0
1745

Във вихъра на двубоя

Никола Бежански
Никола Бежански

Четиринадесет мъчителни денонощия в карцера. Понякога като направя две крачки, падам от изтощение. Приличам на звяр в клетка. Тялото ми е сломено, но духът остава бодър и борчески.

Никола П. Вълов (Бежански) (1930-1993) е български земеделец. Завършва гимназия в Плевен, пише стихове и тренира бокс. Като младежки активист на БЗНС-Никола Петков рано попада в затвора и то с 20-годишна присъда. Обикаля из затворите в Плевен, Стара Загора, Белене и Плевен. Най-младият политически затворник измежду водачите на БЗНС-Никола Петков. След като отлежава половината от присъдата си е амнистиран, но непрекъснато е следен и привикван от Държавна сигурност. През 1974 г. успява да мине нелегално границата, емигрира в Италия, после се установява в Париж, а накрая във ФРГ, където умира от тежко заболяване на 10 май 1993 г. Автор на документални разкази и стихове, събрани в сборника „Във вихъра на борбата”, Париж, 1979 г. Предлагаме ви откъс от трета част на книгата („Документални разкази“).

Шепа вода

На 3.02.1959 г. надзирателите отварят вратите на килиите в т. нар. тежък салон „под завесата“ в град Пазарджик. Потресени сме до дъното на душата от злокобната вест: в наказателното отделение е обесен Евтим Арсов!

Угасна един борчески живот, посветен на народа и селската правда! Изпълниха се пъклените намерения и заплашвания! Бяха отменили смъртната присъда на Стойчо от Пазарджишко – криминален убиец на свои съселяни. Сега той е сложен тук да служи като маша в отделението на политическите, да бъде в служба на надзирателите и на управата на затвора. Тираните напразно се мъчеха да изгасят това, което не гасне – идеите на хората за свобода и независимост!

В 10 ч. почитаме с едноминутно мълчание паметта на младия земеделски деятел, отдал всичките си сили и целия си живот на свободата.

В затвора той беше стожера, знамето на онези, които болшевиките наричат Николапетковисти, Геметовци, Зелени дружбаши… – калените, почернели по лагери и затвори членове на селската организация.

За Евтим Арсов трябва да се пише много повече. Това ще направим по-късно. Той беше един изключителен човек, със силен характер и дълбоки убеждения.

* * *

Малко след това разтуриха наказателното отделение; много от наказаните свалиха при нас, други изпратиха в София по лудници и психиатрии, трети пуснаха на „свобода“ – като водача на социалдемократите Коста Лулчев, генерал Кирил Станчев, земеделеца-партизанин Кънчо Славов и др. Мъченическата смърт на Евтим Арсов и неговото мистериозно обесване накараха неговите съидейници да се закълнат, че ще продължат борбата…

Рано една сутрин, през есента на 1959 г. парчето релса, което служеше за камбана, заби тревожно; щракнаха ключове, отвориха се вратите на килиите. Чуват се зверските викове на надзирателите, приглася им началника на затвора Карамитев, заобиколен от кривоустия подполковник Посталаков и майор Аврамов от Държавна сигурност. Крещят: „Събирай багажа! Излизай на двора!“ Скриваме набързо нашата книжнина в марксически корици, пощата и събраните за болни пари. Напускаме килиите и всички на двора. Товарим багажа на един камион, на друг се качваме ние. Наблъскани сме като сардели – над 150 души в един камион!

Пътуваме цял ден; въздух не достига. С дръжката на една източена лъжица срязахме брезента на много места, за да можем да дишаме. Зад нас и пред нас – джипове с картечници. Без да спираме, по здрач стигнахме Велико Търново. По-старите не издържаха, припадналите свалихме на ръце.

Стигаме в Белене – островът на смъртта, познат на много затворници. След проверка всички се спускаме към клозети и бунари. Какво щастие! Върху наровете има слама! Тя ще ни служи за постеля и за завивка.

Рано на другия ден ни правят проверка. Тук са полковник Рангелов от отдел „Затвори“, полковник Георги Аргиров с прозвището Хищника – началник на Държавна сигурност на Плевенски окръг. Колко майки са разплакали те! Сега последният е генерал от Държавна сигурност на Варненски окръг. Повишен за големите си „заслуги към народа“!

Натоварват ни на един ръждясал шлеп, който е в ръкава на Дунава. Управлението на острова – „щабът“, се намира в чудна вила, построена от самите затворници. От брега, със закани и псувни, ни изпращат началника на острова, пловдивският партизанин полковник Томов и началника на концлагерите в България, полковник Тричков от с. Белица, Благоевградско. От един бял параход, който минава в този момент, пътниците ни махат с ръка и ни изказват симпатия. Охраната веднага ни забранява да им отговорим.

Дунав, бял и тих! Ти ни свързваш със сърцето на Европа! Разкажи на всички за нашите мъки и страдания! Преди сто години нашите хъшове са идвали да опитват ледовете ти преди да тръгнат за Балкана. Прегазиха те стотици и хиляди хъшове, повечето от които оставиха костите си по усоите и чукарите. Очите ни овлажняват, събуждат се спомени…

Един горянин от Сливенския Балкан, сега затворник, разказва: „Минаваме край островчето Магареца, гробница на затворниците. Тук са погребани без поп и кръст стотици, хиляди наши приятели. На някои сме вързали по краката и ръцете бодлива тел, за да ги разпознаем един ден; на други, бележки с имената и родните места, които можахме да пъхнем набързо в устата им без да ни видят зверовете“. Наистина, открити от дъждовете сега се виждат кости и черепи на загинали. Казват, че нощем този остров излъчва някаква чудна светлина от фосфоресциращи гниещи дънери и от костите на мъртвите. Това е новият български Освиенцим.

Нашият шлеп застърга по дъното и брега и ние слязохме до вековна крива върба, охранявани от граничари и милиция. Подгонват ни към Втори обект. Старите затворници са изненадани: преди години островът изглеждал див, с кални землянки с малки капандури и отдушници. Правили дупки в стените, за да могат да дишат. Народният представител на БЗНС Кочо Бонев е астматик. В лагера са познати още: Ив. Костов, Беловски, Б. Бумбаров, Кънчо Славов, Д. Баръмов, Н. Гешев, Г. Генов, В Пенчев, Дочо Нешев, Цаната, Хр. Колев и толкова други. Сега виждаме двуетажни тухлени сгради с двойни прозорци. Бившите лагеристи, а сега някои от тях затворници, ни разказват за убийственото денонощно работене на лагеристите от октомври 1956 г. насам, тоест от Унгарската революция. Те строили тези дълги диги. Показват ни пещта, в която се изпичат изложените скулптурни фигури. Скулпторът Ал. Гигов след години спечелил анонимния международен конкурс за паметника на хан Аспарух. Той получава премията, но когато управниците научават, че той е бивш концлагерист, не позволяват да се построи паметника му. Тук беше също диригентът от Софийската опера Александър, арестуван задето на въпроса на „министър-председателя“ Антон Югов – какво липсва пред Министерския съвет, за да стане още по-красив, отговорил: „Гилотината!“. Сашо е бил обесен на едно дърво с главата надолу и с изтекли очи, посинял. Свирепият червен майор от с. Вукан, Трънско, иска по труповете на убитите да достигне до чин полковник. Тук са умъртвили по много зверски начин земеделеца и народен представител от Пазарджишко Любен Боянов…

Работата е убийствена и монотонна. Едни режат върбови пръчки, други ги варят в грамадни казани, трети ги белят. След изсушаването им от тях кошничарската бригада изплита луксозни и красиви кошнички, наречени „Луна“ и „Момини гърди“. Тук са пастор Харалан Попов, много католически свещеници, попове, протестанти. Често са наказвани и карцирани, че не искат да си обръснат брадите, че нелегално притежават броеници и евангелие или че четат молитви. Друга бригада ходи на 5-6 километра оттук да сече вековните върби и да ги пренася. Трета бригада сече лед на Дунава, тегли го с железни куки на километри от снега до ямите-ледници. Често работим цял ден с мокри крака. Забраняват ни да кладем огън. Вечер се прибираме капнали от глад и умора. Спим по 40-50 човека в едно помещение. От лошите условия на живот и на работа умират много затворници. През пролетта почина Ив. Зелков (полковник) от Ямбол. За първи и последен път дадоха трупа на един лагерист на близките му. Тук са още черният капитан Цвятко Николов от Врачанско, убиец в 1923 г., а сега доносчик на администрацията, който постоянно цитира Ленин и Сталин; полк. Тома Прендов от Плевен, от Р.О., бил и разпитвал селския поет Сергей Румянцев; полк. Арабов от Ямбол, полковник Войников, полковник Каролев, генерал Ив. Халачев – съден за стари деяния през 1953 г. Имаше и тухларска бригада. Ние заравяхме царевица.

По-голямата част от нашата група са земеделци, има няколко социалисти, анархисти и безпартийни.

Тази вечер се връщаме уморени от дневната работа. Милицията на коне и със сопи ни гони и удря, где кого свари. Когато започват да отделят последните, всички се спираме и протестираме. „Пак старата песен на нов глас!“ – извика гневно земеделецът Васил Йоцов. Заради лишаване на затворниците от вестници и заедно с още двама концлагеристи той бе направил двадесет и седемдневна стачка. Протестът се организира. „Докато не дойдат другите, ние не тръгваме!“ – извика Васил Йоцов. Започват ругатните и псувните. Пристигаме на обекта. Охраната веднага докладва на началника на Втори обект Йонко, който заслужава първа награда по жестокост.

На другия ден сутринта цялата бригада решаваме да легнем пред портала в знак на протест. – Не желаем да ходим на работа! По-добре избийте ни всички тук, пред целия лагер! – Някои се разколебаваха и с каруца ги откарваха и докарваха до обекта. Тогава 27 човека ни карцираха. Набутаха ни в кални и пълни с плъхове и змии дупки от предишните години. Пристига окръжният началник на Държавна сигурност, полковник Аргиров. Това става късно през нощта. Поставя силни прожектори. Пред нас и зад нас е пълно с картечници. Хищникът изрева истерически: „Който не иска да копае – пет крачки напред!“ Нашата група от 27 човека остана единодушна. Започнахме гладна стачка. Отведоха ни отново в карцерите. След два дни двама души се отказаха от гладната стачка. Почти по същото време Манолис Глезос обявил гладна стачка. Целият комунистически печат гърмеше за него. А за нашите страдания почти никой вън от лагера не знаеше.

Понеже здравословното състояние на много от нас беше лошо и за по-голям ефект решихме след пет дни да прекратим общо гладната стачка. На някои им течеше вече във вените кръв и гной. Десет-петнадесет години лагери и затвори могат да убият и най-здравия организъм. С много лошо здраве бяха: Спас Стойнов от гара Белово, Пазарджишко и Стефан Милушев от село Злогош, Кюстендилско. На другия ден отделиха като „инициатори“ Васил Йоцов, Дечко Драгиев и мен. Закараха ни на пет километра, на Първи обект. Тук карцерите на криминалните бяха с прозорец, тухлени стени и с дървено нарче. Какво удобство!

Хората се познават истински, когато са поставени на изпитания. Познатият на всички Дечко Драгиев бе с челичена воля. Той бе завършил философия и английска филология. Лежеше над 12 години. Брат му, голям боксьор, тогава емигрирал.

В. Йоцов, дребен на ръст, бе истински гигант по воля и дух. Стана известен след голямата 27-дневна стачка. Винаги весел и цар на анекдотите и вицовете. Аз съм боксьор. От опит зная, че човек може да разчита само на собствените си сили и лични възможности. Престоят в лагер и затвор прилича на спортно състезание. Изискват се изключителни морални и физически сили. Най-вече морални. Воля и кураж.

Изминаха пет денонощия. Ние взехме храната. Привечер ни изкараха на двора. Подгониха ни с два коня по калния път към Втори обект. Пътят беше толкова кален, че аз си загубих цървулите. Пред щаба стояха нашите другари от другите карцери. Разказват ни набързо новините. От щаба се дочуват ругатни, псувни и удари. Отново искат да ни накарат насила да копаем карцери. Отваря се и моята врата. Влизам бос. Ще копаеш ли карцери, Петков?“ Отговарям: „Не! Не искам да копая гробове за другарите си! – Полковник Рангелов и Свиленски започват да ме газят по босите крака и с ритници ме изхвърлиха из вратата. Тримата „инициатори“ и един македонец Хр. Филчев ни дигнаха с багажа за щаба на Белене. Оттам с влака и под силна охрана ни стовариха в двора на Плевенския затвор. Карцерите бяха под земята. Свалиха ни раираните шинели, като че ли си влизахме вкъщи и ни бутнаха вътре. По пода на килията бяха плиснали вода. Този ден не ни дадоха нищо да ядем. Надзирателите ни казаха, че от другия ден сме били зачислени на вода и хляб.

На другия ден чувам гласа на Аргиров. „Вода и хляб ли? Те и въздух не трябва да дишат!“ Все пак още сме им нужни. Трябва да ни пазят силите дотолкова, доколкото сме им полезни. Подават ни парче хляб и черпак вода през желязната решетка. Минават началникът на затвора Бакърджиев и неговият заместник Ванков, бивш офицер от армията, отявлен сталинист. Гледат ни грубо, като зверове. Ванков, след уволнението му от армията, бил известно време председател на ТКЗС. Тормозел селяните, че работят повече на своите пет декара земя, отколкото на кооперативните блокове. Един ден на селяните им причерняло пред очите и такъв бой му хвърлили, че се разчуло не само в Ловешки окръг, но и в цяла Северна България.

Четиринадесет мъчителни денонощия в карцера. Понякога като направя две крачки, падам от изтощение. Опитвам се да правя гимнастика, хващам се за решетките и стоя няколко минути с главата надолу. Приличам на звяр в клетка. Тялото ми е сломено, но духът остава бодър и борчески. На двадесет и осмия ден се чува пиянският глас на Хищника. Отварят вратата на моя карцер. – Ще копаеш ли карцери, ако те върнем в Белене? – Не! – Тогава тук ще изгниеш!

След няколко дни ме изкараха в партера – тежкия салон, в килия 4. Там видях отново дневната светлина, дори сутрин бледи слънчеви лъчи минаваха през решетката на прозорчето. Донесоха ми багажа, за да се преоблека. Дрехите на гърба ми вонят на мухъл. Дори започнаха да ме пущат по половин час на карето. Движим се по на десет метра един от друг, за да нямаме възможност да си говорим. Поисках да се свържа с другите затворници. Видя ме надзирателят и доложи. След малко, сричайки като първокласник, надзирателят Мунчо ми прочете присъдата: 14 денонощия карцер и лишаване от колети за половин година!

Този път прекарах „по-добре“ в карцера, защото имах донесените от Белене върбови налъми. От време на време сядах на единия от налъмите, за да си почина от непрекъснатото стоене прав. Над карето се виждаше лозе, по-нататък иглолистна гора. Там бяха грамадните вили на Министерството на правосъдието и прочутата Кайлъшка долина. Всички текстилни фабрики бяха преместени на 10 км в долния край на Плевен, за да не вдигат шум и да не замърсяват въздуха. На запад се открояваше една чудна панорама – Скобелевият парк. На фона на залязващото слънце стърчаха на отсрещния хълм дългоцветните топове от Руско-турската война. На нашите – както казва народът – двойни поробители.

След няколко седмици заваля сняг. Бяха докарали много затворници от другите затвори. В партера бяхме по един в килия, дори и през килия, за да не си чукаме. Прозорчето ми гледаше към карето. Чувах говор и песента на налъмите, които тракаха по замръзналото каре. През счупеното стъкло аз виждам някои затворници. Николай Граф Игнатиев, журналист и офицер от френската съпротива, върви бавно и с бастун в ръка, влачи с мъка изкуствения си крак. Той е мой съкилийник от пазарджишкия затвор. Винаги усмихнат и любезен със затворниците и рязък с началниците. Той гледаше към оръдията на Скобелев в далечината. Спомняше си за своя дядо, който бе взел дейно участие в Освободителната война. Четиринадесет години в българските лагери и затвори. Обвинили го в спортен шпионаж. На карето са още Ив. Костов, Милан Дренчев, Петър Пасков, Осман Калъч, Мехмед Фуат, Петко Чолаков, Васил Златарев, Илия Минев, Нено Динев и Слави Кацаров. Надзирателят е в средата на карето, върти се на пета и гледа затворниците да не си говорят.

На 10.01.1961 г. майор Ванков минава със свитата си и ме пита: „Ти още ли отказваш да копаеш карцери?”. Отговарям: „”Отказвам!” Той ме изпсува най-вулгарно и се нахвърлиха да ме бият: Ванков ме ритна в корема, аз паднах, Мунчо скачаше по гърдите ми, Токата по краката, а Богданов, уволнен сталинист, ме биеше по главата. Когато излязоха, аз бях облян в кърви и в полусъзнание. Надзирателите Шкодров и Криворадев, които дойдоха да ми отворят за карето, се правеха, че нищо не са забелязали.

Когато донесоха храната, аз отказах в знак на протест, че бях бит без никаква причина. Пристига Ванков, започват да ме ритат и той нарежда: „Дори и вода няма да му давате!”. Минаха три дни. Ванков отново ме би. Изхвърлиха ми дрехите и чергите до клозета. На петия ден ме съблякоха гол, само по гащета. И отново ме биха. Целият бях в кръв и синини. Нямах сили дори да мръдна. На осмия ден Ванков, след като се умори да ме рита, каза: „Оттук само с краката напред!”. За да не се разбере какво правят, бяха пуснали трите крана на чешмата. Водата шуртеше силно и този шум се врязваше в мозъка ми. Устните ми се напукаха от жажда. Нямам сили да охкам и да стена. Това ги вбесява още повече. На деветия ден не усещам вече никакви болки. Ребрата и ноктите на краката ми са посинели. Лежа на цимента и изгарям от температура. Донасят от клозета няколко кофи с пикоч и мръсотии. Плискат ги върху лицето ми. Помъчиха се да ме изправят в ъгъла, но краката ми не ме държаха и паднах. Урината предизвиква силни сърбежи по цялото ми тяло. Мунчо крещи: „Трънката! До нея ще те закопая!”. Той всички затворници с тая трънка плашеше. Ушите ми бучаха, като че ли там имаше водопади. Знаех от географията, че по-голямата част от земното кълбо е покрита с вода. А аз тук умирах от жажда. Една шепа вода, та това е един цял живот. По-скъпа от всички богатства и златни мини на земята. Употребих цялата нощ, за да задържа напускащите ме сили. Нощ и ден се сливат, аз съм изгубил чувство за време и пространство. Усещам слънчевите лъчи, които проникват през решетките, чувам тракането на налъмите. Мислено си вземам сбогом с всеки другар. Аз съм сам в килията, няма да има кой да ми затвори очите, ако умра. Единият ми крак изгаря, а другият замръзва. Ако отлепя гърба си от мръсния цимент, ще пламна като факел. С голяма мъка се добирам до кофата за уриниране, потапям ръката си в собствената си урина. Само онзи, който е изпитал подобна жажда, само той може да ме разбере. Никак не е чудно, че в такива моменти човек може да помисли и за самоубийство. Преди няколко години трима младежи от този затвор се бяха хвърлили от третия етаж като живи торпили срещу мъчителите си. На двамата зная имената: Гуспата от село Пъстрогор, Хасковско, и Ангелчо от село Певците, Карловско. По-късно сложиха мрежи на прозорците. Не за да спасяват затворниците, а надзирателите.

Над моя етаж се чува вик и тичане, отварят една килия. Някой извика: „Бързо! Лекар!”. Найден от Ябланица си разрязал вените. Чу се тътрене по пода, като че ли влачеха чувал с картофи. Един надзирател каза високо: „Голяма работа! Един гад по-малко!”.

Надзирателите отварят и моята килия. Кофтето Гошо Ямболията (криминален престъпник) ми почиства килията. Донасят ми отново чергите и ме поставят върху тях. Донасят ми пълно канче с вода. Разбирам защо става това. Случаят с Найден ще предизвика следствие. Ще дойдат хора от министерството, както и местни прокурори. Може да забележат в какво положение се намирам. Тогава ще бъдат длъжни да обърнат внимание на местната управа. Дори ми донасят чай и започват да ме хранят като дете. Подпухнах, целият се издух. Повикаха лекаря на затвора – ветеринарният фелдшер Шопа. „Това е от водата, много вода си пил, отсъди той. Хванала те е воднянката!”.

Постепенно започнах да се съвземам. Два месеца по-късно отвориха килиите. По радиоуредбата се чуваха декларациите на изтъкнати опозиционни дейци в миналото: земеделци, социалисти и др. Правеха критика на миналото, плюеха върху себе си. Избраха гладкия път, не този на борбата, не този на Никола Петков и Евтим Арсов. Минаха няколко седмици. Група военни: генерал Чернев, полковник Василев, генерал Минев, Войнов и др. призоваха към подкрепа на капитулантите. Ванков и групата му минават през килията ми. Аз им обръщам гръб. Смятат ме за луд и отминават.

На другия ден надзирателят ме води в кабинета на началника. Вътре е пълно с началници, между които седнал на канапето с цигара е и Алипи Георгиев. Той иска да ги подкрепя, да свия знамето. Били направили преоценка и разбрали, че са на погрешен път. Обещавали им апартаменти и служби. Аз им разказах за побоя, който претърпях напоследък. Ванков позеленя от яд. „Не е вярно!”, крещи той.

Записваха за кариерата. Заедно с Милан Дренчев, Петър Пасков, Р. Роглев и много други се записах и аз. Началството обаче ме задраска от страх вероятно да не избягам. Някои вкараха на работа в дърводелната на затвора. Наближаваше 9-и септември, ние отказахме да подпишем съревнованието между бригадите. Накараха ни да работим по 16 часа на ден. Ние протестирахме със стачка, като заявихме, че чикагските работници още в края на миналия век са се борили за осемчасов работен ден, а сега ни връщат в робовладелческия строй. Карцираха ни и малко по-късно ни вдигнаха за затвора в Стара Загора.

В затвора в Стара Загора престоях две години. Там една случка се е запечатила в паметта ми. На затворника Ив. Йорданов стана преплитане на червата. Лекарите едва успяха да го спасят. Понеже тропахме по стените и по вратите за бърза медицинска помощ, надзирателите биха турчето Мюмюн от първа килия на третия етаж. Хванаха го за краката и го изнесоха като труп от килията. В знак на протест целият етаж обяви гладна стачка.

Когато излязох на свобода, имах възможността да говоря с един професор. Той ми каза, че зимно време никъде по света не се прави гладна стачка. И че ако са ми давали вода, когато ме биха, неминуемо съм щял да умра от бялата смърт – замръзване. Благодарение на това и на здравия ми организъм съм успял да се запазя.

Винаги е неудобно и изглежда нескромно човек да пише за себе си. Но ние нямаме право да мълчим. Ние временно се изтръгнахме от лапите на смъртта. Но там остават хиляди наши другари и братя. Там е целият български народ. Да мълчим, значи, че одобряваме робството. Нашата основна задача и тук остава да се борим срещу политическия рак на двадесетия век – комунизма!…

Публикува се по: Никола П. Бежански, Документални разкази, „Във вихъра на двубоя”, Фондация „Ал. Стамболийски-Никола Петков-Г. М. Димитров, библиотека „Система на терора” N 1, Париж, 1979 г., с. 75-86.