0
2571

Въздухът трепери

(Донякъде по Вазов)

Майското слънце изскоква високо с края на сутрешните телевизионни блокове. Потоци от зари се носят на талази из противниковите политически щабове, гдето от ранни зори пиари, стратези и активисти стръвно са се вторачили в изявите на вразите. Напрежението главоломно расте. Обсъждат се разменените обвинения, разплитат се сетните вражески козни. Преповтарянето на записаните участия допълнително налива масло в огъня. В миг страстите кипват. Виковете и крясъците от минута на минута се усилват, попържат се враговете, най-вече след победоносната поява на своите си действащи лица. И тутакси се започва:

– Смазахте ги, ей! Оназ херинга дума не можа да продума!
– Страшни сте, бе! И двете госпожи лъжи издишаха като риби на сухо!
– Банкянецът сам си хвърли въжето на врата! В примката е, люлеят му се краката!
– Ковнахте русата кукувица на червено! Червеношапката още премигва!

Градусът на страстите силно се покачва, така че репликите и от двата лагера прерастват в нестройни клетви от новия политически фолклор:

– С офшорките си в Барселона да се задави!
– Блокът ѝ в Хараре да я затисне!
– Костинброд на магистралата да го стигне!
– Бял ден в къщите си за гости да не види, те като душата ѝ да чернеят!
– Асансьорът му да го завлече надолу!

Докато батареите в двата щаба задочно кръстосват огъня си, водачите на съответните ядра – Варлаамът и Селямсъзката – запотени и разядосани, седят в центъра на агитките си, кръвожадно въртейки очи. Държат се като генерали, разположили огневите си сили на ближни могили, откъдето наблюдават развоя на политическите събития. Самите те не отлепят нито дума, само одобрително клюмат на всяка поразителна клетва. Ала в един миг им писва и шътват за тишина. Туй е знак, че бомбите-проклетии трябва да спрат. Дошло е времето за анализа, преди кръстосаният огън на нападките смъртоносно да изпържи телесата на противника.  

В щаба си Варлаамът, изпълнил креслото, троснато мълчи, изсумтявайки от време на време. Той тежко оглежда събралите се и отпочва така равносметката си:

– Това, дето се случи, сами си го направихме. Ние и само ние! Проклета отрова е Селямсъзката, ама не тя ни увеси мъртвата котка на портата, дето усмърдя орталъка, та де що има медия да ни глозга кокалите. Казвах ви: два пъти мислете, преди да се олепите! Ама кой да чуе! Мецо бръкна с катранената лъжица в меда и ни омаза наред! Кой ще ви пере сега физиономиите, питам аз? Кой?

И след тая си дълбокомислена реч Варлаамът кихна, сякаш е смръкнал емфие, подобно на френския пълководец пред Аустерлиц.

В това време Селямсъзката, опулила страховито очи, занарежда с фелдфебелския си бас пред своите:

– Предадохте ме, за пет, не за тринайсет сребърника ме продадохте! Как пък не ви угодих! От нафталина ви измъкнах, хора ви направих, че за смях и за едното наздраве политика правехте. Президент ли не ви намерих, бабичките ли не разбудих, път ви проправих, щото щяхте да чакате още двайсет години старата гвардия да ви топли местата. И за отплата какво? Забихте ми с листата нож в гърба, па си подсвирквате доволно с уста. За народа загуба велика! Не сте познали! Ще ви чистя до конец!

Сетне спира за миг и повелително извиква на сътрудничката си:

– Дай данни!

Онази, като треперещ лист, нещо смънква. Полугласно се дочува, че те, таквоз, данните не били окончателни, ама всъщност….

– Какво, таквоз… – срязва я Селямсъзката. Що казва червен Колчо?

Момата набира смелост и пита – право куме в очи:

– Ама истинските ли, или за пред публиката?
– Стига бе – избухва Селямсъзката – говори открито… Срам сте вий за българския народ!
– Трудно е да се каже още – брани се сътрудничката – един, два или три процента…
– Какви два-три процента – невярващо пита Селямсъзката. – Нагоре или надолу? Абе каква държава сме, не може туй да е истина….

Изведнъж телефонът ѝ звънва, тя ядосвано понечва да го изключи, но вижда от кого е обаждането и бързо излиза навън.

В същото време Варлаамът, вдигнал кръвно, цял мораво-червен, разсъдително се произнася пред обкръжението си:

– Всички сме като патета в кълчища. Селямсъзката не ни е проблем, Хвърчилков не ни е чак такъв проблем. Хубавите и умните са ни най-малък проблем, да не говорим за пишман патриотите. Цялата държава обаче е впрегната в паяжините на езерния ага. Той е онзи, дето дърпа конците. И туй, че ни лапна студения резерв, ни е най-малкият дерт. Проблемът е, че ще поиска утре още и още. И няма как да не му бутнеш гювеч. Инак заиграва мексиканецът – тъй корпулентното момче бе кръстило финиковия му бастун, донесен му уж от Мека…

Възцарява се тежко мълчание. С развълнуван глас Йотата, най-приповдигнато настроеният от обкръжението, заявява:

– Предлагам, господа, да се противопоставиме! Чуйте: Балканът, както казваше дядо Вазов, се тресе и доловете ехтят от рева на балканския окован лев! Доста робство и тиранство! Братя! Въздухът трепери!…
– Гащите ти треперят! – тросва се Варлаамът и в този момент телефонът му звънва. Свъсва вежди. Обаждането е от същия номер, от който преди малко са търсили и Селямсъзката. Той също излиза навън, та да говори необезпокоявано.
– Въздухът трепери! – иронично повтаря някой след Йотата. Де го сега…

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияТриумфът на твореца
Следваща статияДа знаем и да помним