0
1022

Всеправославният събор: между геополитиката и църковността

синода09

Какъв е смисълът на събора, кои са темите, включени в дневния ред, къде се намира Българската православна църква в споровете между Москва и Константинопол?

От 16 до 27 юни 2016 г. на остров Крит ще се проведе отлаганият от десетилетия Велик и Свят събор на Православната църква. Въпреки че най-чувствителните теми отпаднаха от дневния му ред, очаква се това да е най-значимото събитие в Православния свят през последния век. Две седмици преди неговото начало обаче Светият синод на Българската православна църква излезе с решение, че няма да участва, тъй като в дневния ред на Събора липсват „особено важни за св. Православие теми, които да имат актуално значение и да изискват своевременно всеправославно съборно решаване“. В официалното решение на Светия синод бяха посочени още следните мотиви: несъгласие с „предложеното разположение на Предстоятелите на Поместните православни църкви в залата, предвидена за провеждане на заседанията“, „неподходящото месторазположение на наблюдателите и гостите на Събора“, както и „необходимостта от извършването на големи и необосновани финансови разходи“.

Трябва да уточним, че част от темите, предвидени за обсъждане на Събора (за автокефалията, автономията, диптихите и календарния въпрос) и приети преди 40 години (1976 г.) на Първата предсъборна всеправославна конференция в Шамбези, отпаднаха от програмата, след като стана ясно, че Московската патриаршия в никакъв случай няма да приеме взимане на решение по тях и по-скоро ще бойкотира Събора, отколкото да ги допусне.

През февруари тази година сп. „Християнство и култура“ и Богословският факултет към СУ „Св. Климент Охридски“ организираха дискусия за смисъла на Всеправославния събор и неговата поставеност между геополитиката и църковността. Какъв е смисълът на Всеправославния събор, след като на него няма да бъдат дискутирани най-важните теми, които тревожат съвестта на православните християни; каква е предисторията на неговото свикване и дали това е знак за завръщане към съборността след десетилетия на разделения и спорове; кои са темите, включени в дневния ред на Събора и тези, които макар и да отпаднаха, вълнуват всички Православни църкви; къде се намира Българската православна църква в споровете между Москва и Константинопол – на тези въпроси се опитаха да отговорят участниците в дискусията (богослови, историци и политолози). Предлагаме ви кратък откъс от нея с фрагменти от изказванията на проф. Калин Янакиев (преподавател по история на средновековната култура във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”), доц. Павел Павлов (преподавател по история на Църквата в Богословския факултет на Софийския университет), Климент Христов (доктор по практическо и приложно богословие) и доц. Дилян Николчев (преподавател по църковно право и устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на Софийския университет).

Калин Янакиев: Подготовката на този събор постоянно зацикля в процедурни въпроси, а не въпроси по същество, поради две много съществени болести на съвременното православие на вселенско равнище: първата болест е тенденцията към ориентализация на православието, към доминацията му от Изток; втората е силното преувеличение, емфазата върху автокефализма, тоест парцелирането на православните църкви и дълбоката неспособност на днешното православие да живее универсален или вселенски живот. Тези две болести съпътстват цялата подготовка на Събора и стават видими в последната година.

Изключително прискърбно е впечатлението, което остава у мен, във връзка с подготовката през последната година. Разбира се, аз съм се запознал главно с писма на и между предстоятели на православни църкви. Тези писма са официозни по своя тон, византийско сплетени по своята стилистика, но въпреки това задават зацикляне в процедурни въпроси, непрекъснато желание Съборът да бъде забавен, пред него да бъдат поставени трудности и то най-вече от процедурен характер – как точно да се взимат решенията, всички ли да дойдат или може да не дойдат всички, предлагане на нови теми в последния момент, изискване в последния момент да се преработят основно документи, които вече са подготвени. Най-лошото е, че и тук автокефализмът е дълбока пречка във вселенския живот на православието – всяка църква е за себе си и винаги може да постави процедурни пречки, винаги може да се опита да саботира процеса. И вселенският хор на православните църкви просто не може да се спее, те не могат да запеят в един глас.

Най-вероятно Православният събор ще се проведе и той ще вземе решение по подготвените вече документи. Но забележете по какво ще вземе решение – практиката на поста и важността на неговото спазване… Над хиляда години Православието не е имало такъв висок форум, не ми се вижда това да е много голям и много съществен въпрос за Вселенското православие. Съборът няма да вземе никакви решения по календарния въпрос, тъй като Руската православна църква ясно заявява, че няма да допусне разкол, аналогичен на този от 60-те години, когато някои минаха към новия стил, а други си останаха към стария стил. Тоест това е въпрос, който не може да бъде решен. Моето мнение е, че за съжаление нищо кой знае колко историческо няма да се случи на този събор, единственото историческо е, че той все пак ще бъде проведен.

Ориентализация и автокефализъм – това са болестите, с които Православието трябва да се бори. То няма да се пребори с тях на този събор. Не бива да очакваме нищо кой знае колко от този събор. Той няма да реши никакви съществени въпроси, не си и поставя никакви съществени въпроси. Следователно не бива да имаме големи очаквания към него…

Православието се живее истински в свободни страни и това е фактически доказуемо. Истински енорийски, жив живот се живее в страни, в които православните са малцинства. Нещо повече, повечето от големите богослови на ХХ век са хора от свободни страни. Повечето от тях са руснаци, но такива, които са живели извън Русия. Протойерей Александър Шмеман е прекарал живота си във Франция и в САЩ. Протойерей Николай Афанасиев, родоначалникът на евхаристийната еклезиология, е професор в Парижкия богословски институт „Св. Сергий“. Йоан Зизиулас е богослов от Константинополската патриаршия, човек трансконтинентален. Кои са големите богослови на авторитарните страни, на държавите, които носят в своя съсъд своите „народи богоносци“. Защо не мога да се сетя за тях?

Дълговременното мълчание по множество въпроси, слава Богу, започва да се разчупва в последно време именно във връзка със завръщането на духовността след олюпването, така да се каже, на рационалистичната утопия. Целият въпрос е как да се удържи тази духовност от опасностите, които тя може да породи, защото тя може да породи опасности от свръхтрадиционализъм, от национализъм и всякакви фашизоидни направления. Антидотът не е левият либерализъм. В никакъв случай. Антидот следователно не е създаден, няма го все още налице. И това е също много голямо предизвикателство. Къде е здравата почва? Това е един въпрос на дълбоко консервативно размисляне.

Павел Павлов: След промените, особено от времето на разкола, БПЦ няма външен отдел. Външният отдел на Руската патриаршия имаше допреди кризата, която настана във връзка с ембаргото, над 150 човека, а сега, след кризата – към 130 души. През последните две години ние успяхме да се преборим да има малко повече участници и поне двама митрополити, които да са представителното ниво от страна на БПЦ на тези съвещания, както и поне двама съветници, които да могат да следят внимателно протокола, за да може да се участва по-активно в самите обсъждания.

Мисля, че тия усилия и тежненията за свикване на Събора са свързани с аналогичните неща, които се случват при римокатолиците. Най-напред, това е Първият ватикански събор от 1869-1870 г., който не приключва, не е завършил, а се разпуска по стечение на политическите обстоятелства. Процесът около свикването на Всеправославния събор се динамизира около разговора, свързан със свикването на нов събор на Римокатолическата църква в началото на 60-те години на ХХ век.

Православната църква винаги е спазвала принципа да не говори за вселенски събори след отпадането на западните християни от общение, тоест след XI век. Когато говорим за вселенски събори, ние знаем, че те са през първото хилядолетие. За разлика от нас римокатолиците имат досега 21 такива събора. Тоест идеята за вселенско представителство при свикването на вселенски събор е много важна от гледна точка на Православната църква.

Има много спекулации, че това ще бъде следващ вселенски събор, че той ще има такива претенции. Трябва да ви кажа, че те са изоставени още през 70-те години на ХХ в. Няма такива претенции и в документите не се говори по този начин. Говори се формално за Велик и свят събор, но аз го разбирам като един всеправославен събор, на който ще има пълно представителство на всички канонични – които са в общение към момента на свикването на Събора – поместни православни църкви.

Искам да подчертая, че съборът в Църквата изобщо, както и настоящият събор в частност, е едно огромно усилие и отговорност. Ние много размишляваме за геополитика, но той преди всичко е израз на църковност, той е църковен събор, той е събитие, а не толкова институция. Ние сме свикнали твърде схоластично и учебникарски да гледаме на съборите преди всичко като на институции, които са изработили догматическо вероопределение, църковни правила, канони и т.н. Съборът е преди всичко едно огромно усилие и събитие на единството, на съборността на Църквата. За мен винаги това е било водещо пред всички други гледни точки или аргументи. В този смисъл, когато българската делегация е участвала – поне през последните години – на тези предсъборни съвещания, усилието е било това нещо да се случи, а не да не се случи.

Климент Христов: Отново сме в една ситуация сякаш от Иисусово време – мразим римляните, непрекъснато имаме някакви страхове, че някой ще ни отнеме вярата, че има някакви лъжепроророци. Въобще библеският текст в това отношение – предаването на Иисус на Пилат – е много интересен, защото показва една и съща схема, по която се развива медийната манипулация и до ден-днешен. Нагнетява се страх, измисля се публичен враг – някой, който иска да ни отнеме най-святото. Този страх прераства естествено в свещен гняв и така става свещената война. Това, което съм научил от работата си в медиите, е, че винаги, когато някой генерира гняв и се опитва да насочва този гняв в правилната свещена посока, някъде другаде отзад стоят някакви други интереси. Това е перфектно, разделяй и владей, тази схема не е измислена от вчера.

На мен би ми се искало да бъдем малко по-активни. Аз не виждам някаква активност от страна на Българската православна църква. Ние имаме ли теми, които да предложим? Аз бих искал да видя от нашата православна църква, може би дори точно в рамките на темата за мисията, малко повече осъзнаване на ролята на Христовата заповед: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светаго Духа“. Бих искал да видя активна позиция. Ако погледнем библейския текст, доколкото си спомням, апостолите са едни рибари. Спасителят идва и им казва да станат и да тръгнат след Него. Те са рибари. Рибарят е онзи, който седи, клечи по цял ден и гледа дали ще изплува някоя плувка с риба. Горе-долу както масово свещенството в тази държава седи и клечи в храма и чака някой да дойде и да кацне за някоя треба. След което тези апостоли, като получават мисията идете научете, стават ловци на човеци. Значи от пасивната роля на рибаря, който седи и чака нещо да му се хване, те се превръщат в ловци на човеци, в такива, които трябва да вършат активно нещата. Мисията на Православната църква според мен трябва да включва най-вече младите хора и хората, които нямат представа за Църквата. Иначе какво е нашето действие в полза на спасението?

Дилян Николчев: Основното предизвикателство на Българската православна църква-Българска патриаршия е именно тази прекалена обвързаност с Руската православна църква във всяко едно отношение – устройствено, организационно и изобщо всичко, което се отнася до дисциплината в Църквата. Примери за това, че Руската православна църква арбитрира по всякакъв начин в БПЦ биха могли да се дадат много. Съществуват тесни връзки на зависимост на нашата църква от Руската православна църква.