0
881

Възгласът „достоен”
не е хорова партия

Възгласът „достоен“ или „недостоен“ не е формален, той не е измислен за хора и певците. При масово несъгласие от страна на народа Божи с интронизирането на определен митрополит като патриарх би трябвало изборът да бъде спрян, а въпросът подложен на разискване и гласуване от най-висшия съборен орган – от Църковния събор, каза пред Портал Култура специалистът по църковно право доц. Дилян Николчев.

Нека поговорим за възможната реакция на църковните хора, ако за патриарх бъде избран митрополит с досие, свързан с т. нар. Върховен архонтски събор, с тамплиерски и масонски организации и пр. На въпрос: „Какво би се случило, ако по време на интронизацията на новия патриарх някои от присъстващите миряни извикат, че избраният е „недостоен“, в предаването „Вяра и общество“ говорителят на предстоящия Патриаршески избирателен събор митрополит Йосиф отговори, че чинопоследованието няма да се прекрати и възгласът ще е без последствия, тъй като подобен възглас бил уместен само при ръкополагането в епископски сан. Така ли е наистина?

Аз също гледах интервюто с митрополит Йосиф и бих коментирал, че през цялото време той говореше или откровени неистини, или полуистини. Например митрополитът цитира „34-то правило“ на Първия вселенски събор, а на Първия вселенски събор са приети едва 20 правила. Той цитира второ правило на Втория вселенски събор, в което се казва, че миряните не трябва да поучават епископите. Само че там е казано, че миряните не трябва да поучават епископите по догматични въпроси, а цялата проблематика, която обсъждаме днес, е свързана с дисциплината, тя е строго канонична – например, досиетата и агентурното минало на митрополитите в Държавна сигурност. Какво общо имат тук догматите на Църквата? Познаваме митрополит Йосиф като реформатор и като един от интелигентните митрополити, но това, което наблюдавахме в предаването „Вяра и общество“ беше демонстрация на слабо богословие и на краен клерикализъм. Ако това е най-добрият глас на Светия синод, това говори много лошо за Светия синод. Тази традиция  – да се извика „аксиос“ (достоен) или „анаксиос“ (недостоен) – не е случайна. Няма нещо, което е влезнало случайно в каноничния кодекс. Зад всеки канон стоят или действителни, повторили се многократно исторически случаи, свързани с конкретни и реални исторически лица, или единични случаи. Става дума за  канонична традиция, така че подобно безотговорно говорене ми се струва несъстоятелно. Освен това е много важно да се каже, че фактите за съпричастността на митрополитите към Държавна сигурност станаха известни относително скоро – преди около година. Митрополит Йосиф говори за хиротонията и твърди, че там е мястото, където трябва да бъде изразено одобрението или неодобрението на народа Божи. Да, но тогава никой от нас не е бил запознат с тези факти. Намерих актуалната публикация за избора на патриарх Максим във в. „Църковен вестник“ от 1971 г. Вижда се, че дори в онези комунистически времена е била дадена думата на народа да каже „достоен“ или „недостоен“ и той казва „достоен“. Хорът си е хор, но този възглас не е измислен за хора и певците.

Да допуснем хипотезата, че част от църковния народ извика „недостоен“. Какво би трябвало да последва?

Трябва да признаем, че винаги съществува риск подобна проява да е режисирана по някакъв начин. Когато обаче има масово несъгласие от страна на народа Божи с встъпването на определен митрополит на такава длъжност – а както митрополитското, така и патриаршеското служение е епископско служение, облечено в административна власт – това означава, че най-малкото ще се породят съмнения за някаква нередност от канонична гледна точка. Тогава би трябвало – както многократно се е случвало в църковната история – изборът да бъде спрян и въпросът да се подложи на разискване и гласуване в най-висшия съборен орган, този който олицетворява съборността на Църквата. Това е каноничната логика. Разбира се, че в такива случаи всичко зависи от волята на правните субекти и най вече от волята на пасивните правни субекти (носителите на задълженията – бел. ред.). Тоест ако нашите митрополити са достатъчно отговорни и ако тяхното чувство за отговорност проговори, те биха могли да вземат решение на момента. Често давам на студентите един много интересен пример. След смъртта на един от предстоятелите на Римската църква през III век се произвежда избор за нов папа. Има трима кандидати, присъстват много епископи, присъстват презвитери и дякони, присъстват и много миряни, църквата е пълна. По това време съвсем случайно в Рим е дошъл един селянин, който като вижда множеството, се насочва към църквата, за да разбере какво става там. А вътре вече са започнали караниците – някои  от хората са за единия кандидат, други застават зад втория, а трети подкрепят третия. В този момент от купола на храма влиза един гълъб, който каца на главата на случайно попадналия там селянин. Хората спират да се карат и казват: „Той ще е“. Епископите оспорват това неочаквано решение, но гълъбът лети известно време и отново каца на главата на селянина. Тогава епископите също се съгласяват и селянинът е избран единодушно за следващ папа. Става дума за папа Фабиан, който след това управлява Римската църква в продължение на 14 години и умира мъченически през 250 г.

Нека повторим отново условията, на които трябва да отговарят кандидатите за патриарх.

Начинът, по който става номинирането на тримата кандидати за патриарх, е разписан в устава, друг е въпросът, че има много пропуски и празноти в самия устав. Според устава на БПЦ Светият синод се събира и избира измежду членовете си трима митрополити, които трябва да отговарят на определени условия. Също в предаването „Вяра и общество“ митрополит Йосиф заяви, че условията, на които трябва да отговарят кандидатите за патриарх били ясни – да са епархийски митрополити на БПЦ, да са не по-млади от 50 г., да са управлявали епархия поне 5 години и да се отличават с правилни мисли върху православната вяра и с точно спазване на църковния ред. Само че това не са всички изисквания и условия, които канонът предявава към един кандидат за патриарх. Независимо дали говорим за канон, за закон или за правило, трябва да кажем, че всеки канон или закон имат няколко взаимносвързани или взаимнообусловени части. Би било добре всички тези части да са в пълнота и да се съдържат в едно правило, но това не е задължително. В Устава на БПЦ виждаме няколко елементарни изисквания, които се предявават към кандидатите било за митрополит, било за патриарх. Само че това не е всичко – ако отворим каноните на Православната църква, ще видим, че кандидатът за патриарх трябва да има морален облик, да не е нарушавал каноните, да е физически и психически здрав, да е способен да администрира и т.н. Това са все условия, на които той трябва да отговаря в деня на неговия избор и през цялото време на неговото служение.

В този смисъл как да разбираме пожизненото служение на православния епископ?

Тук вече отиваме към темата за оставката на папата. Виждаме от този актуален в момента пример как един римски първосвещеник постъпва много по-православно, отколкото нашите митрополити. Буквалисткото разбиране за пожизнеността на митрополитското служение е повлияно от Католическата църква през XVIII–XIX век. Никой в древната църква, а и по-късно не е разбирал пожизненото служение в буквален смисъл. То винаги е под условие. Както е известно, църковната йерархия бива два вида – благодатна и административна. От своя страна благодатната йерархия има три степени, най-високата от които е епископската. Този дар се дава на човека пожизнено – ръкоположението, както и кръщението, не може да бъде отнето. В този смисъл служението на епископа е в буквалния смисъл пожизнено. Нещо повече, то е „надпожизнено“ и „следпожизнено“ – дори когато почине той остава епископ и продължава да се титулува като такъв. Служението на патриарха или на митрополита е епископско служение в по-висша (административна) форма. От гледна точка на каноничното право административното служение на тези епископи – на патриарха или на митрополита – не би могло да се дефинира като безусловна, императивна пожизненост. То вече е обусловено от определени условия, на които епископът трябва да отговаря административно през цялото време на своето служение – да е физически и психически здрав, да притежава административни способности и умения да ръководи поместната си църква, да се радва на добро име и т.н. И точно това направи папата. Той каза: „Когато ме избрахте, аз имах физически и психически сили да ръководя и администрирам, но в момента губя силите си и се оттеглям“. Когато престане да отговаря дори на едно от необходимите условия епископът (митрополит, патриарх) трябва да се оттегли в покой, а в случай, че е извършил каноническо престъпление трябва да изтърпи църковно наказание. За това говорят поредица от канони, които предвиждат процедури за отнемане правото на административно служение. Нещо повече, каноните предвиждат налагането на най-строги санкции на тези епископи, които заемайки своята катедра по една или друга причина не поучават „народа в догмите на благочестието“. Такива „се лишават от местослужение“ и дори се низвергват според 58-мо правило на светите апостоли. Тоест канонът задължава митрополита и патриарха да служат и да проповядват редовно – всяка неделя. Кога ги виждаме да служат реално обаче – на големи празници. И митрополитите, и патриархът трябва да познават проблемите на своята епархия, респективно на поместната православна църква, и да са активни в служението.

Как би трябвало да се реагира, ако това не е така?

Това трябва да бъде регламентирано в устава. Засега не е регламентирано.

Тоест оттеглянето е въпрос на личен избор и на лична преценка и няма фиксирана възраст, след която митрополитите трябва да се оттеглят, както е например в Католическата църква, където епископите са задължени да се оттеглят след навършване на 75-годишна възраст?

Да, в Католическата църква има такова решение, което е взето на Втория ватикански събор (1962-1965 г.). По тази тема съществува сериозен дебат от години и в поместните православни църкви. В Руската православна църква (РПЦ), например, митрополитите се оттеглят в покой, когато навършат 75 години. Според устава на РПЦ обаче, ако навършилият 75 години  митрополит прецени, че може да служи още, удължаването на неговия мандат се подлага на гласуване от Архийерейския събор. Оттук нататък Архийерейският събор гласува за или против това удължаване на мандата всяка следваща година.

Нека се върнем към предстоящия избор – ако допуснем, че на 24 февруари народът Божи извика „недостоен“ по време на интронизацията на избрания от Патриаршеския събор патриарх, какво би трябвало да последва оттам нататък?

Това не е регламентирано в Устава на БПЦ – дали умишлено или не, можем само да гадаем. Колкото по-немощен е гласът на миряните, толкова по-голямо ще е подозрението, че става дума за някаква инсценировка. Ако обаче гласът на миряните е достатъчно мощен, митрополитите би трябвало да спрат интронизацията. В такъв случай според мен въпросът ще трябва да бъде поставен и решен от Църковен събор. Това означава, че ще трябва да се свика Църковен събор.

Доц. Дилян Николчев е завършил богословие в Духовната Академия (сега Богословски факултет в Софийския университет) и право в Правно-историческия факултет на Югозападния университет. Специализирал е Римско право в Юридическия факултет на СУ. От 1994 г. е преподавател по Църковно право и Устройство и управление на Българската православна църква в Богословския факултет на Софийския университет. Главен редактор на сп. „Богословска мисъл”.