0
1791

Всеки полудява по свой начин

Стефан Чапалику

Романът на Стефан Чапалику „Всеки полудява по свой начин“ е трилогия с автобиографичен характер, която проследява паралелно промените в живота на отделния човек и на обществото в Албания през последните петдесет години. Настоящето издание представя първата от трите книги, в която разказвачът е все още дете. То чувства себе си в центъра на вселената – провинциалния роден град Шкодра, или по-точно в центъра на компаса, обхващащ няколко концентрични кръга: родителите му, останалите близки от рода, съседите и приятелите, градските постройки и институции. Отвъд тях се простира „големият свят“, с който ги свързва телевизорът като основна новост в живота на поколения албанци. Стилът на автора е лек, забавен, (само)ироничен, а всичко, което детето разказвач сякаш не разбира добре, се подразбира отлично от външния читател. 

Стефан Чапалику (р. 1965, Шкодра) завършва албански език и литература в Тиранския университет през 1988 г. и се посвещава на научно-преподавателската дейност. През 1996 г. защитава докторска дисертация и става ръководител на Катедрата по литература в Шкодренския университет. В периода 1998–2005 г. завежда отдел „Книги“ в Министерство на културата, като допринася значително за консолидиране на ядро от чужди литературни преводачи от албански език. Дългогодишен професор по естетика в Академията по изкуствата в Тирана, понастоящем член-кореспондент на Академията на науките. Литературното творчество на Стефан Чапалику включва къса проза, романи и театрални пиеси. Той е новатор в албанския театър с въвеждането на монодрамата като драматургичен жанр през 2001 г. Автор е на десетки постановки, оригинални пърформанси и филмови сценарии, с които страната му се представя успешно на международни конкурси. Творбите му са преведени на над десет езика, а първата част от трилогията „Всеки полудява по свой начин“ е най-широко представената книга в чуждоезиковата палитра.

„Всеки полудява по свой начин“, Стефан Чапалику, превод от албански Русана Бейлери, издателство „Ерго“, 2022 г.

1
Всичко се промени с идването на телевизора. Нашата къща се промени, самите ние се променихме и промяната, доколкото си спомням, продължи няколко години, докато тази магическа кутия не се разпространи и в другите къщи на града.
Беше топло през зимата и свежо през лятото кино. Беше безплатно. И най-главното – можеше да гледаш не само филми, но и футбол, новини, а също ги сменяш, без да спазваш някакъв ред. Възрастните дори можеха да си пият кафето или да си глътнат някоя чашка ракия с мезе, докато гледаха каквото им душа иска.
Но първоначално телевизорът трябваше да се извади от кашона и да се включи, а никой нямаше такава смелост, защото да включиш телевизора не беше проста работа. Имаше известен страх да пъхнеш в контакта тази драгоценност. „Ами ако нещо изгори и аз съм виновен?“ – питаха се всички, които го наглеждаха.
Трябваше да дойдат от Тирана нашите далечни братовчеди, братята Беб и Франц – двама жилести симпатични младежи с мустаци. И двамата бяха инженери електротехници. Тогава това беше голяма работа. Дойдоха с китайски микробус, собственост на предприятието за гаранционно обслужване на електроуреди в Тирана. Влязоха вкъщи с шофьора. Свалихме кашона в кухнята. Всички се събрахме там. Беб и Франц го извадиха много внимателно. Беше „Венус“, румънско производство, ловеше един канал, като югославския „Суперамбасадор“.
Докато Беб гледаше упътването и вътрешната схема, Франц начерта на един лист как да направим антената. Алуминиев вибратор с поне четири елемента отзад и един отпред, монтиран на стоманена тръба. И няколко метра меден проводник. Схемата премина от ръка на ръка и изчезна от стаята с онези, които я взеха. Поставиха телевизора върху бюфета, включиха го и екранът му се напълни с мушички, а стаята – с шум. Но… нищо. Нищо.
– Как нищо????!!!
– Не се притеснявайте – каза Беб, – трябва малко време за тази работа. Първо ни е нужна антена. Без антена сигналът не се хваща.
– Аха… Така ли?!!!
Тогава сложиха масата. Докато незнайно кой направи антената, поднесоха ракията и естествено мезетата. Баба беше направила лозови сармички като за Нова година! И то какви !Не, не като за Нова година, а като за телевизор. Лозови листа, много ситно завити.
Не мина много време и в стаята връхлетя един висок съсед. Висок до немай-къде и с антената в ръка. След десет минути се появи друг. И той висок – с друга антена. Накрая дойде един близък приятел на чичо, донесе няколко метра меден кабел от фабриката за проводници, където работеше като инженер. С извинение, ама и той беше висок.
Франц пъхна една сармичка в уста и започна да монтира антената към телевизора. После антената отиде вън и по-високият от двамата високи тръгна да обикаля из двора, държейки я с високо вдигната ръка.
Там! Не… не… не. Да. Там. Не мърдай. Дойде! Сигналът дойде. Не. Прекъсна. Да, да, да, точно. Там. Стой. Дойде. Не. Спря. Спря и тръгна, тръгна и спря, там и по-натам, по-надолу и по-нагоре, ниско и високо, сигналът не дойде. Трябваше голяма дълга тръба. Много дълга, да я подпрат в земята, а на върха ѝ да окачат антената, която да се подава над покрива на къщата, а краят ѝ да сочи на юг.
Лозови сармички. Ракия. Радвайте се на телевизора, о, боже! Високият инженер отиде за още по-дълъг кабел. Другите двама дългучи се понесоха към съответните предприятия, да вземат една десетметрова тръба, която господ знаеше как щяха да изнесат оттам.
После пак сармички. Ракия. Приказки. Хора. Поздравления от всички страни за радостта и дълголетието на телевизора, колкото високите планини. Накрая аз заспах пръв.

2
На следващия ден Беб и Франц се бяха върнали пак в Тирана. Татко отиде на работа, колкото да си види колегите след цялото това отсъствие.
Бяхме останали само ние, другите, и чакахме да си дойде и да включи телевизора. Никой не смееше да извърши това свещенодействие, преди да пристигне той. Татко си записа в едно тефтерче всичко, което му казаха Беб и Франц, и носеше със себе си това ръководство, сякаш беше кратката версия на Стария завет.
Не закъсня колкото обикновено. Даже доведе четирима приятели вкъщи. Всички идваха с една цел – да гледат телевизия. Струва ми се един от тях дори спомена, че нашият телевизор е петият в града. Телевизори имаха само Първият секретар на Окръжния комитет на партията, Председателят на Изпълнителния съвет, един доктор, чието име не помня, и Кол Синай, филателистът, който го беше разменил срещу една изключително ценна серия марки. Тоест представете си един град от около деветдесет хиляди жители, и само пет телевизора.
– Какво искате да гледате? – попита ги татко. Той видимо усети, че е допуснал грешка, ще речеш, че контролираше лично програмата на телевизията, затова побърза да се поправи:
– В смисъл, към италианците или към югославяните искате да обърнем антената?
Те свиха рамене, сякаш им зададоха най-трудния въпрос на света. По това време можеха да се гледат само три канала: Албанската радиотелевизия, която беше почнала да излъчва по четири часа на ден, РАИ УНО, обществената италианска телевизия и ТВ Титоград. Проблемът беше, че за всеки от тях трябваше да излезеш навън и да смениш посоката на антената. Татко не дочака отговора им, а включи екрана и пусна италианците, които бяха останали от предишната вечер.
Забелязвайки, че татко си е дошъл, придойде цял взвод хора. Веднага след това нахлуха комшиите и за няколко минути стаята изпълниха около трийсет души. Голям късмет, че го включихме в този момент, защото уцелихме точно когато започнаха да показват седмичната програма. Фанатстично. Ушите на четири. Всички уши наострени. Тефтерът отворен. Разграфен като програма по дни и часове. Моливът подострен. Готово! Почвай:
Понеделник: 20,30 часа: Филм. “Долче вита“, режисьор Фредерико Фелини, участват Марчело Масториани и Анита Екберг.
Вторник: 20,30 часа: Театър. „Неизвестно как“ от Луиджи Пирандело с Виторио Гасман.
Сряда: 20,30 часа: Премиера. Чарли Чаплин и София Лорен в „Графинята от Хонконг“.
Четвъртък: 20,30 часа: Пета серия на филма „Отмъщение“ с Кристофър Уокън.
Петък: 20,30 часа: „Рискувай всичко“, някаква програма с платени въпроси и отговори, водена от Майк Бонджорно.
Събота: 21,00 часа: „Канцонисима“, представена от Мина, Валтер Киари и Паоло Панели, където нямаше съмнение, че щеше да победи Джани Моранди, изпял известната песен „Вали дъжд“. Това го знаехме от радиото.
Неделя: Спортна неделя.
– По-нататък… по-нататък?!!! Не, почакай… Каза и нещо друго… След това.. Какво следва?! Какво още ти трябва?!!!

3
Така дойде вечерта. Къщата пълна. Баба отиде в избата и запали газовия котлон, който ползваше през лятото, за да ни пържи на вечеря картофи и яйца. Иначе трябваше да готви на дървената печка, която беше вътре в края на кухнята. Но къде можеше да се готви вече вътре?! Беше пълно с хора. Измръзна от студ, горката. После дойде Мама, взе ни двамата със сестра ми и ни заведе горе в спалнята да си пишем домашните. Излязохме почти разплакани от кухнята.
Там долу чакаха него, Бенямин. От онзи момент нататък Банямин беше единодушно назначен за наш официален преводач от италиански на албански. За него пазеха специален стол, отдясно под телевизора. Тук трябва да отбележа, че нашият бюфет беше преустроен с пристигането на телевизора, като той, телевизорът де, беше поставен не някъде на височината на очите, когато седиш, а високо, почти до тавана, за да го виждат всички, големи и малки.
Бенямин дойде. Седна на мястото си и започна да превежда симултанно, сякаш се беше родил двуезичен. Превеждаше толкова бързо и гладко, че в един момент, горкият, се умори, обърна се към Баща ми и поемайки си дълбоко въздух, също така издълбоко каза:
– Добре ще е, Лазаре, и вие да понаучите малко италиански. Сега, като имате и телевизор, е грях да не знаете. А пък сте и млади. Ще го научите бързо.
В този момент, тъкмо Баща ми да отвори уста да му отговори, се отвори вратата от другата страна и влезе Кристо Патанаку, нисък, с голяма глава и черна коса, носеше сако и хромиран пистолет на колана на панталона. Кристо Патанаку беше шпионинът на Района, иначе казано, явният ни квартален шпионин или оперативен работник, тоест официалният шпионин.
– Честит ви телевизор, Теф Чапалику! – обърна се той към дядо, главата на домочадието.
– Благодаря и добре си дошъл – отговори му дядо и, изглежда, всичко се успокои и уталожи постарому.
Кристо ни беше съсед и в интерес на истината досега от него не бяхме видели нищо лошо.
– Как сте? – опита се да поведе разговор той, но Баща ми рязко го прекъсна.
– Обсъждахме да организираме един курс по италиански – каза му Татко.
– Ами защо не – отвърна Кристо, – сега, като си имаме и телевизор – и се усмихна, беше му се сторило, че му искат разрешение.
И курсовете по италиански започнаха моментално. Бенямин написа всички уроци с готически почерк, ще речеш, че е бил ученик на Гутенберг. Само у нас се записаха дванайсет приходящи и като добавиш и седем-осем от нашите, станахме двайсетина. Направо цял клас. Клас според съвременните стандарти на Европейския съюз. Учител – естествено Бенямин. Баща ми размножи уроците в двайсет копия, озаглавени Lezzioni della lingua italiana. Първите дни участвах и аз. Първи урок: Oggi parliamo di natura… Така започваше първото занятие по италиански. Бенямин – свещеник, а ние – послушници по катехизис.

4
И за да не разтягам много тази тема, значи у дома започнаха да идват всякакви хора: братовчеди, съседи и приятели на приятели, докато не се побираха вече в къщата. При все това кухнята нямаше вид на разграден хан. В нея господстваше известна йерархия. Имахме само шест стола в стаята. Италиански столове, останали от сватбата на дядо. Освен тях подреждахме шезлонга му и две дълги дървени пейки, добре излъскани след пристигането на телевизора. Ако друг искаше да дойде, а нямаше място, си носеше стол или табуретка. Така в известен смисъл стаята заприлича и на мебелна зала. Такава беше вътрешната география на кухнята, като изключим Бенямин и неговия нестандартен стол встрани от телевизора, а също дядо на шезлонга си, който не се местеше нито на сантиметър в знак на своята власт.

Започнахме да пазим още два стола за Розар и Мария. Розар беше приятел на Татко, някогашен химик, шеф на селскостопанската лаборатория, учил през войната в Перуджа в Италия, който беше останал неженен. Беше изцяло побелял, с къдрава отзад коса, с бяла риза и златни копчета, като в средата им имаше снимка на дядо му, облечен по турски, с мустаци. Живееше със сестра си Мария, с обгърнати от златни гривни ръце, с бели коси, оредели до немай-къде, която по цял ден висеше пред хлебарницата, за да вземе без опашка две бели франзели. Два други стола се пазеха за професор Кол Аща и жена му, госпожа Нета. А последните два стола – за професор Гьон Шлаку и неговата съпруга, госпожа Нета.

Професор Кол по това време беше започнал работа върху многотомния исторически речник на албанския език, а професор Гьон току-що беше завършил превода на „Илиада“ от Омир и беше започнал да превежда драмите на Софокъл. А съпругите им, двете Антоанети, бяха начални учителки. Де юре нито Кол, нито Гьон имаха титлата „професор“, но това нямаше никакво значение за нашето общуване. Само в случаите, когато някоя от двойките не идваше, дядо имаше право да определи кой ще седне на тези столове.

Единственият човек, който получи специално място в стаята извън горната йерархия, беше Цен Пинуци. Възрастно джудже, комуто бе отредена висока табуретка встрани от Бенямин, до телевизора. Цен нарушаваше йерархията поради уважението и преклонението, което хранеше дядо към хората с ограничени физически възможности или с недъзи. Често на табуретката на Цен сядаха другите деца, но когато пристигаше той, столът се освобождаваше на секундата. Цен беше работил с дядо като помощник-обущар.

Татко, като имаше предвид цените на билетите за кино, които се деляха на две категории: билети по двайсет леки и билети по петнайсет леки, започна на шега да нарича столовете „двайсетки“, а табуретките – „петнайсетки“. Така според тази категоризация на петнайсетките се полагаше да седят или по-маловажните, или закъснелите.
– Защо не направите и вие като Кол Синай? – беше подхвърлила една вечер на татко Николина Сума.
– Защо, какво е направил Кол Синай? – попита я татко.
– Ааааааа, направил го е с покани – отвърна Николина, – раздава безплатно покани, разбери ме правилно. Една вечер, когато има спорт, кани футболните запалянковци. Друга вечер – почитателите на музиката, когато дават „Канцонисима“, а трета вечер – любителите на филми и театър. Неее – продължи тя, – той не смесва хората, както ги мешате вие.
С други думи, по този повод започна и критиката. Открита критика, в лицето, защото коментарите зад гърба бяха започнали отдавна.

Лично бях чул веднъж Мана и Таде Широка да казват на Мария и Розар пред хлебарницата, че не ѝ се полага да седи и да гледа телевизор на стола, когато идва съпругата на доктора. И понеже стана дума за жената на доктора, тук трябва да отбележа, че тя, като истинска италианка, дошла тук преди двайсет и пет години, се просълзяваше, когато гледаше хроники, особено от родния ѝ град Рим.
– Олеле, майко мила, колко се е променила модата в Рим – въздъхна тя една вечер и излезе, хлипайки.

5
Съдебният процес срещу свещеник Мешкала се проведе в аулата на Висшия педагогически институт в Шкодра. Дядо заръча на Баща ми да отиде, за да види какво ще стане. На него самия сърцето не му даде. Страхуваше се да не би да се сбъдне предсказанието му от оня път, когато се бяха спречкали за писмото. „Не мога – рече, – страхувам се, че ще се развълнувам и ще се посрамя.“ Татко тръгна. Майка му прошепна нещо на ухото на прага. Нещо като „внимавай“. Не знам точно. Мисля, че с една дума това беше всичко.
Когато Баща ми се върна вечерта вкъщи, дойде направо в спалнята и заразказва с тих глас на дядо:
– Бяха му организирали нещо като събрание за разобличаване на религиозната дейност на отец Петър Мешкала и бяха напълнили залата с фалшиви свидетели, шпиони, партийци и комсомолци.
– А свещеникът? – попита дядо.
– Като видя, че аудиторията се препълни с хора, бяха сложили даже и високоговорители, за да се чува на улицата, чак тогава заговори: „Колко хубаво, че ми се удава случай да говоря веднъж пред народа по високоговорител. Аз съм католик и вярвам в Господ. Вие умеете да събаряте църкви, но земята се тресе. Разрушавате църквите и джамиите. Позор! В земите на Кастриотите унищожавате всичко. Срамота!“. След това започнаха нагласените изказвания с разгорещен тон срещу Бог и Вярата. Обвиниха го, че е предател и агент на Ватикана. Тогава той доби още повече дързост и без да му мигне окото, заяви: „Когато се родих, имах само едно име, името албанец, защото бях роден от родители албанци, като ме кръстиха и ми дадоха името Петър и ме нарекоха католик… Но първото име, което взех на тази земя и съм носил с чест, беше името Албанец“. Обвиниха го, че младите не са с него – каза Татко с усмивка, – но отец Мешкала им отговори: „Хората са зависими от залъка си и сервилната младеж, която отглеждате, е тази, която няма да търпи повече, която ще ви стисне някой ден за врата, за да ви счупи главите“. Накрая му сложиха белезници и окован така, той се обърна пак към хората със завета, че ако народът изрази свободно мнението си, на тази власт не ѝ остава много! И завърши, както подобава на един йезуит, с цитат на латински: Errare humanum est perseverare diabolicum est. (Човешко е да се греши, да се повтаря грешката е дяволско). Осъдиха го на десет години затвор – завърши разказа си Татко.
– Опасявам се, че този път няма да го бъде – добави дядо, – зле е със здравето. Зле със здравето и непреклонен. Едва оцеля първия път, когато го арестуваха през 1946 г. Ами този път? Един господ знае…