Когато Фейсбук-„стъгдата“ изпадне в особено силна истерия (както бе в последната седмица около лагера в Харманли), мен пък ме обхваща (сигурно самозащитно) съзерцателно настроение. Анализите на политическото, мисля аз, не трябва да се правят, освен от професионални журналисти, в моменти на масова треска.
Ето защо (но и защото е време за пост) ще предложа днес едно абсолютно философско размишление. И ще отложа за след седмица „политическото“.
И тъй, в историята на философската мисъл са формулирани два прости и неопровержими силогизъма, които взети заедно, ни изправят пред нещо изключително неочаквано.
Първият (формулиран от Кант) гласи:
Ако нещо обусловено е дадено, тогава е дадена (непременно е налице) също и цялата редица от условията му.
Но предметите на сетивата са ни дадени като обусловени.
Следователно, за обусловените неща ни е дадена (пред-положена е) цялата редица на условията им.
Вторият е формулиран още през Средновековието от Анселм Кентърбърийски:
Всяко нещо, за което дори само може да се помисли, че то самото, или негова част (в някакво отношение) не съществува – не е нещо безусловно, а нещо (сàмо) обусловено в съществуването си.
Но за всяко нещо може (поне) да се помисли, че то самото, или негова част (в някакво отношение) не съществува.
Следователно, за всяко нещо трябва да се утвърди, че не е нещо безусловно, а нещо (сàмо) обусловено в съществуването си.
Вглеждайки се в двата силогизъма, ние трябва да си дадем сметка, че се изправяме пред антиномия. Трябва да си дадем сметка, че заключението (у Кант), че редицата от условия на обусловеното не може да бъде друга освен цяла, изпълнена, т.е. – крайна (щом то е обусловено) е логически безспорно положение, защото почива на простата и неотрицаема истина, гласяща, че обусловеното е онова, което съществува при изпълнеността на всичките условия, които са условия за съществуването му (а пък една без-крайност от условия не може никога да бъде изпълнена). Напротив: заключението (по Анселм), че редицата от условията на всяко обусловено нещо е безкрайна, е твърдение, почиващо на несъмнения факт, че сред условията на обусловеното ние неизменно и непрекъснато намираме само такива неща-условия, които сами са обусловени – сиреч, съществуващи, при наличието на свои условия – небезусловно. Което пък не ни позволява да спрем в редицата на условията на обусловеното нещо и ни принуждава да регресираме (да я увеличаваме назад) до безкрайност.
Не е ли чудо тогава, че нещата въобще съществуват? Не е ли това, че светът съществува, един чуден, а не рационално обясним факт?
Нека се върнем назад.
Редицата от условията на всяко обусловено нещо не може да бъде друга освен крайна (по Кант), защото в противен случай то просто не би било – не би било (още) обуслове-но. Това е съвършено ясно и неопровержимо в разума.
Но редицата от условията на обусловеното не би могла да бъде друга освен безкрайна, защото никое условие не би могло да бъде друго, освен нещо на свой ред обусловено (щом няма нищо безусловно – по Анселм). Това също е съвършено ясно и неопровержимо в разума.
И тъй, получава се така, че макар редицата от условията на всяко обусловено нещо да не може да бъде друга освен крайна, изпълнена докрай, напълно (защото иначе то просто не би било), тя обаче е безкрайна, и обратното: макар редицата от условия на обусловеното да не може да бъде друга освен безкрайна (щом няма условие, което да не е самò нещо обусловено от условие), тя обаче е завършена, изпълнена редица.
Получава се така следователно, че съществуването на обусловеното – на което и да било обусловено, на всяко обусловено – на ето това дърво отсреща, на ето този преминаващ по небето облак, на онези деца, които играят и пускат хвърчило на хоризонта – е същинско чудо. Чудо, защото макар че за да е всяко от тях тук, зад него трябва да лежи една пълна, изпълнена докрай и принципно обозрима редица от (обусловили го) условия, зад него обаче се е ширнала една без-крайна такава редица от условия. И макар че зад него лежи именно такава безкрайна, абсолютно неизбродима редица от условия, тя все пак е изпълнена, изпълнена е до край, до предел, до ето тук – отпред, навсякъде наоколо.
И нито едното може да се отрече, нито другото.
Щом над нашата земя се простира една атмосфера от живоносен въздух, щом в този въздух тук, отпред се полюшва това крехко дърво, а аз – последна брънка от една непроследима назад редица от срещнали се и събрали се помежду си хора – стоя на прозореца си и виждам всички неща, то значи условията за всяко едно от тях, за всички тях са се изпълнили: всичките. Нито едно все още не предстои да се изпълни, нито едно не липсва.
Но и щом нито едно, нито едно от условията за нещата тук, към което можем да се върнем, не е нещо, за което не трябва да е влязло в сила определено предхождащо го условие – то значи няма нищо, никъде, никога не-предхождано от условие и редицата от (същите тези ) условия за всяко едно нещо няма изпълване, няма край.
Ние не можем да помръднем от тези две несъмнености: условията, за да го има, за да бъде тук (както и е) всяко едно нещо наоколо, са изпълнени. Наличието му го доказва. Но условията, за да бъде обусловено всяко едно нещо, са всякога само при определени предхождащи ги условия. Небезусловността на всяко нещо го доказва. А това значи, че техният брой не може да бъде ограничен и те нямат свършване.
Ето, ти поглеждаш към това неизбродно море пред себе си и осъзнаваш: дори то, дори то не е тук по необходимост; дори за него трябва да се е изпълнило определено условие, благодарение на което то изобщо е тук. Зад това море, дори зад това така огромно и прадревно море лежи определено условие. И веднага след това осъзнаваш още нещо: а нима зад това очевидно изпълнено условие не лежи друго, трябващо на свой ред да е изпълнено, условие? Нима това условие е нещо, което съществува по необходимост? Или по-скоро и то е благодарение на изпълнеността на друго, свое условие? Ами то пък? Нима не е, защото друго, още по-назад стоящо условие е влязло в сила? И ти се връщаш назад, за да разбереш: никъде, никъде и никога не съществува нищо, което да съществува “по необходимост”. Всичко е благодарение на условие. А това значи, че няма необходимост за нищо, че нищо не е тук “напълно естествено”. Но щом това е така – как изобщо всичко това е тук? Как могат въобще да се изпълнят условия, които нямат брой, защото всички са (сàмо) при условия?
Как сиреч е възможно да се е обусловило това море? Не е възможно. Ето това море пред мен е невъзможно да го има.
Но ето и другото: невъзможно е също тъй тези без-брой условия да не са се изпълнили. Защото морето се плиска тук, пред мен, а това значи, че (най-малкото) се е изпълнило, има го в сила условието то да бъде. А щом то се е изпълнило – изпълнило се е условието и за него, което пък пред-полага условието за него и т.н. Но как може без-бройното да се е из-броило? Как може да е в сила всичко, което е без предел? Това е невъзможно и ето: невъзможното го има. И двете неща ги има – всички условия на нещата около нас (които до едно не съществуват по необходимост, а защото условията за тях са налице) са изпълнени. И условията, които са изпълнени за нещата около нас, са без-крайно много, защото няма нито едно сред тях, което да не е сàмо по силата на изпълнило се за него условие.
И едното е несъмнено, и другото е несъмнено.
Какво следва от това? Колкото и да е невъзможно да се каже, следва това, че немислимото е факт: обусловеното е тук, навсякъде край нас, ние го виждаме, а зад него лежи … без-крайна редица от условия. Следва също, че без-крайна редица от условия, все пак, се е изпълнила за всяко едно нещо пред нас – че тази невъзможност се е случила, че ние сме на отсамния бряг на безкрайността.
А това е – чудо!
Двойно чудо. Безкрайност е изпълнена – и това е чудото на крехкостта. Безкрайност е изпълнена – и това е чудото на солидността.
Първото чудо ни изпълва със смирено удивление: всичко, всичко – дори най-насъщно и твърдо стоящото, дори най-неотмислимото и древното – дори ето това “велико и пространно море” (Пс. 103:25), плискащо се от векове тук, с неговите тонове, тонове вода, е тук по чудо. Ние можем да кажем – толкова много условия е нужно да са се изпълнили, за да го има, че е чак невероятно, че са се изпълнили! Но ние (ако бъдем точни) трябва да кажем не това, а нещо повече, нещо повече: без-крайно, именно без-крайно много условия лежат зад него – толкова сиреч, че не биха могли да се изпълнят; невъзможно е, гдето са се изпълнили …
И значи това, че са се изпълнили – е чудо.
По чудо го има дори това огромно море; невероятно е, че го има и че се плиска тук, в нозете ми. Битието на тия тонове вода се крепи на толкова много, на толкова безкрайно много условия, които трябва да бъдат налице, та ако се замислим – абсолютно чудо е, че те са налице. Чудо е, че вместо да го няма – както всъщност е неизбежно, ако се опираме на разума си (и щом нямат брой условията, които трябва да влязат в сила за него) – него го има.
Каква невероятност, значи, е то – дори то, почти потискащото ни с неизбродността си, респектиращото ни с древността и неотмислимостта си от този свят!
Понеже без край са условията, за да се е оказало то тук – невероятно е, че то е тук! Чудо е, че се е стигнало до него. А ако добавим към това, че без-брой условия е трябвало да се изпълнят за моето собствено “аз”, че без-брой са условията, та да сме срещнати тук, днес: и то, и аз – чудото, че аз съм пред него, че то бушува в нозете ми, че сме тук, става чудо на чудесата!
Толкова е крехко, толкова е невероятно, че е тук всичко! Ние трябва – именно ако сме трезви, именно ако сме строго логични – да се удивим на всичко и нищо да не ни се вижда “естествено”. Защото всичко това е чудо, че е, а пък че е по този начин заедно – още по-голямо чудо!
Второто (и неразделно от това) чудо – че тази безкрайност от условия се е изпълнила, ни натоварва с една трепетна отговорност.
Защото за всяко едно нещо – дори за най-незначителното, за наглед най-случайното: за ето това дърво, стърчащо срещу залеза, точно тук – незнайно как оцеляло до днес на ветровете – без брой, без брой условия са се изпълнили. Без-крайна редица от условия, влезли в сила, лежи зад него; без-крайно много неща са се случили – станали са, преплели са се, комбинирали са се – за да възникне то, точно то и точно тук … Невероятен е този гигантски “труд” на мирозданието, който го е създал!
Би трябвало – ако премислиш това именно с цялата логична последователност, с цялата пределност – да потръпнеш преди всяко намерение към това нещо, преди всяко посягане към него, преди всяко докосване до него. Защото – осъзнай това – то стои, люлее се, трепти пред този залез – на края на една безкрайност. Тук, където го виждаш днес, под косите лъчи на тази нахълмена поляна е отсамният бряг на безкрайността. Паячето, което тъче проблясващата паяжина в клоните му, отмерва последните тактове от един строеж, започнал се от древност, за която няма памет.
То стои и се полюшва на края на една завършена безкрайност.
