Представете си какво би станало, ако една сутрин гражданите на България се събудят в особено провидческо състояние. Ни най-малко не искам да навлизам в жанра на социалните антиутопии (от Оруел до Сарамаго). Опитвам се само да си представя какво би се случило някой ден в България, ако зад „голямата политика“, провеждана от водещи политически сили или от държавния глава, избирателите изведнъж прозрат тъкмо „втората политика“: всички онези негласни договорки и политически практики, криещи се зад официалните речи и гръмко отстояваните позиции.
Политическият ефект би бил земетръсен, а резултатите от него – трудно предвидими. В един от романите на Жозе Сарамаго „Проглеждане“ изпадналите в подобно състояние граждани ненадейно започват да гласуват с бели бюлетини, а на следващите избори малцина отиват до урните и легитимирането на политическата класа става наистина проблематично, което, от своя страна, силно я ожесточава.
За разлика от антиутопиите, където развръзката на линеарния сюжет е по замисъла си мащабна, случващото се в реалния живот е винаги частично или непълно. Ето защо би било далеч по-удачно да се опитваме да снизим в политическите анализи „голямата политика“, замествайки я с „втората политика“.
И тъй, представете си само как на „второ равнище“ функционират основните български партии, дори с оглед на позиционирането си.
ГЕРБ, която в момента е първа политическа сила, държи на центристкия си профил, чрез който Бойко Борисов гъвкаво се пренастройва към една или друга периферия, представяйки се с най-голяма охота за „втора десница“ – наследник на някогашното СДС. Оттук и пъпната връв с ЕНП, оттук и коалирането с марката на старото СДС или по-точно с остатъка от нея – синьото лъвче и етажа от някогашната централа на „Раковски“ 134. Ала тъкмо това спаси Борисов от загуба на последните парламентарни и европейски избори: няколко процента „стари десни“ наклониха везните на победата в желанието си да накажат БСП и Нинова.
А инак силният популистки потенциал на Борисов му позволява със „сто и петдесет километра в час“ (в кабината на влак или зад волана на автомобил, натоварен с министри) да маневрира в която и да е посока. Без Цветанов, сиреч без вечния „втори човек“, Борисов вече сам провежда и личната си „втора политика“. Поне докато не се сдобие с нова политическа сянка.
БСП, най-вече гордееща се, че е стара „комунистическа левица“ (и то единствената в Европа), в момента пък свири цигулката на „втора националпопулистка партия“. Разликата между едното и другото обаче е съществена. Не че ядрото на БСП социално не граничи със същите периферии, откъдето националпопулистите издърпват избиратели, но определено има някаква разлика и тя е в „избраността на идеята“. Класическият БСП-избирател, нека го кажем така, се чувства все пак наследник на Втория интернационал, а не „втора ръка“ избирател на Каракачанов, Симеонов или Сидеров.
Това Корнелия Нинова наистина не отчита и то ще ѝ изяде главата. Тъй като нейният проблем със Станишев е много по-различен от проблема на Борисов с Цветанов.
Цветанов, колкото и основополагащ да е за структурите за ГЕРБ, все пак е само едно „алтер его“ на водача Борисов, докато Станишев – дори отвъд международната си позиция в ПЕС – разполага със сериозен „символен капитал“ в редиците на БСП – дете на отряда „Чавдар“, на Политбюро и кръга около Тодор Живков. Той е „червен аристократ“, което е важно за носталгиращото „червено ядро“, ревниво пазещо „идеята“, докато Нинова е само една парашутистка, приватизирала „Техноимпекс“. И в този смисъл е показателно упоритото нежелание на партийния вестник „Дума“ да я припознае като лидер, което тя се опитва да контрира с контролираната от нея телевизия на БСП.
Така че, поне на първо равнище, опитът Сергей Станишев да бъде превърнат от „тотем“ на комунистическата левица в нейно „табу“ претърпя провал. Второ действие на същия политически фройдизъм предстои в неделя. А междувременно Елена Йончева някак странно изчезна. Защо ли?
Що се отнася до ДПС, там нещата на „второ равнище“ изглеждат още по-проблемни. Че лидерът Карадайъ не е реален лидер, а маска на „втората политика“, е „секрет на Полишинел“, както е прието да се казва на езика на комедия дел арте. Въпросът обаче е: кой прави „първата политика“? Наистина ли Доган, асистиран от Пеевски и Цонев, или все повече Пеевски (и Цонев), подпомагани (все по-принудено) от „човека от сараите“? Питане, което изглеждаше по един начин преди Пеевски триумфално да се завърне в парламента и да започне да се прави на Мая Манолова, и по съвсем по друг начин сега – особено след някои зрелищни спецакции, над които витае сянката му.
Интересно би било дали някой ден избирателите на ДПС и „Атака“ ще осъзнаят, че между тях има неподозирано „топла връзка“? И че тя минава тъкмо през „втората политика“ на един бизнесмен, с когото граничи истината?
Характерна черта на българския националпопулизъм е, че той винаги е нечия патерица. И това, което в момента е ВМРО за Борисов, от доста време насам е „Атака“ за Пеевски и Доган.
Мисленето върху „втората политика“ предполага обаче още стъпки нататък.
А именно: има ли ситуация, в която и двете патерици отпадат? И как би изглеждала тогава „политическата стабилност“ в страната?
Дебалансирана?
Ребалансирана?
И дали някои пробни стъпки отдавна не са извървяни?
Предстои да видим.
