0
2180

Всички сме поразени!

Романът „Поразените” на Теодора Димова е безспорно най-радикалната антикомунистическа белетристична творба в съвременната ни литература. Тук не се прави никакъв компромис с агресивните тоталитарни идеологии – нито с нацизма, нито с фашизма, нито с комунизма. Липсва добре познатия ни от соцреалистическата (а и не само!) белетристика образ на комуниста-идеалист, който много често не е удовлетворен от начина, по който се превръщат в социална практика едни „прекрасни” идеи. Но не се отказва от тях. Напротив, тук ни е показано как самите тези идеи раждат уродливата социална дeйствителност на зверско насилие, на развихрените страсти за грабеж, за уж отмъщение от проста завист към доброто битие на успелите, на можещите, на проспериращите.

Изричам категорично тези фрази, защото е крайно време да нормализираме самото понятие „антикомунизъм” – така, както е нормализирана в изцяло позитивен план думата „антифашизъм”. А тази книга върши именно това. Чрез катарзиса тя ни помага да се освободим от едни продължаващи да се смятат за нещо нормално зли магии.

И така, не се срамувам да кажа, че при първия прочит романът ме разплака на няколко пъти. Няма мъж, няма жена – смятам, че това е нормалната реакция. Той е направен именно за да го съпреживяваме наивно, изцяло, без задръжки, без каквото и да е „но” или „ама”. Но тази направа е пределно художествено-сугестивна, а не публицистична, не е тезисна.

Романът повествува основно за съдбата на три жени – чрез виртуозна белетристична игра на сплитащи се ретроспекции, чрез ретардации, чрез разнородните форми на преизказността, чрез представяне на едни разтеглени до безкрай мигове – между едно преживяване наяве и на пропадане в кошмара на невъзможното съновидение. Романът е една гъста, синтетична проза, която трябва да се чете бавно, с пределно вживяване. Та тези три жени са застигнати от великата трагедия на убийството на любимите им съпрузи, на разрухата на семейното щастие, на внезапното унищожаване на целия досегашен, граден в любов живот. Те са поразените. Но поразени са и техните деца, родствено и приятелски свързаните с тях. Сплитат се родови и семейни биографии, изплетена е в миналото мрежа на съвместен спокоен, равновесен живот със своеобразен център фикционално намереното курортно балнеоложко селище Болярово (това може да бъде Банкя, може да бъде Костенец, може и Вършец). Тук е развита една висока култура на отдиха, на общуването с природата, които отново с деветосептемврийския преврат, с окупацията на България от Червената армия и разгърналия се безмерен кървав терор са унищожени.

Съпрузите на тези три жени – Райна, Екатерина, Виктория – са наистина успели в различни поприща дейни мъже. Никола Тодоров е проспериращ писател, журналист, лидер на столичния интелектуален „Кръг 19”, главен редактор на едноименното списание. Отец Мина е почитания свещеник на Болярово, ярък носител на християнския морал и милосърдие, отличен проповедник, състрадателен пастир на своето паство (впрочем той е изнасял навсякъде из страната беседи с предупреждения за гибелния агресивен атеизъм на комунистическия строй в Съветския съюз, като се е основавал на посланието на руския патриарх Тихон). Борис Пиперков е тръгнал от кооперацията „Надежда” – „делото на живота му”, едно разгърнало се начинание за взаимопомощ на стотици хора, което обраства с още много други стопански дейности. С годините Борис Пиперков се е наложил като естествения лидер. И тримата се оказват прицел на трупаната точно поради тези техни успешни дейности завист и злоба, и тримата ще бъдат измъкнати от одиозната революционна „тройка” от домовете си, и тримата ще попаднат в един от зловещите списъци на осъдените на смърт от т.нар. Народен съд и ще бъдат разстреляни след множество изтезания. (Особено гротескна е ситуацията със старшия следовател на Никола Тодоров, който се оказва не друг, а плодовит графоман – впрочем обикновено повечето графомани са плодовити, – който безуспешно се е опитвал да пробутва плодовете на своето бездарие в списанието на „Кръг 19”.)

Трябва при прочита да се отървем от изкушението да търсим в повествуванието прототипи на едно или друго лице (въпреки че можем да откриваме характерни черти на познати от историята персонажи, както е например с талантливия карикатурист на списанието Стефан, а и със самия писател). Даден ни е ярък и многообразен колективен портрет на унищожения с терора български елит – интелектуален, стопански, политически. Показано ни е в пластиката на самото изображение на бита в столицата и провинцията, че поразени са не само убитите и техните семейства, но е поразена и самата нормалност.

Нарастването на революционната ярост е показано като своеобразна лудост, като бързо разпространяваща се чума, която заразява все повече страхуващи се и мразещи хора. Всъщност тримата жертвени мъже предполагат своята участ – почти веднага са им дадени знаци за това, но не приемат предложенията да се измъкнат, да емигрират, да напуснат това вече поразено място. Та това е тяхната родина, как да напуснат своя собствен живот?

В романа е съграден цял семантичен пласт въз основа на централния образ на „поразените”. Чуваме: унищожителния (зной); заразата, която унищожава по пладне; убийственото (слънце); поразяващия (огън); опустошението; израза на Иисус от евангелския разказ: „Ще поразя пастира, и ще се пръснат овцете на стадото” (Мат. 26: 31). Всъщност символиката на предварително полуразрушената от бомбардировките София сякаш предсказва поразяването на хората от централните софийски топоси, което ще се случи.

Жените в траур – съпругите, в никакъв случай не са ни показани като някакви силни героини. Те просто се опитват, въпреки непосилната мъка, въпреки отнемането на домовете им (а преди това и временното натрапване на разпределени квартиранти), въпреки изселванията и натикването в скотски битови условия, въпреки наложения им направо робски труд, те се опитват не само да изхранят и отгледат децата си, но и да ги възпитат и образоват в традициите на семействата си и на съсловията си. Не само че не винаги успяват, че понякога са принудени да вършат и непростими компромиси (както е например с отдалата се на следователя-бивш графоман Райна, в опит да облекчи макар и за малко участта на изтезавания си съпруг) – та въпреки тези усилия техният живот е съсипан безвъзвратно, те са поразени. А някои от децата се оказват абсолютно деморализирани. Дори и когато след десетилетия им се позволява да се „върнат” сякаш при предишното си битие, а дори и след 1989 г. да си реституират имотите – пред тях, пред жените, завинаги стоят миговете с гледката на засипаната със сгур яма в централните софийски гробища, където са затрупани телата на убитите и където падащият сняг се топи от излъчващите все още топлина мъртви тела. Темата за самотата на поразения живот доминира мощно в цялостното битие на внучката на Райна – Александра, десетилетия след голямата трагедия с дядо ѝ, а след това и с баща ѝ, трагедии, за които никой в семейството не говори и едва вече в старческата си сенилност Райна изговаря. Но така беше и във всички поразени български семейства през тези 45 години – трагедията най-често бе една дълбоко укривана тайна.

Силни акценти в романа са различни колективни сцени на насилие, на манипулации: поругаването на църквата в Болярово от революционната Тройка; явяващата се режисирано в съдебни зали или по площади агитка от забрадени в черно жени, които викат едно и също нещо: „Смърт! Смърт! Смърт!”. Беснуването на настървяващата се все повече революционна Тройка, скитаща като глутница из улиците на София и Болярово, нахлуваща в апартаментите на жертвите – съставена от един непрокопсан син на приютена край църквата нещастна жена, от един незаконен син на предприемача, натрупал своите едипови комплекси, от изскочил от затвора криминален престъпник, убиец и преди това, и тримата показани и със взаимното дебнене при общуването със също толкова добре подбраните си началници, даващи поръчките за арестите и убийствата. И като алтернатива: повтарящата се отново и отново (друг важен прийом) сцена с вървяващите към гробищата жени в траур – черните мироносици.

Романът пулсира между пасажи, представящи вътрешните монолози и потоци на съзнанието на поразените жени и сцените на насилията, кулминиращи в едни истински натуралистически описания на технологията на смъртта, механизирането на убийствата – една истинска индустрия, където вече отделната жертва е натикана във всеобщото гърчещо се тяло на „народния враг”. Ето, ще цитирам една такава кулминация: „Имаше още около десетина ударни тройки като тяхната. Привечер получаваха списъци с имена и адреси и щом се съмнеше, тръгваха да извършват арестите и да отвеждат арестантите в Дирекция на милицията или в завзетите околийски управления, кметства и полицейски участъци, тъй като училищата, затворите и казармите бяха вече препълнени с хора, отговорни за катастрофата. След като привършеха и с последното лице в списъка, се връщаха отново в щаба и разпределяха вече осъдените до определените за екзекуцията им места. На един курс превозваха около двайсетина души в камионетката. Понякога правеха по няколко курса, понякога по десет – в зависимост от отделечеността на определеното място. От оръжейната получаваха чрез специална бележка от главния секретар на армията патрони за съответната вечер за парабелумите или валтерите си. Много често се налагаше да взимат и прави лопати, а също и колци, патроните често не достигаха, а понякога се оказваше, че траповете и ямите, които би трябвало да бъдат специално подбирани, се оказваха недостатъчно дълбоки и труповете се оказваха плитко заровени. През следващите дни дивите животни ги изравяха и започваха да разнасят части или кости из околността, така че жителите на близкото селище не беше трудно да се досетят както за мястото, така и за времето на деянието и между жителите на съответното селище тръгваха слухове, които пък от своя страна създаваха допълнителна работа, защото слуховете трябваше да бъдат изкоренени веднъж и завинаги” (с. 159-160). И още: „Някои от жертвите си оставаха само ранени, недоубити, но как можеш разпозна в тъмната нощ кой жив и кой мъртъв? Времето все не достигаше, трябваше да се връщат обратно за следващия курс, за следващите двайсет-двайсет и няколко човека и недоубитите – понякога се оказваше, че са изпълзели изпод пръстта и са се влачили цяла нощ сред полето, и са успявали, представете си, да достигнат до някоя овчарска колиба, имаше такива случаи, да, и то не един или два, и там овчарите ги поемали и им превързвали раните, започвали да ги хранят и съобщавали на близките, и те идвали и ги взимали, и ги завеждали, представяте ли си! в двуколки обратно у тях си, и викали лекари да ги лекуват, и това всичко тайно от новосъздадената власт, и значи!, овчарите, лекарите, близките съумявали пред никого да не се издадат, и не само това, човешката наглост никога не стига само донякъде, някои от тях успявали с цената на всичко, най-вече на запазени златни бижута и диаманти и скъпоценни камъни да си изфабрикуват фалшиви паспорти, и – това вече е непоносимо за изричане – най-безпрепятствено да пресекат границата и да отидат в Белград, а оттам вече е само една крачка до Австрия и Италия”(с. 160-161). Всичко това си го мисли Ангел – интелигентът в поставената на фокус в повествованието Тройка. А знаем от реалната история поне за няколко такива „интелигенти”, които впоследствие бяха станали уж съвсем нормални на пръв поглед писатели или журналисти. Приведох този предълъг цитат, защото исках и всички ние да бъдем поразени от наистина жестоко и радикално представеното случило се чрез „народното възмездие”…

Своята чудесна рецензия от последния брой на „Литературен вестник” (бр. 28 от 11-17.09.2019 г.) проф. Амелия Личева започва с едно силно припомняне на идеите за трагическото от знаменитата книга на Джордж Стайнър, с твърдението, че „нищо не може да надвие смъртта, когато е писано тя да се случи”, „ако съдбата е повелила даденото човешко същество да бъде сразено”. Да, но при класическата трагедия говорим за трагическа вина, която именно предопределя неизбежната смърт, за обективно случила се вина на субективно невиновния. Така че, ако вървим в тази парадигма за неотвратимостта на тези смъртни наказания, ще влезем, без да искаме, в изтърканите коловози на марксическата идеология с евентуалните твърдения, че вината на всички тези хора е в тяхната принадлежност към класата на буржоазията, че всички те – така или иначе – са допринасяли за нейното господство. Знаем, че историята категорично показа несъстоятелността на подобно – пораждащо чудовищните насилия – мислене.

В романа писателката си е позволила с пълно основание и нещо съвсем лично: през съдбата на художника Михаил Александров (зет на Райна, съпруг на останалата в траур нейна дъщеря Сия, баща на желаещата да научи „двайсет години по-късно” всички тайни Александра), та през неговата съдба е възпроизведен всъщност случаят Тютюн: с идиотските обвинения към талантливия творец, с внезапната защита „от най-високо място”, която всъщност чувствителният автор възприема като още по-голяма обида. Теодора Димова има правото на това направено чрез литературата художествено възмездие за драмата на своя баща – големия писател Димитър Димов. Тя свидетелства, че и нейният баща след слонската защита вече просто не е можел повече истински да пише.

В тази мрачна книга, която започва с толкова описания на идилично семейно щастие, но то ще бъде безвъзратно унищожено, има в основната ѝ част и сякаш още страници на радостта от общение с пиродата: това са откраднатите излети на Магдалена с баба ѝ в любимото Болярово. Но и това моментно опиянение от общението с природата се оказва форма на социална гавра: когато двете надничат през оградата на собствената им отнета къща, са грубо прогонени от настоящите владетели. И на моето собствено семейство са познати подобни изживявания.

Романът „Поразените” благородно се основава на традициите в някак прозрачното представяне на застрашения буржоазен бит на този вече уязвен „свят от вчера” (по формулата на Стефан Цвайг). Синтезирани са наративни похвати и интонации от прозата на Константин Константинов, късния Владимир Полянов, Димитър Шишманов (също една от жертвите на кърваво-просташкия „народен съд”). Това стъпване върху традициите на буржоазната градска проза от 30-те години вече бе успешно експериментирано в романа „Адриана” – втория дъщерен том на недовършения роман на Димитър Димов.

Романът „Поразените” е послание с дълбинен християнски смисъл. Това не е роман с пряко религиозен сюжет, както бе „Марма, Мариам”, или както са повечето есета от сборника ѝ „Зове овцете си по име” (2018 г.). Но и той получава такова осмисляне чрез трагическия, но есхатологически по същество акт на тайнството на причастяването, с което отец Мина дарява в нечовешките условия на ареста събратята си по участ.

Романът „Поразените” е една жестока, оставяща те без дъх творба. Ще завърша с думите, които казах и на созополското първо представяне на романа: „Всички сме поразени!” – и до днес. И ще добавя: „Дори и когато не го знаем”…

Слово за представянето на романа „Поразените” на Теодора Димова в галерия „Академика”, София, 18 септември 2019 г.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.