познат, писател, който е написал биографията му, допреди 10 години се бореше да му направят паметник. Направиха. И в последните години горе-долу един път на седмица има атаки срещу този паметник – или го цапат, или се опитват да го унищожат. Така че проблемът с паметниците наистина е символен. Затова избрах такъв случай за романа си, защото посягането на един паметник има изключително голяма символична стойност в едно общество, което приема вождовете почти като богове.

Има два разказа в романа – този, на съпротивата, е по-ясен. Но може би за читателите е интересно как е създаден разказът на властта? Трябвало е да четете книги на генерали от службите и да се срещате с тях. Какво разбрахте от тези хора?

Проблемът е, че България е много малка страна и горе-долу всеки знае кой стои зад определено име. Така че, дълги години като получавах телефонен номер на някакъв офицер от бившата ДС или на друг човек, който е имал връзка с него, всеки път телефонът се затваряше, след като чуеха моето име. Но една от големите човешки слабости е суетата. Първото си интервю успях да взема, като снимах филма за немската телевизия. Един човек, който се казва Цвятко Цветков – тогава беше в ръководството на БСП, се съгласи на интервю, защото ще го вкарам в немската телевизия. Имахме доста дълъг разговор пред камерата, на мен ми беше интересно да наблюдавам как той се е настанил удобно в собствения си живот, как е изработил една легитимация, как си слага един вид грим на лицето и за всеки въпрос, за всяка атака, за всеки факт за своето участие в диктатурата е намерил някакво обяснение. Това беше много по-интересно, отколкото да очаквам непознати за мен факти, тъй като той има опит и не казва неща, които не иска да каже. Беше интересно от психологическа гледна точка: в един момент го прекъснах, може би не много учтиво. И само в този момент – аз съм го гледал много пъти на запис – изведнъж му се изкриви физиономията, все едно тази маска изчезна и само за 2 секунди видях същността му.

Краят на разговора за мен беше много унизителен, тъй като той ми подаде една книга и каза: „Ние сме колеги“. И настояваше да ми я надпише. Беше издал стихотворения. И затова използвам този момент в една сцена в романа, когато бившите ченгета и сегашни бизнесмени се събират да празнуват 70-годишнината на Методи, един от тях се оказва поет. Изключително много време инвестирах да напиша една изключително лоша поезия. Доста трудно е да напише човек лоша поезия, ако не му се удава. Това беше едно малко отмъщение заради това, че той ме нарече колега.

Имах още един или два разговора. Четох много внимателно и мемоари, луксозни издания на тези хора. Там също се чувстват и езикът, и манталитетът им. И построих по този начин една фигура. Беше ми важно да покажа нормалността на злото. Има доста романи и пиеси, които преувеличават. Типичен случай е Мефисто на Гьоте – злото в гениална форма, разполага с всички човешки и извънчовешки способности. Това е единият момент, а другият – дали при Шекспир, или в съвременната литература, често тези герои страдат, не могат да спят, имат кошмари, виждат кръвта по ръцете си. И това ми се струва драматично, но не много реалистично. Аз се опитах да обрисувам един характер, който не чувства вина, няма угризения на съвестта и е нормален в много смисли на думата. Дребен хитрец, човек с ниско образование, но винаги е в състояние достатъчно да разбере от задачите, които му се поставят, за да се справи и да е полезен за системата. И неговият език е много по-различен от езика на другия герой, на Константин. Трябваха ми години, за да обхвана този език – вулгарен, има и нещо селско в него. Това беше част от опита да създам характер, който не е карикатура, а доколкото аз мога да си представя, отговаря на този тип.

Всеки тоталитарен режим се случва в моралното участие на всички. Дали причината, че осмислянето на миналото не се случи в България, не е проблем на манталитета?

Това е една от темите на романа. Когато Константин излиза на свобода, е описано как всички, с които общува, или бягат от него, или премълчават, или не искат да се занимават с тази тема. И как това заличаване продължава и след 1989 г. Това наистина е централен проблем.

Кой от двата образа в романа ви се съпротивляваше повече при създаването им?

Много по-трудно ми беше да създам Методи. Казах в едно интервю, че явно така съм се измъчвал, че когато излизах от офиса, жена ми познаваше кога съм писал за Методи – по лицето ми или по поведението ми беше видно.

Защо използвате автентичен документален материал в романа? Една от причините вече споменахте, кои са другите? 

Използвам автентични документи, защото сухите исторически издания, които събират документите, се четат от малко хора. Знам от собствен опит, че много хора – дори да имат знания за диктатурата, не са разглеждали пряко такива документи. Но освен това смятам, че ако вкарате един документ във фиктивен роман, той също си променя същността. Не се чете от читателите, както биха чели събрани досиета, а се разглежда през призмата на контекста. Контекстът в този случай е създаден от мен, така че аз дълго време обмислях кои документи къде да сложа, имайки предвид, че от действието в предишните сцени зависи по какъв начин читателят ще стигне до тях и как ще ги възприеме. Това за мен е главният литературен, не политически принцип, по който е създаден романът.

Още по темата