Появата на книгата „Слепоглед” от канадския писател Питър Уотс е събитие на книжния пазар този месец. Отдавна не беше излизало толкова качествено четиво в областта на научната фантастика.
Колкото и да се избягва думата „научна” преди „фантастика” напоследък, в дадения случай това название на литературния жанр подхожда напълно. Книгата е стъпила на сериозна научна основа. Авторът се позовава на научни изследвания в областта на биологията, психологията, психиатрията и социалната психология. Книгата е сложна. Но в „Слепоглед” няма и една страница, която да не държи читателя в напрежение. А колкото до научността – романът не е непреодолим. Авторът помага на читателя, разяснява му почти всичко. А онова, което не е доразяснено, може да се потърси в интернет.
Макар и литература, текстът сякаш разглежда обекти на научно изследване. Вероятно това се дължи до голяма степен на факта, че авторът е с такава нагласа на ума – морски биолог, Питър Уотс подхожда към етичните проблеми на контакта като към научни проблеми. Това ме кара да си мисля, че той е по-скоро учен, отколкото писател фантаст. В „Слепоглед” си личи с пълна сила как този изключително ерудиран автор създава произведение само за да изложи своите виждания по въпроси, свързани с произхода и развитието на човешкия вид, неговите недостатъци и неспособността му да контактува с други поради ограниченост и вроден егоизъм. Не съм готова да приема гледната му точка, но всъщност харесвам неговата книга.
Интересът ми се зароди някъде към петдесетата страница, когато се оформи тезата на Уотс, развита по-нататък в сюжета. Интересно ми беше да видя как ще я защити. Е, защитава я последователно. Намира аргументи в поведението на героите си, по странен начин отчуждени от това, което имат да извършат – да осъществят контакт с представителите на чужда цивилизация.
Изобщо не проличава да има възможност за положително развитие на мисията. Тя като че ли от самото начало е планирана да бъде отрицателна – т.е. да се води война с чуждата цивилизация, макар да е ясно, че тази война е обречена на неуспешен край. И изобщо – всъщност пита авторът – коя война има успешен край?
Основната тема е позната – тя е разработвана не веднъж в световната фантастична литература – Хърбърт Уелс, Артър Кларк, Станислав Лем, Рей Бредбъри, Клифърд Саймък, братя Стругацки – всеки по свой начин описва срещата на земните хора с представителите на друга цивилизация. Още от самото начало книгата ми заприлича на „Среща с Рама”. После, като минах през площад „Славейков”, чух същото от продавачите на фантастика: „Тази книга прилича на книгите на Кларк”.
Да, прилика има. Темата е същата. Стремежът към научен подход е подобен. Можем да потърсим сравнение и със „Соларис” на Лем – по въпроса възможен ли е контактът между две цивилизации изобщо, както и с „Всичко живо е трева” на Саймък – по въпроса за вида на контакта.
Как се развива сюжетът? През 2082 г. човечеството установява, че не е само във Вселената. Хиляди сонди долитат до Земята, за да съберат информация за нашата планета. За установяване на контакт с извънземната цивилизация е изпратен корабът „Тезей”. Екипажът, натоварен с тази задача, се състои от специалисти в различни области, командирът е вампир, а главният герой е наблюдател-аналитик. Извънземният обект се намира зад орбитата на Плутон. В далечното извънземие на Слънчевата система героите откриват кораб на чуждата цивилизация, наричащ себе си „Роршах”. Земните специалисти изпращат сонди и осъществяват кацане на чуждия кораб, залавят същества, които откарват на „Тезей” за изследване. В последна сметка „Тезей” загива заедно с целия си екипаж от изстрел от „Роршах”, остава жив единствено главният герой, пътуващ в капсула, насочена към Земята, за да разкаже на земляните какво се е случило.
Възможен ли е контактът? Как авторът отговаря на този въпрос? Да, възможен е. Ако представители на две цивилизации са стигнали в пространството едни до други непосредствено, това вече поражда възможността за контакт. Съприкосновението контакт ли е, обаче? Има ли по същество разговор? Войната разговор ли е?
Имената на корабите не са избрани случайно. „Тезей” е наречен на митичния герой, наследника на атинския цар Егей, който заминава за Крит, побеждава Минотавъра и спасява обречените младежи. „Роршах” пък е наречен на швейцарския психиатър Херман Роршах, създал теста с мастилени петна, чрез който психолозите изучават личността, въображението й и особено безсъзнателните емоции. Още по-ясна става гледната точка на Уотс, ако се вгледаме в заглавието на романа. Слепоглед е неспособността на зрящ човек да вижда някои от нещата, които са пред погледа му. Разбира се, че има и по-сложно обяснение на този феномен, но краткото в случая е достатъчно – то показва ясно какво мисли авторът за способността на човека да види другия, чужденеца, инопланетянина като субект, с когото може да се разговаря.
Заслужава внимание официалният сайт на Питър Уотс – www.rifters.com, в него има допълнителна информация за автора, книгите му и техните герои. Там пише, че Питър Уотс е много по-оптимистичен, отколкото може да се очаква. Че е прекарал голяма част от живота си, опитвайки се да реши дали да бъде писател или учен и приключвайки като маргинален хибрид от двете. Че е спечелил награди в сфери, толкова далечни, като науката за морските бозайници, видеодокументалистиката и научната фантастика. В последната успехите му са смесени. Например първият му роман „Звездна риба” (Starfish) е приет доста добре от критиката в САЩ и Канада, но получава отказ да бъде издаден от в Германия и Русия, защото е „твърде мрачен”. Приблизително така се развиват нещата и с други негови произведения. Последната книга на Уотс, „Слепоглед”, преживява фаза на пълно неприемане от издателите, впоследствие авторът я качва за четене онлайн, за да стигне вече до четвърто издание с твърди корици, до превод на няколко чужди езика и номинации за наградите Хюго, Джон Кемпбел и Аурора. Сайтът насърчава читателите да пишат имейли на Уотс, той с нетърпение очаква мненията им.
Ето няколко цитата, които ми изглеждат важни за възприемането на книгата.
Главният герой мисли: „…Той може да е сгрешил. Може и аз да съм сбъркал. Но тази, тази дистанция – хроничното усещане, че си пришълец сред собствения си вид – не е напълно лошо нещо. Оказа се особено полезно, когато ни призоваха ангелските тръби на истинските пришълци…”.
Първата поява на пришълците: „…Не че беше трудно да се досетим. Как другояче може да се обяснят 65 536 сонди, равномерно разпределени по цялата координатна географска мрежа, така че да не остане необхванат нито един квадратен метър повърхност? Очевидно Светулките ни бяха направили снимка. Целият свят бе хванат със свалени панталони в панорамен композитен стоп-кадър. Бяха ни шпионирали – въпрос на догадки оставаше дали е прелюдия към официално запознанство или към директна инвазия…”
За разума и мястото му: „…Но историята всъщност не твърди, че всички трябва да спират дотам, докъдето сме спрели ние. Тя само предполага, че онези, които са се установили удобно, вече не се борят за съществуването си. Но може да има други, по-страховити светове, където и най-добрата човешка технология ще се препъне. Където околната среда е все още враг. Където единствените оцелели са онези, които се сражават в отговор с още по-остри сечива и по-силни империи. Заплахите, съдържащи се в такива околни среди, няма да са сред най-простичките. Суровото време и природните катастрофи или те убиват, или не, и веднъж покориш ли ги – или ако се приспособиш към тях – губят предизвикателството си. Не, единствените природни фактори, които имат значение, са онези, с които се сражаваме; които се противопоставят на новите стратегии с още по-нови, които изкачват противниците си на още по-високи върхове просто в името на оцеляването. И най-горното стъпало на имащите тежест противници е онзи, който притежава разум. И ако най-добрите играчки попадат в ръцете на тези, които никога не забравят, че животът сам по себе си е постоянна война срещу разумни противници, какво идва да каже това за раса, чиито машини пътуват между звездите?…”
За съзнанието и интелекта: „…Искаш ли да знаеш за какво е съзнанието? Искаш ли да знаеш каква е истинската цел, която изпълнява? Служи за филтър. Не можеш да видиш и двата аспекта на куба на Некер едновременно, така че то те оставя да се фокусираш върху единия и зачерква другия. Доста половинчат начин да се възприема реалността. Най-малкото е по-добре всичко да се оглежда от повече от една страна. Хайде, опитай се. Дефокусирай. Това е следващата логична стъпка….”
Книгата приключва с част, която разяснява някои теоретични положения и дава голям списък с научна литература. Тук може да се намери и следното изречение от Питър Уотс: „Слепоглед” е теоретичен експеримент, игра на „представете си, че”. Нищо повече”.
Снимката на хоумпейджа: © NASA
