0
686

Възмездия и варварства

Димитър Бочев, фотография Емил Георгиев, Площад Славейков
Димитър Бочев, фотография Емил Георгиев, Площад Славейков

Първият човек, който е изругал, вместо да хвърли камък,
е бащата на цивилизацията.

Зигмунд Фройд

А ние, неговите разноезични, повсеместно ругаещи и до днес потомци (Шопенхауер пише, че всички нации се ругаят взаимно и всяка има право), сме деца на същата цивилизация. При което родството с незнайния ни и така високо оценен от бащата на психоанализата древен предшественик, е не кръвно, а духовно. Стреснат от вилнеещото в родината му варварство, друг един син на цивилизацията и гениален литератор побърза да предупреди, че човекът е единственото същество под слънцето, което се сродява не по кръв, а по дух. По дирите на това духовно родство ще тръгна и аз дума по дума – кръвните връзки и препратки да нищи и разнищва друг: аз не съм компетентен в тази материя. 

И така, проследявайки литературната и гражданска съдба на една от най-великите творби на всички времена – романът „Великият Гетсби” – и съпоставяйки социалния със социалистическия реализъм, тези дни взех в един коментар на прицел тодорживковщината и тодорживковщината тръгна да ми мъсти. Социалните мрежи прегряха от ярост. Личните обиди и непристойни епитети, както и откритите заплахи за физическа саморазправа, които по моему аз с нищо не съм заслужил, ще отмина с мълчание, за да мога да се съсредоточа върху принципните доводи – доколкото ги има.

Първото възмущение на възмездието бе породено от обстоятелството, че съм дръзнал да приписвам на родната социалистическа действителност духовна и материална нищета. Такава работа според моите многобройни опоненти няма – има щафета от духовни постижения и парад на общонародно благоденствие. На Изток имаше – продължават възмутените – истински народни демокрации, подло предадени впоследствие от собствените си подкупни и лъжекомунистически лидери, а на Запад имаше и има само безскрупулен бизнес, безскрупулно налагащ на обществото фалшиви културни ценности.

Това вече не е дори късен комунизъм – това си е чистокръвен сталинизъм. Да отречеш културния разцвет, бушуващ в западния свят дори през военните години на целия минал век, и то във всички жанрове, трябва да си или слепец, или злонамерен. А ако съдя по убогия език на опонентите – и двете ведно. На мен ми е обидно дори само да изброявам хилядите шедьоври, да цитирам имана и заглавия на писатели, изпълнители, художници, композитори, гении на словото, на сцената, на пластиката, на палитрата и на тона. Стотици, хиляди са европейските и американски творци, които през онези немалко следвоенни десетилетия, които всевластието на съветската империя превърна за всички източноевропейски поданици и особено за нас, българите, в духовна пустиня, допринесоха за един невероятен възход на духовността в Свободния свят. Имената и примерите са толкова красноречиви, толкова многобройни, толкова разнородни, убедителни и познати, че да ги изреждам тук би значело да подценя равнището на аудиторията. Напразно изнервените ми опоненти цитират родни литератори от комунистическото ни минало като свидетелство за културния подем на нацията под слънцето на мира и социализма. Трябва да призная, че става дума за наистина талантливи творци и достойни граждани, пред които и аз се прекланям – някои от тях бяха и останаха мои безценни приятели: както приживе, така и посмъртно. Аз няма да обсъждам творческото им наследство в детайл, ще спомена само, че в скованата от еднопартийния деспотизъм България всички те живееха в дебрите на една вътрешна емиграция – толкова по-отчуждаваща и смразяваща, колкото по-талантливи бяха те. Най-даровитите изяви на тези писатели са продукт не на придържането им към предписанията на метода на социалистическия реализъм, а живо отрицание на този метод. Няма що: безграничността на духа опровергава догмите на партийната доктрина. Като човек, цял един живот препускал по литературни страници и сюжети, мога да уверя, че не зная, не познавам нито едно стойностно произведение, робувало на убогите лимити на партийността в изкуството и литературата. Дори онези заглавия на титана на болшевишкия епос Михаил Шолохов, да речем, или дори онези есета и драми на основоположника на социалистическия реализъм, Максим Горки, които наистина носят естетическа стойност и ще останат и в руската, и в световната съкровищница, са отклонения от партийността в литературата. За творбите пък на жестоко преследваните руски нобелисти през следвоенния период като Борис Пастернак, Александър Солженицин и Йосиф Бродски, да не говорим. След като дори флагмана на социалистическия реализъм Шолохов си е имал, въпреки ортодоксалния си комунистически светоглед, мъчителни проблеми с партийната цензура, можем да си представим размерите на литературната и гражданска дискриминация, на която са били подложени споменатите автори – дори международният престиж на Нобеловата награда е безпомощен да ги предпази от саморазправата на партийната догматика. (Тук аз съзнателно не се спирам на въпроса дали и доколко единствената велика творба на Шолохов – епопеята „Тихият Дон” – е негово авторство. Има сериозни подозрения, че към края на гражданската война Шолохов е откраднал ръкописа, прекроил го е според новата политическа конюнктура и го е издал под свое име, но тава е друга тема, с която може би ще се позанимая един бъдещ ден.) Съществено за мен е обстоятелството, че и у нас, и в Съветския съюз, и в целия източен блок, както впрочем и в условията на националсоциализма, всички ценни заглавия са сътворени не поради, а въпреки хегемонията на партийността – тяхното наличие не легитимира, а оспорва господството на партийната идеология над художественото слово. Иначе не би могло и да бъде – партийната идеология е вид доктрина, а всяка доктрина опростява и ограничава, елементаризира и схематизира човека. Докато цел и смисъл на литературата е да разкрие неговата невидима многоизмерност, необятността му. Казано по-просто и ясно, обект на всяка доктрина е външният, политическият, физическият човек, а обект на всяка художественост – вътрешният, психологическият човек.

Към всички мои читатели, които считат твърденията ми, че комунизмът е царство на духовната нищета за клеветнически, искам да отправя следните питания: Не е ли издевателство над личността (сиреч духовна, морална и гражданска нищета) в един исторически момент, в който американските астронавти (пък и съветските космонавти) напускат без паспорт и виза планетата на път към безбрежния космос, като гражданин на Народната република ти да не можеш да пътуваш свободно и в собствената си родина? На всички старо- и неокомунисти, които услужливо са позабравили, ще припомня, че за да посетиш южните ни и западни погранични райони, бе необходим специален документ, наречен открит лист и издаван от милицията само на политически благонадеждните. Не са ли проява на физическо и духовно насилие, на безправие и нищета милитаризираните групички доброволни отрядници към МВР, които кръстосваха столичните улици, за да те грабнат посред бял ден, да те натикат в най-близката квартална бръснарница, да те острижат и избръснат уставно до кажа, след което да те заставят да си платиш, а милицията да напише донесение до работното ти място или до учебното ти заведение? При което подобни донесения не оставаха без ведомствени последствия – понякога те водеха до дисциплинарни уволнения или изключване от университета. А понякога – право в Белене. Не е ли духовна нищета гражданското състояние, при което ти нямаш свободен достъп нито до обективна информация за страната и света, нито до световните шедьоври на изкуството и културата, нито до медиите на Свободния свят? Не е ли и физическо издевателство, и духовна нищета да те застрелят на граничната бразда само защото си дръзнал на своя глава (а как иначе?) да напуснеш най-добрия от световете? Или да те пребият в кварталния участък за един плахо прошепнат политически виц? Или да те въдворят на местожителство, или да те запрат в някой от наказателните трудови лагери – само защото твоите виждания за Бога и света се различават кое-що от официалните?

И ако от духовната нищета страдаха само одухотворените сънародници, хората с духовна сетивност, ако поради своето естество духовната нищета бе по-трудно доловима, материалната нищета бе делничен бит. Многолюдните опашки пред продоволствените магазини бяха ежедневие. Банани и портокали пускаха само в два-три луксозни столични магазина на „Плод-зеленчук”, и то само за ден-два около новогодишните празници. Една господстваща идеология, която се заканваше да завладее от полюс до полюс света, не бе в състояние да задоволи и най-елементарните битови потребности на собствените си граждани. Виж, потребностите на класовия враг и на родната партийно-правителствена номенклатура бяха подобаващо задоволени чрез недостъпните за редовия гражданин магазини на „Кореком”. Изобилието по техните витрини бе свидетелство за повсеместната, за общонародната нищета извън тях. Това дискриминиращо родните творци на благата и фаворизиращо техните тоталитарни робовладелци симетрично разделение на националното продоволствие на „Кореком” и „Нармаг” открояваше с убийствена отчетливост недемократичния, неофеодалния, кастовия характер на обществото. Не в тържествено оповестяваното от партийните конгреси и пленуми всеобщо равенство се къпеше страната ни – равенството бе само официална теория. На практика господстваше едно крещящо неравенство – както в духовната, така и в материалната сфера. Неравенство, което геният на Оруел долови безпогрешно и безпогрешно формулира с присъщия му сарказъм: „Всички са равни, но някои са по-равни от другите.” (И за да не вляза без време в ролята на апологет на равенството, бързам да добавя, че според мен равенство е противоестествено и пагубно за човешкия род – не само като социална практика, а и като социална теория. Защото равенство на благоденствието няма – има само равенство на мизерията. Така че аз съм привърженик не на равенството като въдворено по комунистически свише статично социално състояние, а само на равенството като равнопоставеност на изходните шансове – оттам нататък започва доживотната социална надпревара, която, тръгнала от равенство на старта, закономерно води до неравенство на финала. Това неравенство е естествено състояние, което е еманация на различията в заложбите на отделните индивиди. Само по себе си равенството е насилие и робство, а неравенството – свобода и справедливост. Има, разбира се, и несправедливо неравенство, но за да не вземе то връх, в модерните технократични и плуралистични общества се грижи цяла система от морални и ведомствени регламенти. Така че всички цивилизовани, всички проспериращи държави са общества не на равенството, а на справедливото, на социално мотивираното, на регулираното неравенство.)

Колкото и нерадостен да съм от словесното настъпление на подобни ругаещи ме опоненти, аз хиляди пъти предпочитам днешното насочено срещу мен, срещу собствените ми виждания изобилие от идеи (пък и изобилието от асортименти не е за пренебрегване) пред безалтернативността на близкото деспотично минало. Докато днес могат само да ме кълнат и проклинат с присъщата на комунистическата идеология нетърпимост към всяко другомислие, във вчерашните времена, когато тази идеология беше и социалнополитическа практика, и биеха. А при цялата си борбеност аз предпочитам да воювам не физически, а метафизически. Със спомена за Георг Лихтенберг, който вярваше, че първият човек, който е казал „Извинете, може ли!”, вместо да удари през лицето, е бил, станал е, без сам да подозира, основоположник на цивилизацията. Дебатирайки, аз пък се надявам, че съм продължител на тази цивилизация. Ударите през лицето ще оставя на нейните противници, на варварите. С колебливата надежда, че след толкова болезнени исторически и актуални огорчения, физическата саморазправа с другомислещите, за която копнеят моите опоненти, няма никога да се превърне отново в национална съдба.                            

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияГрадът и тварите
Следваща статияЛошото настроение – залог за здраве и жизненост