0
2641

Всички ли сме влюбени в диктатора?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Посланията на нова политическа поезия от книгата на Пламен Дойнов „Влюбване в диктатора“ са изключително радикални, безпощадни. Сякаш всичко е казано, изразено в персонални и по-общи казуси.

Как, кога и защо се влюбваме в диктатора? Какво означава това влюбване в диктатора? Фигурата на диктатора се явява, когато сме се отказали от свободата си, когато сме пропаднали в бездействие и блатна пасивност, когато сме отместили центъра на личността си, когато сме се напомпали с фалшиви позитивни емоции по отношение на някакъв друг, стоящ непрекъснато в съзнанието ни, засенчващ собствените ни грижи, обиди и липси. Този диктатор може да бъде и съвсем реална – грубо и с ласка доминираща политическа личност, но може да бъде и просто персонификация на всяка властова принуда, която отнема собствената ни енергия, при това предизвиквайки необяснима радост у всички нас заради доброволното самолишаване от задължението да решаваме, да правим, да избираме, да планираме, да градим, да отстояваме, да сме наистина себе си.

Трептим непрекъснато при възприемането на стихотворните послания на Пламен Дойнов от новата му книга „Влюбване в диктатора между желанието ни да го видим този диктатор в плът и кръв, като съвсем реална историческа или днешна политическа личност, и долавянето, че не става дума само за този и този диктатор, че това е и зловещ, и непрекъснато дебнещ ни символ на заробването и на доброволния отказ от самостойно битие. И точно тук е голямата отлика при четенето на всекидневните и отминали сюжети от предишната стихосбирка „Балът на тираните“ (или ние просто сме се научили вече да четем със съответна нагласа тази удивителна нова политическа поезия?!) – там сякаш доминираше при прочита желанието да постигнем фактическата, документална достоверност, реалната идентичност на изобличения персонаж. Защото тук вече настаняващият се в чужд, даден му от новата народна власт апартамент поет-символист може да бъде колкото и конкретният бъдещ соцреалистически певец Людмил Стоянов, толкова и всеки присвояващ, заграбващ несвое битие персонаж – включително и аристократичното псевдодостолепие на стари години. Одиозният стихоплетсващ по дърварски Станислав Вихров, отмъкващ от дома му наистина невинния епиграмист Боре Зевзека, за го замъкне на разстрел, е и всеки реален или просто желаещ в мислите кървави разправи насилник. Въпреки изкушенията от конкретизация, виждаме събуждането на премиера и като възможно освобождаване от нощните кошмари и внезапно споходилото овластения усещане за уязвимост. И така е и с всичките тези дадени ни отново – след цялата тази скверна галерия в „Балът на тираните“ – стихотворни портрети на уличени агенти и доносници от близката соцепоха – и срамуващата се от родината си Юлия К., защото ѝ е напомнила за недопустимо компромисното ѝ поведение в младостта, и разконспирираните, въпреки сякаш оневиняващите ги литературни умения, агенти „Драгомир“ и „Драган“, и смътно припомнящият си неясно как появили се в негов текст римуващи се „кърт“ и „смърт“ автор на виртуозни строфи Валери Петров. А така е и с усещащите приятния допир на можещото да бълва смърт желязо под куртката поети, въоръжили се през септември 1944 г., както и с очакващия своя паметник комунистически велможа Пенчо Кубадински, щастливо отсрелял толкова расови диви животни и сменил с националистически патос толкова имена. Всички те са наистина представени колкото като реални с деянията си персони от паноптикума на социалистическата епоха и на по-новите времена, толкова и като типологии за определено поведение, като изяви на дремещи във всички нас потенциални лошавини и подлости. Да добавим тук и нежеланието да говорим (за това също има стихотворение в книгата) за срамната тайна с неспасяването на евреите от Беломорието, за делението на евреите на наши и чужди.

Именно в тези колебания на възприятието е големият рецептивен ефект при тази зряла нова политическа поезия на Пламен Дойнов. Наистина виждаме, че казаното в отново явяващите се на финала на книгата „фрагменти“ е съвсем истинно в твърдението си: „Новата политическа поезия не би искала нито да обяснява, нито да съди, нито дори да свидетелства. Тя по-скоро се стреми да поеме вината, да надникне в кладенеца на съществуването, да види отблизо незнанието, да усети цялата болка от узнаването и от споделянето на узнатото.“

В две основни насоки градежът на корпусите от стихотворни текстове осигурява възможността да се постига пълноценно точно този ефект. На първо място това е фактическата достоверност на разказаното някога случило се, документалната цялостност и убедителност. Защото ние не само разпознаваме въпросната достоверност на едни конкретни личностни сюжети, но и на цялостно възпроизведения чрез казуси и нагледи компромисно разгръщащ се бит. И втората насока: няколкократното деклариране на взаимопроникването на интимното и политическото. В стихосбирката редом със стихотворенията с преки високопоставени политически персонажи и сюжети с тях, стоят и множество творби на семейния бит, на изневярата и на семейното живуркане, на напразните надежди за слава в съзнанието на бездарния творец („Слабият поет взема важно решение“, „Поет насън“, „Писател завършва нова книга и се готви да вземе награда“). Или на безсмислената и внезапна гибел („Автобус пада в Искърското дефиле“).

Самото название на стихосбирката носи тази противоречива двузначност. „Влюбването“ е интимна дейност, макар в случая да става въпрос за пошлост или за препречени стремежи. (Трагическата интонираност на непрестанно течащата тема за любов и псевдолюбов, за напразното домогване до обект на желанието е зададена още със стихотворението „Докато танцувам с най-красивото момиче през лятото на 1986 година“ – за влюбването на лирическия герой в междувременно озлочестената от комсомолски секретар-насилник девойка, в която насилникът също ще започне по един притежателски начин тепърва да се влюбва стъпка по стъпка.) А „диктаторът“ е пределно експонирана, пределно политическа, пределно „овъншностена“ (по презумпция) личност! Диктаторът е еманация на властовото насилие, но и неговата интимност е наблюдавана – без съчувствие и сантимент, естествено.  

В композиционно отношение цялата книга е обрамчена с текстове на тази двойственост. В началото стоят късата поема „Втора нощ“ (за зараждащата се в неразчленимото човешко множество плаха надежда, че нощта на изчезващите без следа хора, на кървавите кошмари и на безименния страх е отминала – една напразна надежда). Начална е и инициационната творба „Влюбване в диктатора“. А на финала на целия стихотворен корпус, обособена в самостоятелен дял е „Безименна поема“. Тя наистина не само обобщава множество мотиви, но и внася категорично пределно личностен, автобиографически момент.

Разбира се, този автобиографизъм не трябва да се схваща буквално. Макар подобно на някои съвсем ранни творби на поета тук преекспонирано да звучи автономинацията „Пламен“, лирическият герой на поемата трябва да се схваща като съвсем условен образ. Независимо от пределно изповедната интонация, той по-скоро говори колкото „от себе си“, толкова и от името на препатилото последните гърчове на комунистическата система поколение. Помним, такива автономинации намираме в стихотворни творби на Асен Разцветников, Славчо Красински, Христо Фотев, Иван Динков, Веселин Сариев и много други. Те имат съвсем разнородни функции, но винаги са силно акцентирани като смисъл. Ето как това се изговаря в „Безименна поема“:

Не знам в момента ли го пиша.
Дали насън се е случило с мен…
Онзи Пламен мълчи, не диша,
той е паметно изличен.

Цялата нова политическа поезия е изречена след един радикален предел, след осъзнатата готовност на лирическия герой да поеме цялата вина (това се декларира съвсем тезисно и във фрагментите) – вината за робското мълчание на деди и прадеди, за бащиния срам, за плискащото море без имена, дори за деянията на многоликите агенти с два-три псевдонима… Но тази готовност съвсем не означава всеопрощение, напротив. Сливането на вини и морални дефицити ги превръща в една всеобща травма, в една общонационална дълбинна и незарастваща рана.

Посланията на нова политическа поезия от тази книга са изключително радикални, безпощадни. Сякаш всичко е казано, изразено в персонални и по-общи казуси – и за гърчовете на съседката от невъзможността да върне един бърз кредит, и за попадналото в ситуацията на „извънредно положение“ съпротивляващо се на опитите да бъде подложено на дисциплинарни практики остаряло хипи, и за напора на фашизоиди да оплождат невинни клетки, и за момчето, което бият, а то стоически мълчи, и за лапането на завръщащия се от всекидневната си „работа“ убиец. И все пак, дори тук има неща не за разказване. Ето какво:  

ПРИЗНАВАМ, ЧЕ НЕ МОГА ДА НАПИША СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ТОВА

Аз притежавам само няколко безсилни думи,
но виждам: има зло, което в думите не се побира.
Езикът, свит зад зъбите, умира
пред ясното безумие.

Трахеите ми се тресат от тишина.
За грозен вик готов съм да си дам душата.
И даже не записвам този стих – студен и кратък:
Отхвръкна непотребна в тъмното луната
като обувката на изнасилена жена.

Но трябва да бъдат изговорени дори неблаговидните истини за завист и минуси в поведението на истинските първенци на националната ни култура (демитологизаторското стихотворение „Петко Тодоров не вижда смисъл да пише доклад за Пенчо Славейков“, тъй като при подготовката на това предложение за получаване на Нобелова награда за автора на „На Острова на блажените“ е установил, че за него самия в чужбина е писано повече). За изчистването на националното битие, за пречистването, трябва да бъдем абсолютно честни към всичко и всички, най-вече към себе си.

София, 14 октомври 2020 г.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.

Снимка на главната страница Стефан Джамбазов