0
1083

Възможност за преживяване на чужди животи

Андрей Даниел, снимка авторката

С Андрей Даниел за новата му изложба „Места за срещи“ в галерия „Нюанс“ (до 1 декември 2018), разговаря Мариана Цветкова.

Някои свои съкровени кътчета от Париж и София споделя с нас Андрей Даниел с новата си изложба „Места за срещи“, която се откри в галерия „Нюанс”. Заглавието носи двоен смисъл, защото при по-внимателно вглеждане разбираш, че известният български живописец вгражда в своите картини още една „среща“ – с някои големи художници, които са раздвижили изкуството на ХХ век и които са оказали голямо влияние върху него. Авторът е подредил 14 платна – това са пресечните точки между местата на неговия Париж и света на великите художници от миналия век. 
Идеята за този сюжет се е зародила по време на последното пребиваване на Андрей Даниел в Сите Дез Ар през 2017 г. Това не е първото му посещение в Париж, но този път художникът е видял нещо ново, което го е провокирало и вдъхновило: цялата френска столица сякаш нарочно е осеяна с места за срещи. Tе правят възможно да се преминава между епохите в историята на изкуството, което е безценно, а в града на шансона това е и неизбежно, пишат от галерия „Нюанс“.
Разбира се, тези места за срещи донякъде са и въображаеми. Художникът ги нарича „духовни“ пространства. В тях „реалностите са въплътени ценности, към които непреодолимо сме привлечени, казва самият Андрей Даниел. – Там можем да се срещнем с мъдри и гениални хора, с техния огромен талант да превръщат предметите в скъпоценности, там можем да се срещнем дори със себе си. Добре е да пътешестваме до тези места, които разширяват все по-стесняващия се свят и даже му придават някакъв смисъл“.
Изложбата „Места за срещи“ на Андрей Даниел в софийската галерия „Нюанс“ ще продължи до 1 декември 2018 г.

Много конкретно и в същото време метафорично звучи наименованието на новата ви изложба „Места за срещи“ в галерия „Нюанс“. Виждаме, че много от тях са вдъхновени от Париж. Как подбрахте темата и картините?

Те просто се събират. При мен така се случва. Идва един период, в който моите усещания за места, случки и хора започват лека-полека да предизвикват появата на картини. И когато се съберат достатъчно на брой, които си заслужава да бъдат изложени, аз ги показвам. Имал съм и периоди, в които изложбите ми са били като цялостен цикъл, тематично обединени от една тема. Имах навремето изложба „Рицарска“, после – „12 маргиналии“, 2-3 експозиции пък бяха посветени на музиката, тоест категорично обединени върху конкретна тема. В случая заглавието само се появи, след като завърших картините. Така че то по-скоро обединява различни творби, рисувани през последната година.

Андрей Даниел, Хокни в Бобур

„Места за срещи“ в Париж и София. Тази тема не е нова за вас, виждали сме я и в други ваши картини. Но в новата ви изложба вие я развивате.

Темата е съвсем естествена. Въобще изкуството се занимава с комуникация и подпомагане на тази комуникация. Така че е съвсем естествена тема за всички видове изкуства. Напоследък наистина съм съсредоточен върху това. Те не са буквални места за срещи. Много често те са въображаеми. И местата, и самите срещи, защото те могат да се състоят само ако човек е вътрешно подготвен и знае с кого иска за се срещне. Като се разхожда например в Париж, на всяка улица, ако знае нещо за този град, би могъл да се срещне с разни отминали времена, с интересни хора, които са минавали по тези улици.

Като например, една картина с пуста улица със стари къщи, озаглавена „Квартал Маре“ („MaraisParis”).

„Маре“ е един от най-очовечените квартали в Париж. Вероятно защото не е бил много засегнат от реформата на Осман. В „Маре“ могат да се усетят много истински средновековни места и изобщо духът е малко по-различен. Не е този официален, който го има в самия център на Париж. И е много интимно пространство, в което съвсем естествено човек се среща, ако не с някой друг, поне със себе си.

Андрей Даниел, Маре, Париж

Пример за такива имагинерни срещи са картините ви, с които отдавате почит на големите Едуард Хопър, Дейвид Хокни, Пабло Пикасо и Марсел Дюшан. В „Хопър и Шел“ например изобразявате бензиностанция, което на пръв поглед е изненадващо място за среща, но този сюжет си има предистория – картината „Газостанция“ на Хопър.

Много обичам Хопър – американски художник, който подобно на мен е харесвал много Париж. Навремето той прави някои от основните си художнически открития чрез пребиваването си в Париж през първата половина на ХХ век. И се превръща в един от най-знаковите и велики американски художници. Да, това е намигане към него, към неговата стилистика и теми.

Както „Хокни в Бобур“ и „Ателие и Пакасо“, друг художник, който ви е оказал голямо влияние.

Да, със самото си съществувание. С типа енергия. Пикасо просто по друг начин демонстрира възможностите на нашата професия, на нашата област – изобразителното изкуство. По друг начин се е втурнал в живота на хората. Не като останалите художници. И това на мен много ми допада.

Във вашите картини се наблюдава същата деформирана перспектива като при Хокни. Даже в картината „Хокни в Бобур“ има пряко заиграване с неговия стил.

Веднага си признавам, че много харесвам Хокни. Даже мисля, че това е истинският продължител на линията на Пикасо. Острието, което Пикасо е представлявал, разсичайки ХХ век. След смъртта на Пикасо това е за мен следващият човек, който може да покаже нещата в перспектива. А иначе това английско чувство за хумор е много интересно. При него това е заиграване с полунаучни решения и проблеми. Понеже споменахте за неговата перспектива, която е с различни гледни точки, той подобно на Търнър, който е разучавал страшно много цвета, и то в онзи му чист вид – анализа на бялата светлина през призмата на основните цветове, и той твърде много се е занимавал по чисто научен път. Хокни е изследвал задълбочено феномена „камера обскура“, който седи може би в основата на съвършеното рисуване от Ренесанса насам. Той твърди, че големите, мощни композиции от Ренесанса и Барока са на базата на тази почти техническа възможност на „камера обскура“. И си прави разни изследвания, които винаги имат леко ироничен характер и много хубав, съвременен похват.

Андрей Даниел, La Cattedrale, София

Мисля, че и вие притежавате чувство за хумор, което е рядко при живописците. Това е сигурно ваше вътрешно чувство, което успявате да предадете и в картините. Освен Париж, София също ви вдъхновява, за което говори картината на заведение с изглед към катедралата „Св. Ал.Невски“ – с многозначителното заглавие La Cattedrale, София. То се намира точно зад Художествената академия и е място за напълно реални срещи. Даже ми се струва, че един от изобразените посетители сте вие.

Не съм сигурен кой е този човек. Иначе да, заведението стана вече всекидневие за нас, особено за онези, които работят в Академията. Почти като нашия стол. Там често обядваме и се срещаме.

Като гледам вашата изложба, тя ми вдъхва оптимизъм. Явно хората имат непреодолима нужда да се срещат, в онзи буквален смисъл, за който вече говорим, въпреки фейсбука, интернета.

Естествено. То не е въпреки. Те са измислени именно поради тази нужда, въпреки че за съжаление повечето от модерните измислица са найлонови, изкуствени, измислени. Те не са истинската среща, лице в лице. Винаги се получава някакъв вид опосредственост. Напоследък много се срещаме чрез някакви медии.

С тази изложба вие сякаш призовавате да се върнем към реалния контакт, да се вглеждаме повече какво има около нас.

Отдавна съм спрял да вкарвам поучителни нотки в работите се. Общо взето това, което ме е занимавало, са визии от неща, които по някакъв начин съществуват край нас. Дали по-реално, дали във въображението ни, но те са част от нашата действителност. Кой какво ще си помисли за това, в каква посока ще му тръгнат чувствата и мислите, нямам представа. И това е най-любопитното, защото изобразителното изкуство е особен тип. То е може би едно от малкото изкуства, което общува със своя зрител един по един. Зрителите в галериите и музеите се редят на опашка и един след друг общуват с картината. Значи и с художника. Няма го груповия тип съпреживяване, както е в театъра, както е в операта, както е много често в музиката, където се получава единно дихание в залата и това дихание всъщност може да се окаже ефектът от акта на изкуството. При нас не е така. И заради това картината трябва да е много по-широко скроена, много по-широко отворена, за да може да побере колкото се може повече погледи, колкото се може повече преживявания. Да създаде условия за такива преживявания.

Андрей Даниел, Вода и водка

Може би това е голямото изкуство – да накараш човек да спре, да се замисли и да съпреживее, докато гледа картината.

Това е възможност за преживяване на чужди животи. Чужди състояния, на които и не подозираш, че си способен. Това е да погледнеш през очите на други хора, на друго време. Въобще да се превъплътиш.

Имам усещането, че вие с всяка нова изложба се променяте, търсите нови изразни средства, сюжети. Експериментирате. Така ли е?

Предполагам, да. Още навремето, когато излязох на пазара, така да се каже, от онова време вече има повече от 40 години, не ми допадаше това, което се нарича „личен почерк“. Беше модерно да се говори, че трябва да бъдеш разпознаваем от пръв поглед и това води до повтарящ се метод на изграждане на картината, до повтарящ се избор на теми и сюжети. И наистина, твърде много, и то сериозни имена в изкуството, не само в българското, са базирани на подобно нещо. Аз това някак си исках да го заобиколя. Това не ме интересуваше. Надявах се, че както и да го нарисувам, то ще бъде моето. Това ще бъде моята позиция, така че нямах страх да се променям. Даже ми стана любопитна тази възможност за промяна, за оглеждане през различни ъгли и към материала, с който работя, и към сюжетите, които ме интересуват. Така че стана съвсем естествено. Дадох си сметка малко по-късно за моето желание и го формулирах. В началото то беше спонтанно.

А знаете ли накъде вървите в момента? Имате ли някаква цел, посока или продължава да ви води спонтанността?

Вижте, изкуството е условно и това, което казвам – „спонтанност“, е един такъв израз. Иначе зад спонтанността стоят 40 години. Накъде вървя? Не знам точно накъде вървя, но опитът, вкусът, предпочитанията ми, които през тези 40 години са се натрупали, ме водят по някакъв мой си път. И аз по-скоро съм любопитен също като вас да разбера накъде отивам и може би заради това ще се опитам още да рисувам, за да видя накъде вървя.

Споменахте думата „пазар“. Доколко се съобразявате ако не с вкуса, то поне с очакванията на публиката? Или един художник трябва да остане верен само на себе си?

Този въпрос е много сложен. Има и такива, и онакива художници, както се казва. Има някои, които не само се съобразяват с вкуса на публиката, но и даже гледат да го принизяват. Имам предвид две места, както сега се казва – култови точки в София – галерии, в които един колега се занимава с възпитаване вкуса на гражданството. Което е доста смело и смешно, но има успех. Това показва в какво време живеем. Ние живеем в едно много объркано време, в което нищо не е ясно, критериите са напълно разбити. Ние някога се борехме да няма критерии, тоест да има свобода, но свободата не означава да има простотия. Не означава да е принизена сериозната стойност. Но това е положението, за съжаление. Затова пазарът е в смут. Не е ясен. Не може да се каже, че има пазар на изкуството в България.

Когато сте сам в ателието, докато рисувате, мислите ли за публиката?

Аз съм социално животно, така че моето съзнание е сложен сбор от лично усещане и социално, групово усещане. Така че нищо чудно аз в себе си да имам такива обществени репери. Нямам точна и ясна представа за това. А и не искам да се занимавам с това. Но този мит: „Бъди верен на себе си“, е също едно преувеличение. Защото ние не може да бъдем верни на някой друг. А какво означава да бъдеш верен на себе си? Да повтаряш едно и също ли? Аз същият ли съм като вчера, като онзи ден, като преди 40 години? Не съм същият. Така че „бъди верен на себе си“ също е една фикция. 

В предишна ваша изложби в галерия „Нирвана“ ни отведохте до екзотични кътчета.

В Южна Франция. Там бяха едни вълнения около местата на Сезан и други такива. Това са мои вълнения. Предлагам ги на публиката и на когото му е интересно – се заиграва, на когото не – отминава.

Накъде ще ни отведе в следващата изложба?

Не знам още. Ще се огледам и ще видя.